Дженифър Донъли
Тъмен прилив (14)

Тринайсет

Астрид бързо премигна, за да скрие сълзите си, и се опита да възвърне самообладанието си.

— Естествено, че мога да пея — заяви тя.

Бека поклати глава.

— Не, не можеш. Затова ни остави. Защото си искала да запазиш тайната си и си се страхувала да не я научим. Страхувала си се, че няма да те приемем.

Астрид завъртя очи.

— О, моля те. Не ми се прави на психолог, ако обичаш? — тя стана и започна да прибира останалата храна в раницата си.

— Какво правиш? — попита Бека.

— Прибирам багажа си. Трябва да тръгвам. Бездруго изгубих предостатъчно време тук.

Бека се засегна от обидата, но не се отказа.

— Значи аз съм загуба на време, така ли? Много мило, Астрид. Така ли решаваш проблемите си? Като отблъскваш хората, които се приближат твърде много до теб? Като бягаш от нещата, които те плашат?

Астрид изсумтя.

— Малко са нещата, които ме плашат, Бека. Ти със сигурност не си сред тях.

— Но се страхуваш от истината.

Астрид приключи с прибирането на багажа и закопча раницата си.

— Приятно ми беше — каза тя и се обърна към входа на пещерата. — Приятен ти път.

Бека направи последен опит.

— Ей, Астрид? Аз не те нападам, ясно? Държа се като приятел. Или поне се опитвам.

Астрид спря. Раменете й се отпуснаха. Изглеждаше като внезапно спихнала се риба балон.

— Разбирам те. Наистина — меко я увери Бека.

Астрид се извъртя към нея.

— Не, не разбираш — разгорещено възрази тя. — Как би могла? Ти си нормална, Бека. Целият ти живот е нормален. Имаш родители, които не се срамуват от теб. Ходиш на училище и никой не ти се подиграва. Никой не говори зад гърба ти. Никой не те смята за идиот.

— О, да — съгласи се Бека. — Направо съм царицата на нормалността.

— Как разбра? — попита Астрид.

— Ами това, че никога не правиш заклинания, ми подсказа някак. А и…

— И какво?

— Ами винаги познавам кога някой крие нещо — призна Бека.

— Така ли? Как? — попита скептично Астрид.

— Ами този някой най-често съм аз — отвърна Бека.

— Ти ли? Че какво криеш ти? Някоя раковина с разписание за деня? Диаграма на приливите и отливите? — подкачи я Астрид заради склонността на Бека към организиране.

Бека не се засмя.

— И аз не бях честна с теб — каза тя и зачопли края на одеялото. — Или пък с другите. Не ходя на училище. Напуснах преди година, за да започна работа. И не се връщам в топъл дом с двама любящи родители.

— Не разбирам — каза Астрид и остави раницата си на земята. — При йелите каза, че…

— Разказах ви една приказка. За щастливия живот, който ми се иска да имам — призна Бека и се застави да срещне питащия поглед на Астрид. — Сирак съм. Баща ми умря от отравяне с живак, когато бях четиригодишна. Водите, в които е отраснал, са били пълни с живак. Цял живот беше болнав и когато започна да остарява, състоянието му се влоши. Година по-късно и майка ми умря, прободена от куките на риболовни мрежи. Прибраха тялото й, преди да извадят мрежите. Все е нещо, предполагам.

— Бека, нямах представа за всичко това. Много съжалявам — каза Астрид и седна обратно на земята.

— Нямах роднини, които да ме вземат, така че попаднах в приемно семейство. Беше доста объркано. По-големите деца крадяха храната ми и нещата. На никого не му пукаше как се справям в училище и дали изобщо ходя там — тя се засмя тъжно. — Мисля, че затова съм толкова свръхорганизирана. Винаги трябваше да имам план, най-малкото план за това как да стигна до масата, преди останалите да изядат всичко. Трябваше да имам план как да избягвам баракудите. План как да стигна до училище навреме. Наистина работя в „Боделс“ като монтажист на заклинания, това поне е вярно. Собствениците на магазина се държат добре с мен. Позволиха ми да живея в един апартамент над магазина. Малък е, но си е мой. Има спалня, дневна и най-миниатюрната кухня, която можеш да си представиш. Но си го обичам, защото там няма баракуди.

Астрид кимна. Баракудите бяха хищни риби с остри зъби, но бяха и жаргонно название на онези, които терагогите наричаха побойници.

— Знам за какво говориш — каза тя. — Баракудите не крадяха обяда ми, защото не биха посмели да откраднат храната на адмиралската дъщеря, но имаха други оръжия — шегите, шушуканията, злобните подхвърляния.

— Ти поне имаш семейство — каза Бека с копнеж. — Сигурно е хубаво да можеш да разчиташ на родителите си.

Астрид поклати глава.

— Не знам. Моите родители се срамуват от мен — каза тя глухо. — От всички в адмиралското семейство се очаква да са безупречни. Родителите ми се опитват да държат проблема ми в тайна. Повечето хора в Ондалина не подозират, но някои в Цитаделата знаят.

— В кое?

— Цитаделата — повтори Астрид. — Там живеят адмиралите на Ондалина. Със семействата си и някои от висшите правителствени служители.

