Дженифър Донъли
Тъмен прилив (42)

Четирийсет и едно

Сера облегна лакти на импровизираната маса в пещерата, която играеше ролята на щаб на Черните перки и започна да масажира слепоочията си. Един едър мъж на име Антонио, армейският готвач, се носеше във водата пред нея. Беше вбесен.

— Гоблините създават проблеми. Отново — оплака се той. — Не са доволни от задушеното с плоски червеи. Три дни поред това им готвя. Нямам избор, друга храна нямаме. На закуска един от тях каза, че ще ми отреже главата и ще я изяде, ако отново му поднеса същото. Трябва да направите нещо.

Сера горчиво се разкайваше за деня, в който се бе съгласила да работи с търговците меертойфели. Доставките от Скагхауфен винаги закъсняваха, а качеството им беше лошо.

— Ще организирам ловни дружини, Антонио — обеща тя. — Ловът ще поразсее гоблините, а и сигурно ще успеят да хванат няколко гигантски змиорки. Така ще разнообразиш менюто.

Антонио кимна и благодари на Сера. След като той си тръгна, тя се обърна към Язид, за да чуе проблемите, изникнали около лазарета, който искаше да бъде построен в лагера. После Нийла съобщи, че сутринта е пристигнала още една група цивилни — бежанци от Миромара, но няма къде да ги настанят. После дойде гоблин, който каза, че в столовата няма маси…

Черните перки бяха пристигнали в Каргьорд преди две седмици. Гоблините войници, които беше обещал Гулдемар, също бяха започнали да пристигат. Скоро щяха да започнат учения и Сера трябваше да ги надзирава. За децата като Коко и онези, които пристигаха с родителите си от Миромара всеки ден, беше нужно училище. Мнозина се нуждаеха от медицинска помощ. А имаше и проблеми с настаняването и изхранването на всички бежанци.

Управлението на такъв голям лагер беше трудна работа. Преди Сера да успее да реши един проблем, изскачаха нови десет. Тя ядеше малко и спеше още по-малко, и често отправяше молитви към боговете близнаци на приливите, Кап и Пян, да я подкрепят. Сега се чудеше дали изобщо щяха да го направят.

Докато Сера казваше на гоблина, на име Гарстиг, че може би самият той и другите войници биха могли да сковат маси за столовата, на входа на пещерата се появи русалка, придружена от Черна перка. Изглеждаше изтощена. Дрехите й бяха покрити с тиня. На рамото й висеше чанта. Беше тъмнокоса, а сивите й очи се стрелкаха навсякъде подозрително. Ръцете, стиснали дръжката на чантата, изглеждаха силни и загрубели.

— Какво прави тя тук? — попита Язид Черната перка. Хвърли поглед към чантата й. — Претърсихте ли я?

— Аз лично претърсих чантата. Претърсих и нея. Няма оръжия. Казва, че е дошла да се срещне със Сера. Че въпросът е на живот и смърт — обясни Черната перка.

— Нося нещо за нея — каза русалката. — От Миромара. Казвам се Даниела. Братовчедка съм на Алегра. Тя има ферма до Серулия.

— Всички да напуснат пещерата — нареди Сера.

Яз повдигна вежда.

— Просто го направи — каза Сера.

След минута в пещерата останаха само Сера, Язид, Нийла, София и Даниела.

— Махди я праща — обясни Сера на останалите. — Братовчедка й Алегра доставя продукти в двореца в Серулия и получава от него раковини. Семейството на Алегра е пръснато по всички води от Северно море до Миромара. Всеки от членовете му пренася раковината през част от пътя. Даниела е куриерът за последната част.

Даниела кимна.

— Фермата ми е близо до Скагхауфен, на юг — обясни тя и извади от чантата си раковина. Подаде я на Сера.

— Благодаря ти. Поела си огромен риск, като си дошла тук, за което съм ти задължена — каза Сера. — Моля те, остани да хапнеш нещо и да си починеш, преди да тръгнеш за дома си.

Даниела кимна и изплува от пещерата.

Сера сложи раковината на масата и изпя заклинание ампло, за да могат всички да слушат записаното на нея съобщение.

