Дженифър Донъли
Тъмен прилив (36)

Трийсет и пет

Младата косатка се извъртя свирепо и удари с мощната си опашка вратата на отделението си в конюшнята.

— Никой не може да язди тези чудовища, Лудо — каза Астрид и нервно изгледа косатката. — Никой, освен побърканите. И майка ми.

— Ти си добър ездач, Астрид, виждал съм те. Добра си почти колкото Ейвьор.

— Почти няма да означава много, ако загина — заяви Астрид.

— Важното е да й покажеш кой командва — посъветва я Лудо.

— Мисля, че тя вече знае кой командва. Не съм аз — отбеляза Астрид.

— Шшт, косатке. Добро момиче си ти, Елскан. Добро момиче — нежно заговори Лудо. После изцъка с език, за да успокои животното.

Елскан го изгледа. Изцъка в отговор и удари с опашка стената, която се пропука.

Лудо поклати глава.

— На петнайсет години е — каза той. — И се държи точно като петнайсетгодишна. По пътя към конюшнята Лудо беше информирал Астрид и Дезидерио, че Елскан е дълга малко повече от четири метра и тежи два тона и половина.

— Ето — каза той и подаде на Астрид една метална кофа. — Дай й парче тюленско. Ще й отклони вниманието, докато я оседлая.

Той свали юзда със сребърен мундщук от една кука в стената и я преметна през рамо. После взе едно двойно седло, подложка за него и колан от близкия рафт.

— Готова ли си? — попита той Астрид.

Астрид кимна. Устата й беше пресъхнала.

Лудо отвори вратата към отделението на косатката и се гмурна вътре. Астрид си пое дълбоко дъх и го последва.

— Е, приятно ми беше, че ви познавам — каза Дез, докато затваряше зад тях.

Нито Лудо, нито Астрид оцениха шегата. Бяха изцяло съсредоточени върху косатката.

Елскан, надушила закуската, се обърна към тях и отвори огромната си уста. Острите й конусовидни зъби проблеснаха на светлината от магмените лампи. Всеки зъб беше дълъг повече от седем сантиметра. Астрид й подхвърли кървав къс месо. Елскан го глътна на една хапка и заклати глава за още.

За момент Астрид забрави, че се страхува, зашеметена от красотата на създанието.

— Великолепна е, Лудо — каза тя. — Нищо чудно, че Ейвьор толкова иска да я има. Елскан се приближи към Астрид. Подуши я, после бутна с нос кофата. Астрид й хвърли още едно парче месо.

Русалката винаги с радост посрещаше предизвикателството да обяздва буйните коне на майка си. Не можеше да пее, но заклинанията нямаха значение по време на лов. Значение имаха смелостта и силата, а тя ги притежаваше достатъчно. Когато пореше водата на гърба на животно като Бликст, Астрид се чувстваше могъща, чувстваше се като водач. Какво ли щеше да е чувството на гърба на Елскан?

— Плува изключително гладко, ако я овладееш — каза Лудо. Беше сложил седлото на гърба на косатката, точно пред гръбната й перка, и сега закопчаваше колана под корема й.

— А ако не я овладея? — попита Астрид.

— Ще те убие — каза Лудо. — Насочвай я повече с опашка, не дърпай юздата прекалено силно. Дръж поводите отпуснати и й оставяй достатъчно място да върти глава.

— За да може да отхапе моята — измърмори Астрид.

— Не забравяй да я оставяш да се изкачва за въздух достатъчно често — напомни Лудо. — През нощта сваляй сбруята и я оставяй да поплува. Когато стигнете до границата, вземи седлото и юздата, плесни я по опашката и й кажи да се прибира вкъщи. Тя ще знае какво да направи — завърши той.

Лудо прехвърли поводите през главата на косатката, вкара мундщука в устата й и затегна юздата. След това закрепи дисагите за седлото. Когато се увери, че всяка част от такъмите е на мястото си, взе поводите и ги подаде на Астрид.

— Орката е твоя — каза той.

Астрид си пое дълбоко дъх и изведе Елскан от отделението, преведе я през конюшнята и спря пред двойка железни врати. Знаеше, че водят направо в открити води.

— В момента, в който ги отворя, тя ще се стрелне напред — предупреди Лудо. — Така че, качвайте се и се пригответе.

— Чичо Лудо… — започна Дезидерио.

Лудо се обърна към него.

— Какво ще кажеш, когато Рилка разбере, че сме избягали и че сме взели Елскан? Не бива да попадаш в затвора. Трябва да се погрижиш Рагнар да види кървавите песни на Астрид.

— Ще й кажа, че през цялото време сте ме държали на мушка с харпун.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш? — попита Астрид, тъй като знаеше добре какво прави Рилка с хората, които й се изпречват на пътя.

— Не се тревожете за мен — успокои ги Лудо. — Стигнете до Каргьорд. Помогнете на Сера.

— Чичо Лудо…

— Да, Дезидерио?

— Благодаря ти.

Лудо кимна.

— Хайде, Дезидерио — подкани го Астрид. Тя вече беше на седлото с поводите на Елскан в ръце.

Косатката, подушила откритото море, се изправи на опашка.

— Трябва да тръгваме — каза Астрид и се опита да успокои животното.

Дезидерио доплува до седлото и седна зад Астрид.

— Къде да се хвана? — попита той.

— За мен — отвърна тя. — Готов ли си?

— Не — каза той и обви ръце около кръста й.

Усещането от ръцете на хубав мъж около тялото й беше ново и разсейващо. Точно сега не биваше да се разсейва. Не и с два и половина тона косатка под себе си.

В следващия момент се чуха силни, свирепи удари по вратата, които мигновено заличиха мислите за Дезидерио.

— Лудовико ди Меровингия! Отвори!

Астрид се извърна рязко. Пред вратите към конюшнята стоеше Тауно. За щастие Лудовико ги беше заключил, след като тримата влязоха вътре.

Елскан, подплашена от силния шум, започна да кръжи пред портите.

— Отвори ни! Веднага, Лудо! — извика Астрид.

— Астрид Колфинсдотир, знаем, че си вътре! Арестувана си! — кресна Тауно.

Лудо бутна силно портите и те се отвориха. Елскан изцвили и се метна напред.

— Дръж се, Дез! — викна Астрид.

После светът се превърна в неясно петно, щом Астрид научи какво е чувството да яздиш светкавица.