Дженифър Донъли
Тъмен прилив (66)

Шейсет и пет

— Ola, gatinhas! — викна Ава. — Como vai^[1]?

— Ава, луда ли си! Говори по-тихо! — изсъска Сера. — Ездачите на смъртта са в блатата при теб. Може да са наблизо!

Ава кимна и допря пръст до устните си. Бебе кръжеше около нея отбранително. Заклинанието беше успешно и Ава им отговори почти веднага.

— Радвам се да ви чуя — каза тя вече по-тихо. — Астрид, това ти ли си?

— Здрасти, Ава — отвърна Астрид. — Леле! Това блато определено е зловещо.

Тя огледа черната вода, дългите преплетени корени на дърветата и алигатора, който се носеше току над главата на Ава.

— Знам! — съгласи се Ава. — И миризливо! Виждам, че сте всички заедно… това значи ли, че и талисманите ви са заедно?

— Всички освен черната перла.

Ава се възторгна шепнешком и тъкмо се канеше да ги поздрави, когато Сера я прекъсна.

— Ава, слушай ме. Не сме направили конвоката, за да си бъбрим. Спешно е — каза тя. — След като разбрах, че войниците на чичо ми са потеглили към блатата, изпратих една военна част от гоблини, за да те пази. Ездачите на смъртта са ги избили всичките, без една. Тя успя да се върне тук и каза, че са съвсем близо до теб. Трябва да се махнеш оттам. Забрави за талисмана и плувай към Каргьорд!

Ава поклати глава.

— Не — каза тя.

— Не? — повтори Сера, изумена. — Не чу ли какво казах току-що?

— Чух, но няма да си тръгна. Не и без пръстена. Мога да го взема, знам, че мога. Преди няколко дни говорих с някои от хората, които живеят в блатото. Казват, че Оква Нахоло са толкова страшни, че самият им вид може да убие русалка.

— Какво? Ава да не си посмяла да се приближаваш до тях! — изписка Нийла.

Ава се засмя.

— Май забравяш нещо. Аз съм сляпа! Няма значение колко страшно изглеждат духовете, аз не мога да ги видя!

— Но не можеш и да видиш приближаването на ездачите на смъртта! — настоя Сера.

— Няма да си тръгна. Не и без талисмана — повтори Ава. — Не разбирате ли? Боговете са избрали мен да дойда в блатата и да се справя с Оква Нахоло. Аз и никой друг. Ще успея, защото не мога да ги видя. Боговете знаят това. Те ще отговорят на въпроса ми.

Сера поклати безмълвно глава. Прекалено бе разстроена, за да говори.

— Какъв въпрос? За какво говориш, Ава? — попита Линг.

— Не съм ви разказвала как загубих зрението си.

— Ава? — започна Сера, като полагаше големи усилия да говори спокойно. — Не съм сигурна, че имаме време за разкази точно сега. Ездачите на смъртта може би са съвсем близо до теб. Трябва да се махнеш!

— Според Вража историите ни казват кои сме ние. Моята история казва коя съм аз. Трябва да я научите… Трябва да разберете защо няма да си тръгна.

— Ава… — изсъска Сера със стиснати зъби.

Но Линг сложи ръка на рамото й.

— Остави я да говори.

— Живеехме във favela, най-бедната част на града — започна Ава. — Когато бях шестгодишна, се разболях от треска. Нямахме пари за лекар. Родителите ми се опитаха да свалят високата температура с домашни лекове, но те не помогнаха. Треската отне зрението ми. Татко плака толкова много, когато оздравях. Радваше се, че съм жива, но много се натъжи, че съм сляпа. Веднъж ме хвана за ръката и ми каза, че боговете са замъглили очите ми с някаква цел. Думите му бяха единственото, което ми вдъхваше смелост. Да растеш във favela, не е лесно. Да растеш на такова място и да си сляп… ами да кажем, че ако го нямаше Бебе, кой знае дали изобщо щях да порасна.

Тя се позасмя и добави:

— Доста са bandidos по родните ми места, на които им липсва парче от bumbum-а благодарение на Бебе.

— Ава, разбирам, но това… това е самоубийствено — каза Сера.

— Не, Сера. Просто ми повярвайте. Тук съм, защото все още вярвам в това, което ми каза тогава баща ми — че боговете са замъглили очите ми с цел. Искам да разбера каква е тази цел и нищо няма да ме спре — нито алигаторите, нито ездачите на смъртта, нито лигавите блатни духове. Ще открия пръстена и после ще дойда в Каргьорд. Така че гледайте да донесете черната перла, докато дойда!

Конвоката взе да отслабва. Шестте русалки започнаха да се сбогуват.

— Не се тревожете — каза Ава. — Скоро ще съм при вас…

И после изчезна.

Бека намали огъня, за да могат да заспят отново. Линг и Нийла легнаха в импровизираните си легла. Сера остана, където беше. Разстроена и объркана. Астрид стоеше до нея.

— Никога няма да се измъкне жива — каза Сера. — Една крехка русалка срещу толкова много ездачи на смъртта. Видя ли колко е отслабнала? Трябваше да й кажа истината. Може би тогава щеше да се махне от блатата.

— Какво имаш предвид? — попита Астрид.

— Сърце не ми даде да й кажа, че черната перла е у Орфео — отвърна Сера.

— Хубаво е, че не й каза, Сера. Трябва й надежда — каза Астрид и заплува към леглото си.

Сера се засмя горчиво.

— Надеждата няма да ни помогне да вземем черната перла — каза тя.

Не, няма, съгласи се Астрид мислено и се сгуши във водораслите.

Аз ще я взема.