Дженифър Донъли
Тъмен прилив (5)

Четири

Бианка ди Ремора, издокарана в яркорозова морска коприна, пърхаше като риба пеперуда около Лучия Волнеро.

Роклята й беше хубава, но не прекалено хубава. Малко по-рано се бе издокарала с жълта одежда, която доста по-добре подчертаваше пищните извивки на тялото й. Лучия отбеляза, че е много красива, след което обаче я накара да се преоблече. Тя, разбира се, искаше придворните й да са бляскави, но не прекалено. В края на краищата те бяха просто фон, тя беше звездата.

— Това бяха най-прекрасните светлинни експлозии, които съм виждала — възторгна се Бианка. — И Махди организира всичко това за теб! Тооооолкова е влюбен!

— Да, нали? — измърка Лучия.

Тя седеше в центъра на Тронната зала, на кралската маса. Светлинното шоу тъкмо бе свършило и Махди беше отплувал при заклинателите да им съобщи колко е доволен от представлението.

— Да го беше видяла как те гледаше! — продължи Бианка. — Но пък тази вечер всички теб гледат.

Разбира се, че мен ще гледат, помисли си Лучия.

Беше облечена със зашеметяваща рокля, направена от хиляди застъпващи се кръгчета от излъсканите черупки на седефени миди. Черупките отразяваха светлината при всяко нейно движение и я обгръщаха с многоцветно сияние. Синьо-черната й коса се спускаше по гърба й. Челото й бе украсено от изумително бистър сапфир, закачен на платинена лента около главата й. Камъкът излъчваше тъмен блясък като очите й.

Роклята на Лучия, сапфирът, прекрасното й лице, всичко това караше всички да се обръщат след нея, но тя почти не забелязваше. Копнееше да привлече един-единствен поглед, този на Махди.

Тя го пожела за себе си в момента, в който той пристигна в Миромара за докимито си със Серафина. С дългата си тъмна коса, красивото лице и изразителните си очи, той беше най-красивият мъж, когото бе виждала. Освен това беше и императорът на Матали, голямо и могъщо кралство. Единствената комбинация достойна за нея.

Сега го потърси с поглед. Махди се носеше във водата до трона и се смееше на нещо със светлинните заклинатели. Беше облечен прекрасно и изглеждаше толкова красив, че сърцето я заболя. Докато го гледаше, тя си припомни как веднага след падането на Серулия, когато го откри в затворническата килия, той съвсем не изглеждаше добре.

Капитан Маркус Трахо, командир на ездачите на смъртта, който служеше и на Валерио, и на терагога Рафе Тепрез, уби родителите на Махди по заповед на баща й и хвърли Махди в тъмница. Баща й му нямаше доверие. Родителите му бяха изцяло верни на Изабела, а според слуховете самият Махди се интересуваше само от забавленията и не смяташе, че дължи вярност на когото и да е. Валерио би предпочел някой по-добър за дъщеря си. Само че Лучия, влюбена до уши, умоляваше баща си да го пощади и той се предаде.

— Не мога да ти откажа, Лучия — каза тогава Валерио. — Ще пощадя живота му, но преди да се съглася на вричане, Махди ще трябва да докаже верността си към мен.

И той го направи. Доказа верността си, като нападаше убежища на бунтовниците. Като откри безценен предмет за Трахо — огърлица с диамант във формата на сълза, която капитанът моментално предаде на Тепрез. Защо му беше диамантът на Тепрез, Лучия не знаеше. Не я и вълнуваше. Единственото, което я вълнуваше, бе Махди да успее да убеди баща й, че му е верен. И накрая успя.

— Сбърках, Лучия. И този път се радвам, че сбърках — призна Валерио преди няколко седмици. — Много сериозно си промених мнението за това момче.

Лучия се зарадва да чуе това, тъй като й трябваше съгласието на баща й за вричането, но дори и със съгласието, и с вричането, пред щастието й стоеше още една пречка. Имаше една личност, чието мнение тя ценеше повече от това на баща си, на майка си или на който и да е приятел. Тази личност й помогна да оплете в мрежите си Махди с песни заклинания, с отвари и с магии. Тази личност си оставаше подозрителна.

— Внимавай, дете — предупреди я тя. — Момчето казваше, че обича предишната принцеса, а сега казва, че обича теб. Изглежда е готов да продаде сърцето си на онзи, който предложи най-висока цена. А тази цена може да се окаже наистина много висока.

