Дженифър Донъли
Тъмен прилив (8)

Седем

Сърцето на Сера биеше така силно, че тя се изплаши да не й пукне ребрата.

Огромни и силни, със смъртоносни зъби и нокти, черноноктестите дракони бяха една от най-свирепите породи дракони, известни на морските хора.

— Изглежда, ездачите на смъртта ги държат тук, когато не ги яздят — каза Сера и гневът измести страха в съзнанието й. Тя нямаше представа, че полуразрушеният замък се използва за конюшня на тези създания, които унищожаваха всичко, което можеха.

Докато двете със София гледаха нагоре, един от драконите — най-едрият, женски, подуши водата. Главата на животното се завъртя наляво и надясно. Жълтите му очи се свиха в цепки. Шипестият ръб по шията му настръхна.

— От раната ми е. Подушва кръвта. Ще станем на хайвер — каза Сера.

— Може и да успеем да се върнем до вратата — прошепна София.

Сякаш надушила намеренията им, огромната драконка тръгна по тавана към вратата.

Сера се огледа с див поглед, търсейки изход.

— Соф, виж! — посочи тя. — Вдясно от коритото!

— Само не ми казвай, че има друг дракон.

— Има цепнатина в пода! Мисля, че можем да се вмъкнем.

Сера бавно завъртя илюминатата надясно. Очите на София проследиха светлината. Една част от пода се бе надигнала, вероятно, помисли си Сера, от тежестта на драконите. Някои от парчетата се бяха плъзнали едно върху друго като леда по повърхността на полярните морета. Между две от тези парчета имаше процеп, малък, но на пръв поглед достатъчен, за да може през него да мине русалка.

— Не знаем какво има долу — отбеляза София.

— Но пък знаем какво има горе. А то не е никак хубаво — рече Сера. — Тръгвай. Леко и бавно.

София заплува и Сера я последва. Бяха едва на няколко метра от процепа, когато огромният дракон засъска. Сви се, готов за скок, и в същия момент се дочуха гласове от конюшните, които го спряха. Драконката изви глава в посоката, от която идваха гласовете. Това им трябваше на двете русалки.

— Забрави за бавното — изсъска Сера. — Плувай, Соф!

София се шмугна в процепа. Сера я следваше по опашката, без да изпуска илюминатата. Успя да види, че са в някакво подземие, преди драконката да зареве.

Сера и София надзърнаха през процепа. Ездачите на смъртта, с факли в ръце, бяха спрели на прага на двора, където драконите не можеха да ги достигнат. Драконката, обхваната от ярост, че не може да докопа жертвите си, пищеше и ревеше, размахала огромните си криле.

— Мисля, че сме в безопасност. Поне в момента — каза Сера. — Ездачите на смъртта няма да ни последват, освен ако не искат да бъдат изядени.

Тя заплува навътре из стаята с намерението да проучи мястото, в което се бяха озовали, но София я спря.

— Първо трябва да направим нещо с дупката в опашката ти. Седни.

Сера не понечи да спори. Седна на пода и се подпря на стената, после затвори очи. София развърза подгизналата от кръв превръзка и направи гримаса, когато видя раната. От нея течеше прясна кръв. Копието беше разкъсало жестоко плътта на Сера.

— Олеле. Богове. Лоша работа. Същото важи и за лицето ти. Пребледняла си като лепка. Сера успя да се усмихне.

— Много си деликатна с пациентите, Соф.

Клатейки глава, София поиска от Сера кинжала й, отряза ръкавите на собствената си куртка и от тях направи нова превръзка.

След няколко минути каза:

— Ето. Готово. Да се надяваме, че ще свърши работа, докато стигнем до централата.

— Благодаря — каза Сера. Болката все още бе силна, но кървенето отслабваше.

— Да имаш представа къде сме? — попита София и хвърли поглед наоколо.

— Никаква — отвърна Сера.

