Дженифър Донъли
Тъмен прилив (61)

Шейсет

Сера вдигна арбалета си и се прицели.

Гигантската змиорка беше великолепна. Трябва да беше дълга около два метра и тежеше може би към сто килограма. Не й се искаше да я застреля, но нямаше избор. Гоблините я гледаха.

Тя се помоли на боговете за бърз удар и пусна стрелата. Змиорката изобщо не усети откъде дойде удара. Умря мигновено и падна в калта.

На Сера й се доплака. Вместо това се обърна към гоблините с триумфална усмивка.

— Довечера моите храбри бойци ще пируват! — извика тя на езика на гоблините.

Те нададоха радостни възгласи, шумни и гърлени. Меертойфелите бяха доволни от лова и Сера се успокои. Беше казала на Антонио, готвача, че ще се погрижи за недостига от храна и удържа на думата си. Ловът не само щеше да им осигури достатъчно храна, но и щеше да накара гоблините да използват енергията си за нещо полезно.

Един проблем беше решен, но оставаха толкова много други. Все още нямаха достатъчно оръжия и място, както и храна. Не всички обещани от Гулдемар войници бяха пристигнали, но дори когато пристигнеха, армията й щеше да е по-малка от тази на чичо й.

Най-много обаче се притесняваше за приятелите си. Махди в безопасност ли беше? Прикритието му още ли действаше? Дали Дезидерио и Астрид бяха попаднали на ездачи на смъртта край Каникааг? Какво бе станало с Бека и Ава? Сера не беше чувала нищо от нито една от двете, откакто ги предупреди, че войниците на Валерио са се насочили към Мисисипи и нос Хорн. Гоблините, които изпрати да ги предпазят, не можеха да правят конвока, така че беше в неведение дали са успели да изпълнят задачата си.

И после Линг. Сера я заболяваше сърцето, когато се сетеше за нея. Все още мислеше, че останалите са добре и пътуват към Каргьорд, но надеждата й за Линг бе на път да угасне.

Линг беше всегласна, можеше да говори с всяко морско създание. Ако беше жива, все щеше да е намерила начин да се свърже със Сера досега. Сера си повтаряше по сто пъти на ден, че е време да се изправи пред истината, че Линг е мъртва. Но дълбоко в сърцето си не можеше да се раздели с надеждата. Нали сме кръвно свързани? — казваше си. Ако Линг умре, и част от мен ще умре с нея. Не може да не го усетя, нали?

През повечето нощи Сера лежеше будна, премисляйки проблемите си отново и отново, опитвайки се да намери решения. Напоследък ядеше съвсем малко и спеше още по-малко. Полагаше всички усилия, но все така се чудеше дали течението някога ще се обърне в полза на Черните перки.

Нечие пеене я откъсна от мислите й.

На свечеряване, когато морските създания излизаха да се хранят, тя поведе ловната дружина от около стотина меертойфели. Движеха се на север от лагера, към хълма Скулд, после се разделиха на три групи и се пръснаха по околните хълмове и долини. Разбраха се да се срещнат край Скулд след два часа. Водачът на групата, в която бе Сера, се казваше Дрек. Тотшлегер и Гарстиг бяха водачите на другите две групи. Сега дружината на Тотшлегер се връщаше с песен на уста. Някои от гоблините носеха дебели водораслови стъбла, на които се поклащаше улова.

— Тотшлегер, Дрек… Къде е Гарстиг? — попита Сера.

Гоблините водачи се спогледаха. Усмивките им изчезнаха и те се намръщиха.

— Трябваше да се е върнал досега — каза Дрек.

— Може да е попаднал в засада — предположи Тотшлегер. — Достатъчно е тъп.

Перките на Серафина настръхнаха. Тя събра цялата дружина и заплува в посоката, в която бе тръгнал Гарстиг с хората си.

— Дръжте оръжията в готовност — нареди тя.

Само след няколко минути Тотшлегер попадна на следите им.

— Тръгнали са насам — каза и посочи стъпките в тинята.

Последваха следата до края на една водораслова горичка и тъкмо щяха да влязат в нея, когато чуха гласове. Сера даде знак на гоблините да останат на място. Те се изпокриха зад скали и в падини, насочили оръжията си напред.

Гласовете се усилиха. Клоните на водораслите пукаха и се чупеха, докато нещо минаваше през горичката. Русалката вдигна ръка и войниците се прицелиха. После чу гоблински гласове да долитат от горичката, преплитаха се с гласовете на морски хора. Да не би ездачите на смъртта да бяха хванали Гарстиг?

Най-близките до нея водорасли се залюляха и Гарстиг изскочи от горичката, последван от останалите гоблини.

По заповед на Сера Тотшлегер и останалите наведоха оръжията си.

— Гарстиг, къде беше? — извика тя, ядосана и същевременно успокоена. Заплува към него. — Решихме, че сте попаднали на засада!

— Гарстиг да попадне в засада? — изръмжа гоблинът, обиден. — Никога. Гарстиг направи засада и хвана повече от змиорка. Хванахме шпиони — цели трима. Докарайте боклуците тук! — изрева той.

Трима души с ръце, вързани зад гърба, бях бутнати грубо напред.

— Е, браво. Много добре посрещаш гостите, Сера — каза един от шпионите. Беше висока, светлокоса русалка с палто от тюленова кожа. На лицето й бе изписан гняв.

— Здрасти, Сера — каза вторият шпионин, червенокоса русалка с очила.

— Сера? Това ти ли си? — включи се и третият шпионин, младеж със зелени очи и меднокестенява коса.

Сера клатеше глава, без да продума. Беше толкова щастлива, че не можеше да говори. Хвърли се към брат си и като се смееше и плачеше, го прегърна силно.

