Дженифър Донъли
Тъмен прилив (29)

Двайсет и осем

Лучия огледа ВИП стаята в „Дълбокия вир“, нощен клуб в сърцето на Лагуната, до терагогския град Венеция. Нямаше никого освен нея и Махди. Точно както тя искаше.

От съседното помещение думтеше музика. Из целия клуб бяха разпръснати биолуминесцентни животни — скариди, сепии, медузи, които изпъстряха мрака със загадъчни сини светлини. Риби ангели на райета в неонови цветове се стрелкаха между светещите създания и добавяха розово, зелено и оранжево към синьото.

Лучия, облечена с къса и тясна виолетова рокля, седеше на ъглов диван, направен от три гигантски кръгли миди. Черупките им бяха отворени, а самите миди, оцветени в яркосиньо и жълто, представляваха възглавниците на дивана. Беше толкова удобно да седиш на тях. Или да спиш. А това правеше Махди в момента.

Беше се опънал на дивана, главата му почиваше в скута на Лучия, а опашният му плавник висеше отвъд последната мида. Лучия галеше гъстата му черна коса.

Повечето посетители на клуба вече си бяха тръгнали. Свитата на Лучия остана, както и личната й охрана. И на тях скоро щеше да им се наложи да си тръгнат, когато водата просветлееше. Тези дни беше много по-лесно да се измъкне от двореца и да се върне в него незабелязано, след като майка й замина за Ондалина, а баща й и Трахо прекарваха цялото си време в съвещание при закрити врата. И все пак Лучия не искаше да я види някой министър клюкар или бъбрив благородник.

Лагуната беше забранено място за морските хора, защото беше пълна с шпиони, информатори и престъпници, но опасностите не плашеха Лучия — нали затова имаше охрана. Единствената й грижа беше уединението. ВИП стаята в „Дълбокия вир“ предлагаше именно това, а в двореца уединението беше невъзможно. Лучия искаше да се откъсне от любопитните погледи тази вечер.

Тя се взря в спящия Махди и прокара пръст с начервен връх по челюстта му. Обхвана я свирепо чувство за собственост. Искаше той да я обича толкова силно, колкото го обичаше тя. Имаше нужда от това. Нямаше да последва съдбата на майка си — да й бъде отказан мъжът, когото обича, и да се превърне в обект на клюки и съжаление.

През повечето време Лучия вярваше, че Махди наистина я обича, но понякога го хващаше да се взира в пространството, без да си дава сметка, че тя го гледа, с изражение на толкова силен копнеж, че дъхът й спираше.

Налагаше се да разбере дали все още обича Серафина и имаше само един начин да го направи. Като внимаваше да не го събуди, тя повдигна главата на Махди от скута си и се плъзна към ръба на дивана. Той се размърда и се обърна по гръб, но не се събуди. Тя се изправи и заплува към вратата, за да я заключи, но в този момент някой я отвори отвън.

— Ей, Лучи, идваш ли да танцуваш? — попита високо Бианка и нахлу в стаята във вихър от оранжева морска коприна. Тогава зърна спящия на дивана Махди.

— Опа! Извинете! — прошепна тя. — Боже, как е възможно да спи? Тоооолкова е шумно. Да си император сигурно е много уморителна работа!

— Не ставай глупава — каза Лучия. — Никой не може да заспи тук. Аз го приспах. Сипах му сънна отвара в питието.

Бианка се ококори.

— Откъде я взе?

Лучия се усмихна.

— От нея? — не можа да повярва Бианка. После понижи глас. — Лучи, нали каза, че си приключила с нея. Това е канта малус. Ако някой разбере, че си служиш с тъмна песен…

— Никой няма да разбере. Освен ако ти кажеш на някого.

Бианка побърза да я увери във верността си.

— Няма да кажа. Разбира се, че няма. Но защо ти е нужно Махди да спи? Няма ли скоро да се връщаме в двореца?

— Заключи вратата — нареди Лучия.

Бианка веднага изпълни заповедта. Лучия се върна до дивана и седна до Махди. Бианка хвърли изпълнен със съжаление поглед към вратата, сякаш много й се искаше да е от другата й страна. После се присъедини към приятелката си. Лучия запя.

— Заклинание за кражба? — попита Бианка и се изкиска нервно. — Какво ще правиш? Ще крадеш парите на Махди ли?

