Дженифър Донъли
Тъмен прилив (30)

Двайсет и девет

Астрид, бед да откъсва поглед от Дезидерио, се прилепи към вратата на килията.

Лицето му потъмня.

— А, да, забравих. Аз съм убиец. Не се тревожи, няма да убия и теб — каза той саркастично. — Не мога. Виждаш ли?

Той се опита да заплува към нея, но веригата, с която бе завързан за стената, се изопна и го спря. Капки кръв покапаха по голите му гърди. Железният пръстен около врата му, сложен, за да попречи и на бягството, и на правенето на заклинания, се впи в кожата му.

В съзнанието на Астрид препускаха мисли. Родителите й бяха казали, че Дезидерио е шпионин, че се е опитал да убие Колфин и че е бил арестуван заедно с войската си близо до Ондалина. Сега тя знаеше кой всъщност се опитва да убие баща й, но това не изключваше вероятността Дезидерио наистина да е шпионин и да е тук по заповед на Валерио. Трябваше да действа предпазливо.

— Обвинен си в убийство — каза тя.

— От това, което чух току-що, същото важи и за теб — отбеляза той. — Нещо ми подсказва, че и това обвинение не е вярно.

Той заплува несигурно към тесния нар, долепен до отсрещната стена. Седна, облегна се на стената и затвори очи. Още една капка кръв падна върху гърдите му.

Прималял е от глад, помисли си Астрид. И сигурно всичко го боли. Изтезания? Гладуване до смърт? Ондалина не се отнася така с пленниците си. Тя остави ключовете на пода, вдигна раницата си и започна да рови из нея.

— Какво стана с теб и войската ти пред Цитаделата? — попита го.

— Има ли значение? — отвърна Дезидерио, явно изтощен.

— Има, да.

Тя откри това, което търсеше — едно пакетче, увито във водораслови листа. Беше малко смачкано, но тя се съмняваше, че Дезидерио ще има претенции. Тъкмо щеше да му го подхвърли, когато се чу почукване на желязо в лед.

Дезидерио отвори очи.

— Пазачите — прошепна той. — Минават по коридорите веднъж на всеки кръгъл час до полунощ и чукат по вратите с палките си, за да се покажем. Връщай се на тавана. Бързо!

Астрид се стрелна нагоре. Успя да се прилепи към тавана точно в момента, в който пазачът почука на вратата на Дезидерио. Той се изправи и застана мирно. Пазачът надникна през решетките и продължи нататък.

Астрид се върна на пода. Затворникът можеше да я предаде. Или сега, или по-рано, когато Рилка беше в килията му. Много други биха го направили, за да умилостивят властите.

— Дръж — каза тя и му подхвърли пакетчето.

Дезидерио го хвана и я изгледа.

— Яйца на сепия.

Беше ги купила на няколко левги от Ондалина.

— Благодаря — каза той и разкъса пакета.

Съдържанието му изчезна за секунди. Когато се нахрани, той нави водорасловите листа и ги скри под матрака си.

Войнишки номер, помисли си тя с възхищение. Листата от кафяви водорасли не бяха най-вкусното нещо на света — използваха се за пергамент и опаковане, но ставаха за ядене, ако няма нищо друго.

Дезидерио изглеждаше малко живнал.

— Искаше да чуеш историята ми — започна той. — Ето я. Бях изпратен с четири полка да охранявам западната граница на Миромара. Това стана преди няколко месеца. Майка ми и чичо ми се притесняваха от нападение. И с право, както се оказа. Нападнаха ни от засада седмица, след като пристигнахме на границата.

— Кой?

— Ондалинианци.

Това отново събуди гнева на Астрид — Рилка използваше войниците на баща й без основателна причина.

— Дойдоха една нощ — продължи Дезидерио. — Беше истинско клане. Загубих две трети от войската си. После събраха всички оцелели, взеха конете и оръжията ни и ни принудиха да плуваме на север. По пътя измряха още войници. Когато приближихме Цитаделата, Рилка ни пресрещна. Обвини ме в заговор за нападение над Цитаделата и в опит за убийство на Колфин. Казах, че не съм направил нищо подобно, че ние — аз и войниците ми, сме станали жертви на нападение. Тогава един войник ме удари… имаше три зъба на косатка на униформата си…

— Тауно — каза Астрид.

— Удари ме в лицето с приклада на арбалета си. Изгубих съзнание. Когато се свестих, се оказах тук.

Астрид изучаваше лицето му, докато той говореше, търсеше трепване, фалшива нотка в гласа му, нещо, което би показало, че лъже. Само че не видя нищо такова.

Дезидерио също я изучаваше.

— Казвам истината — каза той. — Ще ти го докажа.

Той стана от нара. Допря пръсти до гърдите си, над сърцето, и извади кървава песен. Кръвта не се поддаваше на магия, тя не можеше да се промени. А желязото не пречеше на кървавите песни.

Дезидерио присви очи от болка, когато алените нишки се проточиха във водата. Стари спомени се вадеха най-лесно. Те бяха узрели с времето, можеха просто да бъдат откъснати като натежал плод. Новите излизаха най-трудно. Имаха остри краища, които причиняваха болка.

Астрид загледа водата, в която се оформяха звуци и образи. Видя граничния лагер на Дезидерио, палатките, магмените огньове в мрака. После чу звука от морски коне в атака. Последваха викове и крясъци. По-късно, когато лъчите на слънцето докоснаха водата, тя видя трупове. Толкова много трупове. Догледа кървавата песен, обзета от мъка и гняв. Всичко бе станало точно както каза Дезидерио.

— Съжалявам — рече Астрид, когато песента свърши. — Съжалявам, че това се е случило. Съжалявам, че те заподозрях.

— Защо го направи? — попита той хрипкаво. Кървавата песен го беше изтощила още повече. — Защо Рилка ме обвини в заговор за нападение над Ондалина, след като ондалинианските войници нападнаха нас?

— Опитва се да накара баща ми и брат ми да се страхуват от Миромара. За да ги убеди да приемат сделката на Порция Волнеро.

— Порция Волнеро ли? — повтори Дезидерио, объркан. — Тя пък защо се занимава с уреждане на сделки с Ондалина?

— Защото двамата с Валерио се стремят към световна власт — каза Астрид кисело. — Сега, щом Лучия е кралица…

Дезидерио я прекъсна:

— Чакай малко… какво? Лучия не е кралица на Миромара, майка ми е кралицата.

— Не, Лучия е на трона. След нападението над Серулия… — Астрид замлъкна, виждайки, че Дезидерио още повече се обърква. Внезапно разбра.

— О, богове. Ти не знаеш — промълви тя. — Никой не ти е казал. Съжалявам. Толкова съжалявам.

— Ти ми кажи, Астрид, моля те — прошепна Дезидерио. Очите му бяха станали огромни.

— Ще ти кажа — съгласи се Астрид. Сърцето я заболя за него заради болката, която щеше да му причини. — Но мисля, че е най-добре първо да седнеш.