Тя се изправи, вдигна илюминатата и заплува напред. Стаята имаше шест стени и всеки квадратен сантиметър от нея бе покрит с мозайки. На пода стояха големи вази. От тавана висяха древни бронзови лампи.

— Мислех, че познаваш всеки ъгъл на крепостта — почуди се София.

— И аз така си мислех — призна Сера, която се оглеждаше с разширени от изненада и вълнение очи. — Слушала съм всяка раковина, разказваща за замъка. И никой от авторите им, нито придворен, нито министър или историк, не е споменавал за стая под конюшните.

— Сера… тези фигури — каза София и посочи една от шестте стени, — те не са богове. Не са и морски хора.

Сера се приближи до една от стените и вдигна поглед към сложната мозайка, изобразяваща мъж.

— Хора са — каза тя и прокара пръсти по краката на фигурата, обути в сандали.

Над всяка от фигурите стоеше надпис с името на човека, написано на древния език на морския народ. Сърцето на Сера заби по-бързо, когато ги прочете на глас.

— Мероу, Никс, Сикоракс, Пира, Нави, Орфео… Шестимата царували. Това е гробница, Соф, само че без тела. Сигурна съм, че Мероу я е построила в памет на приятелите си.

Сера знаеше, че Мероу е единствена от Шестимата, оцеляла след потъването на Атлантида. Телата на останалите петима магове никога не бяха намерени. Обходи с поглед фигурите и забеляза, че всички са изобразени в една и съща поза: с поглед, вперен напред, отпусната до тялото лява ръка и вдигната до гърдите дясна ръка с отворена длан. Върху всяка длан имаше предмет. Сера затаи дъх, когато разбра какви са тези предмети.

— Велика Нерия, всичко е тук, в тази стая… — прошепна тя, разтреперана от вълнение. — Отговорите, които търся, откакто влязох в пещерите на йелите, са пред очите ми!

Двете с Линг бяха открили какво представляват три от шестте талисмана в Атлантида, но им се бе наложило да си спасяват живота с бягство и така и не научиха нищо за останалите три.

— Сера, виж — обади се София. — Мероу държи…

— Син диамант — довърши Сера.

— А Нави има…

— Лунен камък.

— Орфео държи…

— Черна перла.

— Откъде знаеш? — почуди се София. — Дори не ги гледаш.

Сера не отговори. Тя все още се взираше във фигурата пред себе си: тъмнокож мъж с царствена осанка, дълги черни плитки и слепи очи.

— Никс има пръстен с рубин — каза тя и се постара образът да се запечата в паметта й.

После заплува към другата стена. Там мозайката показваше висока, снажна жена с дълга червена коса и наситеносини очи, които гледаха право в нея.

— Пира има златна монета с образа на Нерия, гравиран върху нея — каза тя още по-развълнувана.

Мозайката на следващата стена показваше стройна жена с черна като оникс коса и с бадемови очи. Сера я разгледа внимателно.

— Сикоракс има бяла… какво е това, топка мозайка ли? Отвън е изрисуван феникс. Запомни това, Сера, трябва да го запомниш — каза си.

— Ей, Сера — каза София, — какво става?

— Знаем къде са. Открих къде ги е скрила Мероу благодарение на една раковина от Острокона. А сега знаем и какво са всички те. Ние го знаем, а Рафе Тепрез не го знае! — възкликна Сера, все още загледана в Сикоракс.

— Хм, ами добре. И това значи…? — попита София.

Сера се обърна към другата русалка с триумфален блясък в очите.

— И това значи, че може би, само може би, ще успеем!

— За какво говориш? — каза София, чието търпение започваше да се изчерпва от загадъчните намеци на Сера. — Моля те, кажи ми.

Сера се почуди как да постъпи. Само няколко души знаеха каква важна битка всъщност се води. Така беше по-безопасно. Навсякъде имаше шпиони.

— Можеш да ми имаш доверие. Можеш да ми довериш живота си. Знаеш го — каза София, която сякаш усети какво притеснява Сера.