Клепо, боже на крадците, чуй ме!

С уменията на крадец дари ме,

Дай ми скритост, дай ми ловкост,

Не за плячка или пък нечии мокрети,

А за тайни, скрити във сърцето.

Скрити в песен кървава, мрачна и проклета.

Любов, фалшива или истинска, аз трябва да открия.

Това е скъпоценността, която искам да добия.

Глуповатото бърборене на Бианка спря рязко, когато видя Лучия да притиска ръка към гърдите на Махди и после рязко да я дръпва. Между пръстите й се проточиха кървави нишки. Махди изстена от болка. Отвори очи.

Лучия се стресна. Ако се събуди… помисли тя. Ако осъзнае какво правя… Но той не се събуди. Отново затвори очи. Обзе я облекчение. Сънната отвара беше силна.

— О, богове, Лучия… недей! — каза ужасената Бианка. — Това е незаконно! По-лошо е от канта малус, това е канта сангуе, кървава магия!

Лучия не й обърна внимание. Знаеше, че ваденето на чужди кървави песни е нередно, че е брутално оскверняване на тялото и душата, но това не я интересуваше.

Тя прокара ръка през нишките кръв във водата, жадно взряна в образите, които се оформяха постепенно. Видя Махди, как язди морския си кон. Как говори с Трахо. Как дава заповеди на ездачи на смъртта. Не й трябваше никой от тези спомени. Тя нетърпеливо разпръсна кръвта и извади нова кървава песен.

— Лучия, внимавай — предупреди я Бианка. — Ще го нараниш.

Лучия отново не й обърна внимание. Извади нов поток кръв, после трети. Лицето на Махди пребледня силно, но тя продължи да вади спомени, докато най-сетне стигна до това, което й трябваше.

Видя как Махди целува Сера в някакво убежище.

Видя как взима ръката й в стая в някаква ферма.

Видя как се врича на Сера на официална церемония в градината на фермата.

Не можа да гледа повече.

Изправи се със стиснати юмруци, очите й бяха потъмнели от злост. Ревността сграбчи сърцето й. Яростта го почерни. Махди беше предател. Беше предал Миромара и Матали. И още по-лошо, бе предал нея.

Тя взе една празна чаша и я запокити в стената, където тя се разби. Преобърна една маса. После още една. После си спомни за кинжала, скрит в роклята й. Тя го извади, трепереща от ярост, и се метна към беззащитния Махди.

Бианка, с очи, разширени от страх, застана пред нея.

— Лучия, не! Чакай! — замоли я тя.

Лучия я изгледа гневно.

— За какво? — изсъска тя.

— Ами ако всичко това е грешка? Ако това не е Махди? Имам предвид истинския Махди.

Лучия присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Сера трябва да го е омагьосала някак. За да го използва в борбата на Черните перки.

Лучия се замисли, после бавно кимна.

— Права си. Точно това се е случило. Това обяснява всичко. Махди никога не би предпочел Сера пред мен.

— Разбира се, че не. Как би могъл? — съгласи се Бианка.

— Използвала е тъмна песен върху него, за да го накара да вярва, че я обича. За да го накара да й стане шпионин. Не би се спряла пред нищо, за да ми отнеме трона — каза Лучия.

Бианка погледна нервно кинжала, който Лучия още стискаше.

— Прибери го — каза тя. — Нали не искаш да се порежеш?

Лучия погледна кинжала така, сякаш нямаше представа как се е озовал в ръката й. Прибра го в джоба си и пак се обърна към Махди.

— Трябва да разваля заклинанието — заяви тя. — Да го освободя.

— Как? — попита Бианка. — Страшно трудно е да развалиш нечие чуждо заклинание. Трябва да разбереш точно какво е, после да измислиш контрапесен и…

— Има и друг начин — нетърпеливо я прекъсна Лучия. — Много по-бърз.

— Какъв?

Лучия си спомни доклада на Бако Гога за местонахождението на Черните перки и водачката им. Баща й каза, че ще изпрати срещу тях армия. Засега събираше информация. Планираше.

Това отнемаше твърде дълго време.

— Лучия, какъв е другият начин? — повтори Бианка.

Лучия се усмихна.

— Да бъде убита заклинателката.