— Едва те познах. Къде е роклята, къде са бижутата, малка сестричке? Къде са раковините, които все разнасяше със себе си? Къде е косата ти? — взе да я разпитва Дезидерио.

— Няма ги, Дез. Няма ги. Вече нямаме нищо. Серулия. Дворецът. Мама и татко… — гласът й пресекна.

— Тихо, Сера. Знам, знам — каза Дез. — Астрид ми разказа всичко.

Сера стоя в прегръдките на брат си дълго, затворила очи в мълчание. Мъката им беше твърде силна, за да се изрази с думи. Накрая тя го пусна.

— Астрид… Бека… — започна Сера. — Толкова се радвам, че сте в безопасност. Че сте тук.

Тя прегърна и двете.

— И аз се радвам, Сера — каза Бека, развълнувана.

— Добре, добре. Всички сме добре. Аз съм добре — обади се Астрид, очевидно несвикнала с външните прояви на чувства.

Сера я целуна по бузата. Астрид направи гримаса. Когато целуна и Бека, осъзна, че ръцете им са вързани. И тези на Дезидерио.

— Гарстиг, срежи въжетата — нареди тя.

Гарстиг бе обезсърчен.

— Не са ли шпиони? — попита той.

— Не, това е брат ми Дезидерио. А това са мои приятелки, Астрид Колфинсдотир и Бека Бързопер. Дез, Астрид, Бека, запознайте се с Гарстиг, Тотшлегер, Дрек и останалите меертойфели.

Когато Гарстиг преряза въжетата, с които бяха завързани ръцете на шпионите, сред гоблините се понесе въздишка на разочарование.

— Какво има? — обърка се Сера.

— Шпионите са много вкусни, пълнени с плажни сливи и печени над магмен извор — обясни Гарстиг.

— Съжалявам, че ви разочаровахме — каза Астрид.

— Тотшлегер и Дрек хванаха повече от трийсет змиорки — каза Сера. — Довечера меертойфелите ще пируват.

Очите на Гарастиг светнаха.

— И змиорките са много вкусни, пълнени с плажни сливи — каза той.

Тотшлегер изсумтя.

— По-добре стават, увити с лентовидни червеи и залети с мастило от сепия.

Сера оставила гоблините да спорят и се обърна към приятелите си.

— Как стигнахте дотук? — попита ги.

— Едни приятели ме докараха — каза Бека и отмести поглед встрани. — Дълга история. По-късно ще ти разкажа.

Сера кимна и Бека продължи.

— Оставиха ме на няколко левги на запад оттук. Спуснах се надолу и по пътя видях още двама да плуват в същата посока. Познах Астрид и продължихме заедно.

Сера трябваше да попита. Трябваше да разбере.

— Бека, успя ли…

Не довърши, но нямаше и нужда.

— В джоба ми е — усмихна се Бека.

Сера едва се сдържа да не извика от радост.

— Бекс, ти си невероятна! Това прави три от шест! — прошепна тя.

После погледна Астрид с надежда, макар да знаеше, че надежда няма, но Астрид поклати глава.

— С Дез стигнахме при водовъртежа с около осемстотин години закъснение — каза тя. — Вече я няма.

Сера посърна. Чувствата явно се бяха изписали на лицето й, защото Астрид бързо добави:

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Не си ме разочаровала — възрази Сера разгорещено и я хвана за раменете. — Ти си тук с нас, Астрид. Сега сме шестте, както трябва. А това означава всичко за мен.

Астрид изгледа Сера скептично.

— Но аз не намерих талисмана. Не го носим — повтори тя.

— Още не — поправи я Сера. — Може би има друг начин. Когато си починете и ми разкажеш какво точно стана, ще обмислим следващия си ход заедно. Някой да е чул нещо за Ава или Линг?

— Не — каза Бека с лице, потъмняло от тревога. — Надявахме се, че ти си чула нещо.

Разговорът им бе прекъснат от Гарстиг, който крещеше на Тотшлегер. Спорът за най-добрия начин за приготвяне на змиорки се бе задълбочил.

— Най-добре да се погрижа за това — каза Сера.

Дезидерио се облещи, уплашен.

— Недей, Сера. Гоблините стават много опасни, когато се карат. Може да те наранят.

Сера се засмя.

— Да, може — съгласи се тя. После изплува между двамата спорещи и сложи ръце на гърдите им, за да ги задържи на разстояние един от друг.

— Спрете — каза им. — Ще решите въпроса с Антонио в столовата. Не бива да стоим така. Не е безопасно. Хайде да се връщаме в лагера.

Двамата гоблини взеха да мърморят, но изпълниха заповедта.

Дезидерио изгледа сестра си, видимо впечатлен.

— Май вече не бива да те наричам малка сестричка — отбеляза той. — Познавам възрастни мъже, които не биха застанали между двама разгневени гоблини. Нямам търпение да видя лагера.

— А аз нямам търпение да легна на меко легло — каза Бека.

— На мен ще ми дойде добре малко топла храна — включи се Астрид.

— По пътя обратно през северните хълмове ще разгледате по-голямата част от лагера. А за останалото… имате ли нещо против леглото да е твърдо, а храната да е печена на магма змиорка? — попита Сера шеговито.

Лагерът не беше изпълнен с удобства, но изведнъж това спря да й прави впечатление. Брат й беше тук. Заедно с две от приятелките й. Вража каза, че ще са по-силни, когато са заедно. Сера го беше усетила още в пещерите на йелите. Сега отново го усети. Чувстваше се много по-силна и по-обнадеждена, отколкото през последните месеци.

Може би течението най-сетне започваше да се обръща.