Заговори глас, мъжки глас. Той не се обърна към получателя на раковината по име, не каза и своето. Имената бяха опасни. Можеха да станат причина за нечие убийство. Сера почувства голямо облекчение, когато чу гласа, защото това означаваше, че Махди е жив, или поне е бил жив, когато е записвал посланието. Но в същото време усети и страх, защото тонът му беше тревожен, а самото послание — страшно.

„Подозренията ми се потвърдиха, говореше той; Валерио наистина е планирал следващия си ход, важен ход. Изпратил е ездачи на смъртта по следите на два от талисманите — рубинения пръстен на Никс и златната монета на Пира. Войниците тръгнаха днес, приливторник, за Мисисипи. Утре друга група тръгва към нос Хорн. Тепрез ще ги превози в два от корабите си. Изведи хората си оттам незабавно. Ще пратя ново съобщение веднага щом науча нещо ново. Пазете се всички“.

Така свършваше съобщението. Всички мълчаха. Сера, изпаднала в ярост, стана и заплува из пещерата.

— Как става така, че чичо ми винаги знае неща, които е невъзможно да знае? — попита тя. — Никой не знае къде са талисманите. Никой, освен нас.

— Грешка. Никой не знаеше къде са, освен нас — поправи я Язид.

— Защо е пратил войници в Мисисипи и край нос Хорн? — попита Нийла. — Защо не край Бездната, където е топката мозайка на Сикоракс?

София изрече ужасното подозрение, което всички чувстваха.

— Може би вече е намерил топката.

Сърцето на Сера замря пред вероятността да е станало така. Как щяха да надвият Абадон без всички талисмани? А сега изглеждаше, че Валерио е близо до други два. Махди каза, че войниците са тръгнали в приливторник — оттогава бяха минали четири дни.

— Трябва да направим конвока. Веднага. Ава и Бека са в голяма опасност — каза тя и седна обратно до масата.

— Прекалено е рисковано — възрази Яз. — Луната намалява. Каргьорд не е добро място за заклинания. Не излизат както трябва заради желязото в скалите. Може някой да ни подслуша.

— Нямам избор, Яз — каза Сера. — Може би плуват право към капана.

Яз прокара ръка през косата си. Поклати глава.

— Добре — съгласи се накрая. — Постарай се да стане както трябва.

Сера, Яз, Нийла и София се хванаха за ръце. Сера откри, че заклинанията й конвока стават по-силни, ако ги пее, докато е част от кръг. Запя.

Пращам своя глас по водите,

Търся да призова на Мероу дъщерите.

Съзнанията ни едно са,

Сърцата ни с кръв са свързани.

Велика Нерия, помогни Сестрите ми да чуят песента ми.

Ала нищо не се случи.

— Хайде, Ава — прошепна тя. — Къде си, Бека?

Тя изпя заклинанието отново, но не успя да се свърже с приятелките си. При третия опит се появи неясен образ.

— Бека! — извика тя.

— Сера, Нийла? Вие ли сте? — попита Бека, замаяна. Явно я бяха събудили.

— Да! — каза Сера. — Чакай… опитвам се да намеря Ава…

На петия опит успя. Много се зарадва, че вижда Ава, но радостта се превърна в тревога, когато забеляза колко изтощена изглежда приятелката й.

— Ава, къде си? Бебе с теб ли е?

— Тук е, querida — отвърна Ава.

— Добре — успокои се Сера. Злобната пираня беше най-добрият пазител на Ава.

— … съм… близо до… — звукът прекъсваше. Ава изчезна, после пак се появи.

— Слушайте, нямам много време — започна Сера. — Получих лоши новини. Валерио е открил къде са пръстенът на Никс и монетата на Пира. Изпратил е войници да ги вземат.

— Какво? Как е разбрал? — изуми се Бека.

— Нямам представа — отвърна Сера. — Но знам, че ездачите на смъртта са тръгнали от Серулия преди няколко дни. Намират се на борда на два от корабите на Тепрез, което значи, че се движат бързо.

— Кога ще стигнат нос Хорн? — попита Бека.

