Дженифър Донъли
Тъмен прилив (2)

Едно

Серафина ди Меровингия, законна кралица на Миромара, зареди арбалета си.

— Стреляйте на месо — заповяда тя.

Двайсет и петима бойци на Черните перки кимнаха едновременно, после се разпръснаха във формата на ветрило, а камуфлажът ги сля с обраслите с водорасли скали пред основите на двореца в Миромара. След един последен поглед нагоре към тъмните води над главите им, Сера се обърна и заплува към един тунел, прокопан в скалата. Войниците на чичо й рядко патрулираха в тази усамотена част на кралските владения, но тази нощ тя не можеше да си позволи никакви изненади.

„Портата на предателите“, пишеше със старинни букви над входа на тунела. Проходът бе използван за въвеждане на враговете на Миромара в подземията на двореца в продължение на хиляди години, но през един дълъг период без войни бе заключен завинаги и забравен. Иронията в ситуацията не убягна на Сера. Истинският предател сега беше в двореца — чичо й Валерио, заедно с новата си съпруга Порция Волнеро и тяхната дъщеря Лучия. Те бяха убили майката на Сера, кралица Изабела, и бяха завзели трона й.

Няколко метра навътре в тунела мракът отстъпи място на светлината от портативната магмена лампа, която един от бойците на Черните перки бе закачил на стената. Светлината й играеше във водата над Сера и разкриваше русалка, много различна от онази, която бе живяла в същия този дворец съвсем доскоро.

Сега Сера изглеждаше внушително. Тялото й бе силно, гърбът — изправен, цялото й тяло излъчваше самоувереност. Ръцете и опашката й бяха мускулести. Косата, боядисана в черно, беше подстригана съвсем късо, за да не може врагът да я хване и да се задържи за нея, както бе направил Господаря на огледалния свят преди време. И тя, като всички останали Черни перки, носеше къса тъмносиня куртка с черен бордюр в чест на Серулия, столицата на Миромара. На хълбока й висеше кинжал. Съмнението и нерешителността, които до неотдавна замъгляваха зелените й очи, бяха изчезнали. В тях гореше нова, опасна светлина.

Напред в тунела Сера видя висока желязна ограда, отрупана с миди лепки. Четирима млади мъже режеха яростно решетките, мускулите по ръцете и гърбовете им се издуваха от усилието. Желязото отблъскваше магията, така че нямаше как да използват песен заклинания, за да счупят или стопят вратата.

Тя свали оръжието.

— Колко още, Яз? — обърна се към един от младежите.

— Най-много пет минути — отвърна Яз. — Почти сме готови.

Той беше дясната й ръка и начинанието тази нощ бе негова идея. Сера си спомни как той и Лука, друг от Черните перки, доплуваха в централата на съпротивата в четири сутринта с радостни възгласи и смях.

— Виж какво намерихме! — възкликна тогава ликуващо Яз.

После разгърна древен лист пергамент от кафяви водорасли и го сложи на масата на убежището. Серафина и останалите Черни перки се скупчиха около масата.

— Това е оригиналният архитектурен план на двореца. Включително цялата мрежа от магмените тръби — обясни Яз, потривайки ръце. — Тази отсечка — той посочи дебела черна линия, нарисувана с мастило от сепия, — пренася магмата от извора под двореца към западното крило. Трябвало е да я махнат преди двеста години, когато са преместили съкровищницата от Гранде Коренте в двореца.

Тук се намеси Лука.

— Само че не са я махнали! — каза той и разгърна друг пергамент. — Ето плановете за преместения трезор. Не са го сложили близо до магмени тръби, защото, ако те се пукнат, лавата ще стопи стените и ще стигне до съкровищата. Затова са монтирали нова тръба на голяма дълбочина под помещенията на съкровищницата. А старите тръби са ги запечатали и са ги оставили да си стоят.

— Всичко си е още там! — заяви Яз със задоволство. — Тръбите, разпределителният клапан, предпазният клапан, всичко. Само трийсетина сантиметра скала делят съкровищницата от старите тръби. Достатъчно е да пробием тръбата, да отворим стария клапан, да пуснем лавата да прогори скалата и…

— И сме в трезора! — прекъсна го Сера и двамата удариха опашки.

— Но как ще влезем в двореца? — попита тогава Нийла, сестрата на Язид и най-добра приятелка на Сера, която също като тях бе боец на Черните перки.

— През старата Порта на предателите от северната страна на двореца. Тя е в дъното на хълма, върху който стои сградата, и е напълно обрасла с водорасли. Лесно ще останем невидими там — обясни Лука.

Сера знаеше за Портата на предателите, но с изумление научаваше за старата тръбопроводна мрежа. Определено беше пропуснала много в годините, през които бе живяла като разглезена принцеса. Песни заклинания, училище и безкрайните лекции на майка й запълваха цялото й време. Всички тези неща наистина бяха важни, но не помагаха да влезеш в съкровищницата. Онова което помагаше, бяха хитростта и смелостта.

— Кога тръгваме? — попита Нийла.

— Веднага щом Махди успее да организира празненство в двореца. Голямо празненство със светлинно шоу — отвърна Яз.

— Не схващам — призна Нийла. — За какво ни е празненство? Че и със светлинно шоу?

— Защото, когато отклоним лавата от главния тръбопровод, напрежението по всички тръби ще спадне. Лампите ще отслабнат. Магмените камини ще започнат да премигват. Все някой ще забележи и ще заподозре нещо.

