Дженифър Донъли
Тъмен прилив (20)

Деветнайсет

Лучия Волнеро се оглеждаше в огледалото на майчиния си хол. От дълбините на огледалото изплува витрина, но Лучия махна с ръка, за да я изгони.

— Утре тръгвам за Ондалина — каза Порция и пъхна сноп листове от водораслов пергамент в чантата си. — Всички знаци са красноречиви. Боговете са на наша страна. Шпионите ми докладват, че Колфин и съветниците му са ядосани от твърдението на Валерио, че Ондалина стои зад нападението на Серулия; ядосани и разтревожени. Страхуват се да не ги нападнем в отговор. Мислят точно така, както искаме да мислят.

Лучия почти не я чуваше. Международни отношения, шпионаж, военна стратегия, с това се занимаваха родителите й. Тя водеше друга битка — битка за сърцето на Махди. Оръжието, което щеше да й осигури победата, бе красотата. Сега тя разтърси глава и със задоволство видя как около раменете й се разпиля дългата й, копринено мека коса. Веждите й бяха с идеална форма. Блещукащите сиви сенки, които бе подбрала за очите си, подчертаваха индиговите им дълбини. Устните й блестяха в сребристо след поръсването със стрит седеф. Роклята й, също в сиво, подчертаваше стройната й фигура. На главата си носеше диамантена диадема. Още диаманти искряха на ушите и около шията й.

Лучия знаеше, че ще прикове всички погледи в двореца, когато отиде на вечеря. Както винаги. Тогава защо беше нервна? Защо се притесняваше? Защо съзнанието й бе изпълнено с все същите раздиращи съмнения?

— Лучия? Слушаш ли ме? Важно е. Слушай ме — скара й се Порция. — Обвинението, отправено от нас, че Ондалина стои зад нападението над Серулия, е пълна глупост, разбира се, но Колфин не знае това. Накарахме го да заеме отбранителна позиция и да пожелае съюз. Рилка, собствената му комодора, се погрижи за това. Подай ми онази гривна, ако обичаш. Лучия? Лучия! — нетърпеливо викна Порция. — Чу ли изобщо нещо от това, което казах?

Лучия откъсна поглед от отражението си и подаде на майка си рубинената гривна, която тя сочеше.

Порция я взе и се намръщи.

— Тревожиш се за нещо. Спри. Появяват ти се бръчки по челото. Какво те притеснява?

— Фактът, че не съм видяла трупа на Серафина — отговори Лучия.

— Не е нужно — каза Порция. — Тя беше толкова некадърна, че и в двореца едва оцеляваше. Сигурна съм, че не е издържала дълго извън него.

— Но успя да избяга от Трахо — отбеляза Лучия. — Стигна до пещерите на йелите. Той го каза.

Тя потрепери при мисълта за терагога Рафе Тепрез. Запозна се с него преди няколко месеца. Той пое ръката й и я целуна. Устните му бяха като лед върху кожата й. Студът се разля по цялото й тяло като мъгла, проникна в костите й и вледени вътрешностите й.

Той й се усмихна и тихо, така че само тя да го чуе, каза:

— Красота и безпощадност в равни дози. Далеч ще стигнеш, мила моя. Много далеч.

Тепрез някак беше открил къде са отишли Сера и приятелките й. Нийла, братовчедката предателка на Махди, беше една от тях. Астрид, дъщерята на адмирал Колфин — също. И още три русалки от други морета, които нямаха титли, тъй че не бяха от значение. Защо тези шест русалки са плували до пещерите на йелите заедно, Лучия не знаеше, но каквато и да бе причината, нямаше как да е нещо хубаво. Тепрез съобщи на Валерио къде са шестте приятелки и Валерио изпрати след тях Трахо. Почти успяха да ги хванат.

— Да, Серафина наистина избяга от пещерите на йелите — призна Порция, — но оттогава никой не я е виждал. Моля те да спреш да се тревожиш за нея, Лучия. Тя е мъртва и скоро същото ще важи за Черните перки. Ще ми подадеш ли огърлицата към гривната, моля? В сейфа в спалнята ми е.

Лучия заплува към спалнята с надеждата, че майка й е права за онези русалки. Тя мразеше Серафина. Точно както бе мразила Изабела и майката на Изабела, Артемезия.

Именно заради Артемезия Лучия отрасна без баща, без истинско семейство. Именно заради Артемезия тя и майка й станаха обект на подигравки.

Волнеро имат предатели в рода, каза Артемезия, когато синът й Валерио поиска позволение да се ожени за Порция. Кръвта им е замърсена.