Бека наклони глава любопитно.

— Как стана? — поинтересува се тя.

Русалка, която не може да пее, беше рядкост. Тя никога не беше срещала такава досега.

— Не знам — отговори Астрид. — Когато бях малка, можех да пея, но си изгубих гласа. Точно след Manenhonn0r, ондалинския празник на луната. Прекарвах си толкова добре, танцувах и пеех, и изядох твърде много парчета Manenkager. Това е сладкиш от пресовани молюски, поръсен със стрит седеф. Блести като луната.

Бека кимна. Тя беше чувала за Manenkager и знаеше, че преди сладкишът да влезе в магмената пещ, сладкарят пуска в тестото сребърен друп. Който намери монетата в парчето си, ще има късмет през цялата следваща година.

— Няколко дни след празника започнах да губя гласа си. След два месеца вече не можех да пея. Баща ми повика най-добрите лекари в Ондалина. Никой от тях не успя да разбере какво е станало, но всички казаха, че съм извадила късмет да не загубя и способността си да говоря — Астрид замълча, после довърши. — Не се чувствам като късметлийка. Кому е нужна русалка, която не може да прави магии?

— На много хора — възрази разгорещено Бека. — Кой ни спаси от Абадон, а? Чакай, ще ти подскажа — не бях аз. Не бяха Сера или Линг, Ава или Нийла. Ти беше. Ти скочи върху чудовището и ни спаси живота.

Бека си спомняше ясно момента, в който Вража им показа страховитото чудовище Абадон. Той беше толкова силен и зъл, че успя да пробие заклинанието occhi на Вража, дори и през подводния огън, и ги нападна. Тогава Астрид хвърли към него с меч в ръка и отряза една от ръцете му, което го принуди да се прибере.

— Благодаря, Бека. Много мило от твоя страна. Наистина ви помогнах, но и ви изоставих. Защото се страхувах, че тайната ми ще ме превърне в проблем. Както и днес се превърнах в проблем за теб на онзи пазар — напомни й Астрид. — За да победите Абадон, не ви трябва русалка, която върти добре меча, трябва ви шеста заклинателка с много мощна магия. Аз нямам какво да предложа в това отношение и нищо не може да се направи по този въпрос.

Колко мразеше Бека тези думи. „Нищо не може да се направи по въпроса.“ Слушаше ги цял живот.

Сега си сирак, Ребека, и нищо не може да се направи по този въпрос.

Много жалко, че са ти откраднали куклата, но вече я няма. Нищо не може да се направи по въпроса.

Съжалявам, че нямаш пари, за да отидеш в колеж, но без пари няма да те приемат. Така стоят нещата. Нищо не може да се направи.

Астрид седеше с превити рамене и рисуваше в тинята. Бека присви зелените си очи, докато я наблюдаваше. Астрид имаше магия в себе си. Заспала може би, но все пак я имаше. Бека беше сигурна. Виждаше я да проблясва в ледено сините очи на русалката. Усещаше я в уверените й движения. Въпросът беше как да я извади навън.

Бека моментално превключи в режим за решаване на проблеми както винаги, когато се изправеше пред предизвикателство. В ума й започна да се оформя идея. Тя беше специалист по стратегиите. Животът често се объркваше и беше непредвидим, но с помощта на един добър план всичко можеше да се подреди. Трябваха й няколко дреболии, за да осъществи точно този план: парче бамбук или папур, а най-добре китова кост. И малко красиви мидени черупки.

Бека не само умееше да прави разни неща. Биваше я и да оправя нещата. Пребиваването в приемните семейства я научи, че ако чака някой друг да сложи ред в живота й, ще чака много дълго.

— Така, я по-добре да тръгваме — каза Бека. — Няма да стигнем до вкъщи, ако висим тук цял ден.

Астрид вдигна вежда.

— Доста внезапно решение — коментира тя.

— Ами да. Просто, ъъ, дадох си сметка, че е по-добре да не стоим тук цял ден — каза Бека. — Нали разбираш, с ездачи на смъртта по опашките ни и така нататък.

Тя стана и грабна дръжката на куфара. Астрид вдигна раницата си. После двете изплуваха от пещерата. Преди да тръгнат, Бека мерна нещо блещукащо на дъното, наполовина заровено в пясъка. Тя се наведе да го вдигне.

— Какво е това? — попита Астрид.

— Парче морско стъкло — отвърна Бека и й го показа. Беше кобалтово синьо, излъскано от пясъка и водата до гладкост. — Красиво е, нали?

— Да не измисляш нови цветове за перловъртежните си блескобомбички? — пошегува се Астрид. В пещерите на йелите Бека често говореше за магическата козметика, която произвеждаше работодателят й.

— Не, просто си падам по ярки, блестящи предмети — каза Бека безгрижно. — Вдъхновяват ме, нали се сещаш? Никога не се знае откъде ще ти дойде следващата гениална идея.

— За сенки за очи — рече Астрид. — Или за червило.

— Или за нещо, което може и да спаси света — додаде Бека и прибра парчето стъкло в джоба си.

Астрид се засмя.

Бека — не.