Дженифър Донъли
Тъмен прилив (50)

Четирийсет и девет

Бека знаеше, че съдбата й ще се реши за секунда.

Блестящите хищни очи на духа вихър огледаха парчето плавей, което бе вдигнала, и вече видимото й тяло.

После създанието разтвори клюн и се метна към нея.

Без да мисли, Бека се хвърли право надолу от ръба на гнездото, без да знае къде свършва скалната издатина. Ръбът й я одраска, докато падаше към водата и издълба бразда в десния й хълбок.

Тя не обърна внимание на нетърпимата болка и алчно пое вода в пресъхналите си дробове. При падането очилата й бяха отхвръкнали. Бека се огледа, обезумяла от страх, и ги видя как потъват. Сграбчи ги и си ги сложи на носа. Дори и под водата чуваше крясъците на Уилиуоу, които кънтяха из пещерата.

От мрака пред нея изплува сребриста муцуна.

— Плащай — заяви треската. Бека бръкна в джоба си и извади втората торба със сепия. Отвори я, изтърси съдържанието и се стрелна напред. Не помоли треската да й помогне да мине през кораба отново — вече нямаше как да заблуди призраците, беше напълно видима.

— Благодаря! — викна тя през рамо, но устата на рибата беше пълна и нямаше как да й отговори.

Русалката плуваше с пълна скорост по тесния тунел, който водеше обратно към „Ахил“. Той бе все така тъмен и тя два пъти се блъсна в стената, но не спря. Зад нея водата се вихреше и въртеше, кипнала от яростта на Уилиуоу.

След няколко минути тунелът свърши и Бека се озова в потъналия кораб. Сега единствената й защита щяха да бъдат скоростта и изненадата. Напрегнала всички сили, тя се стрелна през трюма, през дупката в корпуса и навън, право в групичка от десетина призрака, които играеха на кегли.

Онзи, който се готвеше да хвърли топката — холандски капитан, така се изненада, че запрати топката към корема на боцмана си.

— Какво имаме тук? — рече провлачено един брадат моряк.

Усмивките на призраците бяха зловещи, очите им горяха от глад. Един се хвърли към нея. Тя успя да го избегне, но пръстите му докоснаха ръката й. Дъхът й спря от чувството, че е паднала в ледено езеро. Още призраци се насочиха към нея. Бека искаше да се спаси към по-дълбоките води, но призраците я принуждаваха да се изкачи нагоре.

Опашката й разпени водата, докато се изкачваше към повърхността. Призраците я последваха. Човешките им крака не бяха толкова силни във водата, колкото опашката на русалката, но това не ги спираше. Бека се опита да им се изплъзне с бързо плуване. Ако успееше да стигне достатъчно близо до повърхността, щеше да свърне рязко и да им избяга.

Само че те не й даваха тази възможност.

Бека спря да плува за няколко секунди и погледна надолу. Призраците се разпръсваха като мрежа. Обзе я ужас, когато осъзна, че целта им е именно да я изкарат на повърхността, където без съмнение я чакаше Уилиуоу.

Въпреки това продължи да плува нагоре и колкото повече се изкачваше, толкова по-бурно ставаше морето. По повърхността се гонеха високи вълни и я повличаха след себе си.

Главата й се показа над водата, където бушуваше буря, по-свирепа от всичко, което си бе представяла. Небето беше почерняло, раздирано от светкавици, последвани от оглушителни гръмотевици. Пороен дъжд обсипа лицето й с жилещи ледени капки. Уилиуоу летеше над водата, кряскаше и вдигаше гигантски вълни.

Когато духът видя Бека, се стрелна право към нея. Русалката успя да се гмурне навреме, но вълните я подхванаха, завъртяха я и после пак я изхвърлиха на повърхността.

Уилиуоу отново нападна и Бека отново се гмурна. Вече не знаеше къде са призраците. След толкова премятане от вълните не знаеше и тя самата къде е.

Бореше се срещу бурното море, бореше се да остане под водата, но една огромна пенеста вълна свирепо я повдигна и я запрати към негостоприемния бряг.

С очи, приковани в морето и в ужасяващото създание, което се носеше в него, Бека изобщо не видя скалите — високи и остри, и се блъсна в тях.

После изобщо нищо не виждаше.