За брачен съюз между член на кралското семейство и една Волнеро не можеше да става и дума, това бе окончателното й решение. Валерио не биваше да създава деца с Волнеро.

Това, което Артемезия не подозираше бе, че детето на Валерио и Порция бе вече на път — Лучия.

Нарушаването на заповедите на кралицата се смяташе за държавна измяна и се наказваше със смърт — нещо, което знаеха и Валерио, и Порция. Отчаяна, с разбито сърце, Порция набързо се омъжи за друг, който много приличаше на Валерио, за да опази тайната си. Когато той се самоуби, като изпи отрова, се шушукаше, че някой му е помогнал, но нищо не се доказа.

След смъртта на съпруга си, Порция се оттегли от Серулия в извънградското си имение на двайсет левги от града. Валерио ги посещаваше винаги, когато можеше. Лучия дълго не подозираше кой е той, смяташе го за един от приятелите на майка си.

После, когато навърши тринайсет, Лучия бе привикана в двореца, за да стане придворна дама на принцесата и да придобие дворцовите маниери, подобаващи на една бъдеща дукеса. Валерио седна да си поговори с нея, преди тя да отпътува. Разкри й, че е неин баща и я закле никога на никого да не казва.

— Един ден ще плуваме заедно като истинско семейство — обеща той. — Един ден всички подводни царства и всички хора, които живеят в тях, ще знаят, че ти си моя дъщеря. Дотогава запази тайната. Никой не бива дори да подозира истината. Животът на всички нас зависи от това.

Лучия замина за двореца, както се очакваше. Стана придворна дама на Серафина. Отдаваше дължимото уважение на кралицата, а към баща си проявяваше същата дистанцирана почит като всички останали. Правеше реверанси и се усмихваше, но омразата гореше в нея непрестанно.

Горката Лучия, говореха хората. Толкова е хубавичка. Колко жалко, че си няма баща.

Едва се сдържаше да изкрещи: „Имам баща! Той е Валерио, главнокомандващият армията, най-силният мъж в Миромара!“.

Вместо това прехапваше език, докато прокърви, и се усмихваше. Усмихваше се, когато Серафина излизаше да язди морски кон със своя баща, принц Бастиаан. Усмихваше се, когато виждаше роклите и скъпоценностите, които й подаряваше Бастиаан. Усмихваше се, когато гледаше как двамата със Серафина танцуват на някоя официална вечеря.

Докато растеше, Лучия слушаше шушуканията. Иззад богато изрисувано морско ветрило. Иззад окичена с бижута ръка. Слухове, споделени на чаша саргасов чай.

Ето я вдовстващата дукеса. Жалко, че така и не се омъжи повторно. Първият й мъж беше господин Никой. Но пак добре че изобщо намери за кого да се омъжи. Нечиста кръв, нали се сещаш. И Лучия ще трябва да се омъжи за някой, който стои по-ниско от нея. Тези неща не се забравят.

И наистина не бяха забравени. Думите бяха различни, но смисълът — все един и същ. Че кръвта на Волнеро във вените на майка й, същата кръв, която течеше и в нейните вени, не е достатъчно добра за кралското семейство. Или за което и да е друго благородно семейство.

Сега, благодарение на баща й и войниците му, тези, които се бяха подигравали и отказвали да общуват с нея, бяха мъртви. Сега замърсената й кръв беше достатъчно добра, достатъчно добра да я качи на трона на Миромара. Достатъчно добра даже, за да я направи императрица. Един ден двамата с Махди щяха да имат деца и тези деца нямаше да управляват само Миромара и Матали, а всички води на света.

Баща й вече й бе дал Миромара и Матали. Следваше Ондалина. Трите останали царства — Атлантика, Кин и Пресноводието — щяха също да се предадат. Никой нямаше да попречи на Валерио да ги завладее и никой нямаше да попречи на нея да завладее Махди… стига Серафина да беше мъртва.

Но дали беше?

След обира на съкровищницата, Лучия отново се разтревожи, че Серафина може да е оцеляла. В битката, последвала обира, двама бойци на Черните перки загубиха живота си. Трета Черна перка, жена, беше ранена, но успя да избяга. Ездачите на смъртта, които я изпуснаха, докладваха, че е била с къса черна коса и се биела много добре. Това със сигурност не бе нещо, което може да се каже за Серафина.

И все пак Лучия продължаваше да се тревожи. Искаше да види трупа. Нищо друго нямаше да я успокои.

Лучия извади огърлицата на майка си от сейфа и се върна в хола. Докато я подаваше на Порция, се чу почукване иззад магмената камина.