— Значи Махди ще изключи лампите и никой нищо няма да усети! — възкликна Нийла.

— Именно — потвърди Яз. — Докато свърши светлинното шоу, лавата пак ще си потече по нормалните тръби, а ние ще сме на път за централата с пълни торби плячка.

— Яз, ти си гений — каза Сера.

— Абсолютно — съгласи се той. Всички се разсмяха и после започнаха да планират удара.

Сера бе толкова развълнувана от намерените архитектурни планове, че едва по-късно, когато всички се запътиха към леглата си, тя се сети да попита Яз как точно са се сдобили с въпросните планове.

— С Лука се отбихме в Острокона — отвърна той небрежно. — Там могат да се научат доста неща.

Сера повдигна вежда на шегата. Всички знаеха, че Остроконът е сред любимите й места в цяла Серулия. Преди нападението над града тя обожаваше да ходи там и да слуша исторически раковини, но сега библиотеката не беше безопасна.

— Поели сте голям риск, Яз. Там редовно минават патрули — каза тя. Даже не искаше да мисли какво би могло да се случи, ако ги хванат. Не можеше и да мечтае за по-добър помощник. Яз беше умен, смел и дързък… но понякога прекаляваше с дързостта.

Той обаче се ухили.

— Не достатъчно редовно, изглежда — рече и се отправи към леглото си.

— Чакай малко — спря го Сера. — Имам и друг въпрос. Онези стари тръби… Откъде знаете със сигурност, че са си още на мястото?

— Проверихме — призна той и сви рамене.

— Проверили сте? Тръбите са в двореца. А за главата ти се предлага награда. Как точно проверихте?

Яз се намръщи. После се потупа по брадичката.

— Хм, чакай да помисля. Ами май всъщност нахлухме на един купон. Лучия много обича купоните.

Сера се хвана за главата.

— О, богове, не. Кажи ми, че лъжеш.

Яз направиш бързо заклинание илюзио. Косата му стана руса, а очите — сини. По лицето, врата и гърдите му се появиха сложни татуировки. Придаде си глуповат вид и съответен глас.

— Човече, това са „Дъното“! Обожавам я тая банда! Ей, видя ли баласта на оная русалка, а? Давай да издивееееееем!

Сера поклати разгневено глава. Беше прекалил.

— Можели са да те хванат, Язид. Теб, един от водачите на съпротивата на Черните перки. Имаш ли изобщо понятие какво щяха да ти причинят?

— Но не ни хванаха. А сега ние ще си хванем малко нещица. Имам предвид съкровища.

Той я целуна по челото и се метна на нара си в общата спалня. Колкото и да му беше сърдита, Серафина не успя да потисне тържествуващата си усмивка. Съпротивата имаше нужда от злато, от много злато, а Язид бе открил начин да се сдобият с него.

— Вътре сме! — викна Язид.

Сера огледа вратата. Шест железни пръта от решетката бяха прерязани и отваряха пространство достатъчно да се преплува през тях. Тя се стрелна обратно към входа на тунела и изсвири. Почти веднага дегизираните бойци изникнаха до нея и я последваха в тунела.

Язид и помощниците му — Лука, Силвио и Франко, стояха в готовност до вратата с кирки, оръжия и магмени факли в ръце. Сера видя решимостта, изписана по лицата на съратниците си и сърцето й се сви. Верността им, доверието, готовността им да умрат за каузата бяха превърнали съпротивата в силата, която беше днес.

Тя знаеше, че мисията, която изпълняват, е безумно рискована. Знаеше и че нямат избор. Черните перки се бореха не само за нейното кралство, а за всички подводни царства на света. Валерио и Порция вече бяха превзели Миромара и Матали. Сега искаха и Атлантика, и Ондалина, и Кин, както и Персноводието. Злият терагог Рафе Тепрез им помагаше.

И още някой им помагаше, но Сера не знаеше кой е той или защо го прави. Чуваше да говорят за някакъв той и знаеше, че този той е платил за наемниците, които чичо й бе използвал за нападението над града, ездачите на смъртта. В замяна Валерио и Порция му помагаха да открие шест талисмана — магически предмети, принадлежали на шестимата магове на Атлантида. Сера разбра, че този той, който и да беше, възнамерява да използва талисманите, за да освободи огромното зло, затворено под Южното море — Абадон, чудовище, създадено от Орфео, един от шестимата маги. Кой беше тайнственият той? И защо чичо й се бе съюзил с него? Сера не знаеше, но бе убедена, че Валерио и Порция не се интересуват колко морски хора ще загинат, стига те самите да задоволят жаждата си за власт и богатство. Това, което май не осъзнаваха обаче, бе, че няма да има над кого да властват, няма да има богатства за крадене, ако тайнственият той получи каквото иска. Тя трябваше да го спре, но за целта първо трябваше да спре чичо си.

Сера хвърли последен поглед на бойците си. В съзнанието й изплуваха думите, които майка й веднъж й каза: „Най-голямата сила на владетеля идва от сърцето, от любовта, която изпитва към поданиците си и любовта, която те изпитват към него“.

Черните перки бяха поданиците на Сера. Тя бяха нейни братя и сестри. Нейното семейство. Тя ги обичаше свирепо.

Богове, пазете ги, помоли се сега. Нека нищо лошо не им се случи.

Сера вдигна арбалета и се обърна към бойците.

— Бързо и яростно, както е по план — каза тя. — Пазете си гърбовете — и своите, и на другите. Без страх, без провал, без пленници. Напред!