Сера и Язид се спогледаха.

— Най-много след пет дни — каза той.

— Мога да стигна преди тях — заяви Бека.

— Бека, ами ако не успееш? Ако те хванат?

— Ще се справя, Сера. Аз…

Бека изчезна, после пак се появи.

— Внимавай, Бека. Моля те — каза Сера.

— Да… скоро… нали? Изключвам се.

После изчезна. Образът на Ава също се размътваше.

— Ава, къде си? — попита Сера.

— В устието на Мисисипи. Имам още път, докато стигна до блатото на Оква Нахоло.

— Не става — каза Язид. — Според изчисленията ми, ездачите на смъртта ще стигнат там след шест дни, дори може би пет, ако се напънат. Изкарай я оттам, Сера.

— Ава, чу ли Язид? — извика Сера. Ава се размиваше все по-бързо.

— Не! Какво каза?

— Каза да се махнеш оттам! — кресна Сера.

Ава изсумтя.

— И да оставя Трахо да вземе проклетия рубинен пръстен? Не съм съгласна, gatinha. На мен ще ми стои по-добре!

— Ава, прекалено опасно е!

— Колко дни имам?

— Шест, най-много. Но ще ти трябва и време да се махнеш от блатото.

Ава поклати глава.

— Шестнайсет? Какво тогава те притеснява? Времето е предостатъчно!

— Не шестнайсет, Ава! Шест! — развика се Сера.

— Губиш ми се, mina… Няма страшно… успея…

Конвоката свърши. Ава изчезна.

— О, богове — с треперещ глас каза Сера. — Свършено е с нея.

Тя замълча за момент, докато успее да овладее чувствата си. Насочи мислите си към въпроса, който бе задала по-рано.

— Как е открил Валерио? Как? Ние сме единствените в лагера, които знаят къде се намират талисманите. Нарочно настоявах да е така.

— Може някой да ни е направил ochi — предположи Яз.

Сера поклати глава.

— Няма начин. Пещерата се проверява за бръмбари всеки ден.

— Според Махди са видели Бако Гога в двореца — напомни й Яз. — Ти ни го каза.

— Да, но никой не го е видял тук — подчерта Сера.

— Може да е вербувал някого в лагера. Този някой ни е чул и е докладвал на Бако.

Самата мисъл, че сред тях има шпионин, разтърси Сера.

Яз я видя как потръпва.

— Къде ти е куртката? — попита той.

— Нямам представа. От няколко дни я търся — отговори Сера разсеяно.

София откопча своята куртка и я подаде на Сера.

— Не мога да я взема, Соф — отказа Сера.

— Напротив, можеш — настоя София. — Не можем да си позволим да се разболееш.

— Благодаря ти — каза Сера и облече куртката. — Не знам откъде Валерио е получил информацията, но не можем да допуснем да хване Ава и Бека.

— Как ще го спрем? — попита Нийла.

На Сера й хрумна идея.

— Сега имаме армия, така че да я използваме — предложи тя. — Нямаме супертраулер, за да отведем войниците си там, където трябва да стигнат, но пък можем да правим заклинания вело. И да използваме помощта на китовете. В битка между гоблини и ездачи на смъртта винаги бих заложила на гоблините.

— Може и да не успеем. Нали ти е ясно? — попита Язид.

Сера се засмя вяло.

— Това важи за всичко, което правим, Яз. Аз, ти, целият лагер. Започнах да свиквам с несигурността на успеха. Налага се да опазим Ава и Бека — подчерта тя.

Нийла и София започнаха да изчисляват колко гоблини ще трябва да изпратят в Мисисипи и на нос Хорн, а Яз се съсредоточи върху картите, за да определи най-краткия маршрут.

Сера заплува към пещерата с мунициите. Войниците се нуждаеха от арбалети и стрели и тя искаше да провери колко оръжия са пристигнали.

Докато плуваше, притеснена за приятелките си, но и обзета от надежда, тя най-сетне погледна истината в очите. Нямаше смисъл да чака своенравните богове Кап и Пян да й помогнат. Ако искаше течението да се обърне в тяхна полза, трябваше да го направи сама.