Звукът стресна Лучия, но Порция не мигна. Тя заплува към полицата, направена от солиден къс лапис лазули, богато резбован с фигури на нимфи и риби, и натисна едно изображение на делфин. След секунда слюденият панел вляво от камината безшумно се помести, разкривайки скрит вход. Лучия се заинтригува. Не знаеше, че има таен проход към покоите на майка й и се почуди дали из двореца има и други такива.

Преди да успее да попита, един мъж, подобен на змиорка, се гмурна в стаята. Носеше черна жилетка от акулска кожа, а пръстите му бяха обсипани със сребърни пръстени. Една едра морена се бе увила около врата му като шал, а страховитата й глава се опираше на вдигнатата му ръка.

— Ваша Светлост — поздрави той и се поклони първо на Лучия, после на Порция.

— Носиш ли новини? — кратко попита Порция.

Мъжът й се усмихна мазно.

— Точно така.

— Казвай тогава — подкани го Порция нетърпеливо. Обърна се към Лучия и й заговори с официален тон. — Ваше Височество, представям ви верния ви поданик Бако Гога. Капитан Трахо не успя да завербува член на съпротивата — обясни тя.

— Без шпионин сред тях нямаме шанс да ги надвием. Затова наех Бако с надеждата, че той ще успее в това, в което Трахо се провали.

Тя дари мъжа с баракудената си усмивка.

— Надявам се, че не ме е разочаровал.

— Бако Гога никога не разочарова — каза мъжът със странния си мелодичен глас.

— Завербувах Черна перка. Високопоставена.

— Как? — попита Порция.

Бако махна с ръка пренебрежително.

— Винаги има начини — заяви той.

— И какво каза той? — подкани го Лучия.

— А как разбрахте, че е той? — вдигна вежда Бако.

Лучия имаше чувството, че се гаври с нея, че си играе. Не й харесваше. Той не й харесваше.

— Тя, тогава — рече Лучия и й се дощя той да каже каквото има да казва и да си тръгне. Бързо.

Бако се засмя.

— Въпросната… личност ми каза, че доскоро централата на Черните перки е била в Адзурите — започна той.

Лицето на Порция потъмня от гняв.

— Не ме интересува къде са били. Кажи ми къде са сега! — настоя тя. — За какво ти плащам?

Гръбната перка на морената настръхна от тона й. Създанието вдигна глава от ръката на Бако.

— Спокойно, мой Тиберий — успокои го Бако. — Сега сме в двореца. Трябва да се държим прилично.

Змиорката пак отпусна глава на ръката му, но продължи да гледа сърдито Порция. Бако пък не бе свалил поглед от Лучия.

— Бако с удоволствие ще отговори — продължи той. — Бако винаги с удоволствие помага на прекрасната кралица.

Лучия си наложи да не отклонява очи от гадното му лице.

— Черните перки са в Северно море, Ваши светлости. В Каргьорд — каза Бако.

Порция се вкамени.

— В коболдски води?

Бако кимна.

— Сключили са съюз с Гулдемар, вождът на меертойфелите. Той им е дал войници, оръжия и убежище в замяна на щедра отплата със съкровища. Десет сандъка в аванс, още двайсет по-късно.

Бузите на Порция се зачервиха от ярост. Тя заплува напред-назад из стаята, стиснала юмруци. После се извъртя и разби една масичка с мощната си опашка.

— Съкровище, откраднато от трезора на кралицата! — изсъска тя. — Ще пратя армия. Ще унищожа Черните перки и гоблините!

— Внимавайте, Ваша Светлост — предупреди я Бако с мелодичния си глас. — Водите на Гулдемар се охраняват добре, включително Каргьорд, а няма нищо, което той да обича повече от битките. Помислете сериозно, преди да изпратите войска там.

Порция присви очи.

— Плащам ти за информация, не за съвети — каза тя. — Вън!

Морената се разви от раменете на Бако и заплува около него отбранително.

— Както желаете, Ваша Светлост — каза Бако лукаво. — Но би било срамота да си тръгна, преди да съм споделил и останалата част от информацията, която получих.

— Кажи я. Веднага — заповяда Лучия.

Бако се усмихна.

— Научих кой е водачът на Черните перки — каза той бавно.

Той се наслаждава, помисли си Лучия. Защо? И после осъзна с пълна, отблъскваща сигурност, че знае защо. Знаеше точно какво ще каже той.

— Прин… о, извинете ме, кралица, исках да кажа бившата принцеса. Серафина. Мислехте, че е мъртва, ако не се лъжа? Искрено съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но тя е напълно жива.