Тези думи измъчваха Лучия. Повтаряше си, че не са истина. Не можеха да са истина. Махди й се беше врекъл, нали? Правеше й скъпи подаръци. Непрекъснато организираше празненства за отбелязване на годежа им. Когато й шепнеше на ухо, дъхът й секваше, а когато я целуваше, тя съвсем забравяше да диша.

И все пак не беше сигурна.

Дали се преструва? — питаше се сега. Очите й потъмняха, а настроението й се развали. — Или наистина ме обича?

— Махди… — продума тя, когато той се върна на масата и седна до нея.

— Какво има, Лучи? Изглеждаш разстроена. Не ти ли харесаха светлините?

— Много ми харесаха. Наистина.

— Тогава какво не е наред? — попита той и хвана ръката й.

— Хайде да променим датата на сватбата. Не искам да чакам повече — каза Лучия бързо.

Махди я погледна с изненада.

— Нищо не би ме направило по-щастлив, но не можем.

Очите на Лучия блеснаха.

— Защо пък не? — сопна се тя.

Махди взе лицето й в ръце.

— Не искам да започнем съвместния си живот, преди безопасността в двете ни кралства да е осигурена. Прекалено опасно е сега. Нали помниш нападението над Серулия и колко страдаха хората? Всички го помним.

Лучия кимна. Добре си го спомняше. Баща й бе заповядал на наемниците да убият кралица Изабела, принц Бастиаан и още много други. Само че това беше тайна и трябваше да си остане тайна.

— Изабела беше убита, защото бе кралица на Миромара. Сега ти си кралицата и ако нещо ти се случи, това ще убие мен. Нали го знаеш? — попита Махди, а топлите му кафяви очи я гледаха настойчиво.

Досега разгневеното лице на Лучия се смекчи. Той толкова ме пази, помисли си тя. Това е знак за истинска любов.

— И нашето време ще дойде. Скоро — каза той, без да пуска лицето й. — Баща ти, Трахо, аз… с всеки ден се доближаваме все повече до Черните перки. Скоро ще ги разкрием изцяло и ще им видим сметката като на бесни риби кучета. След това ще се оженим, Лучи, и в деня на сватбата ни няма да има по-щастлив или по-горд мъж от мен.

Той я целуна и думите, които й бе казала онази другата, думите, които измъчваха Лучия, избледняха в съзнанието й. Махди беше неин и ничий друг. Виждаше това в очите му, чуваше го в думите му и го усещаше в милувката му.

— Извинете ме, Ваши светлости — чу се нисък и груб глас.

Лучия знаеше чий е този глас — на Трахо. Тя се извърна от Махди и видя, че Трахо стои до мястото на баща й. Този дребен, стегнат мъж с късо подстриганата кафява коса и жестокото лице, за когото се знаеше, че не ходи по празненства, беше влязъл в залата безшумно. Лучия усети, че внезапната му поява тук не вещае нищо добро.

— Какво има? — кратко попита Валерио.

— Направен е взлом. Влезли са в съкровищницата — каза Трахо, приведен напред така, че само Валерио, Порция, Лучия и Махди да го чуят.

— Какво? — възкликна Валерио и удари с юмрук по масата. — Как е станало?

— Отворили са един стар вентил. Пуснали са лава. Тя е унищожила една от стените на трезора. В момента се опитваме да хванем нарушителите, но те се бият добре.

— Колко скъпоценности са взети? — пожела да узнае Порция.

— Значително количество.

Валерио изруга.

— Черните перки ли са? — попита той.

— Така мислим, сър.

— Тя е, дяволите да я вземат. Серафина — изръмжа Валерио.

Лучия се ококори.

— Серафина ли? Как така?

— Да, Валерио, как така? — повтори Порция с напълно овладян, хладен глас, съвсем различен от гневния тон на мъжа й. — Серафина е мъртва. Тя избяга от двореца след нашествието в Серулия и оттогава никой не я е виждал. Няма начин да е оцеляла в открити води досега.

— Разбира се, че е мъртва — съгласи се Валерио. — Не се изразих правилно в гнева си. Трахо, ела с мен в подземието. Порция, Лучия, Махди…, останете тук. Усмихвайте се. Танцувайте. Дръжте се така, сякаш нищо не се е случило. Не желая гостите да научат новината. Ако тръгне слух, Черните перки ще го обърнат в своя полза.

Лучия едва чу наставленията на баща си. В съзнанието й пропълзя съмнение, ледено като мъгла над водата. Родителите й винаги настояваха, че Серафина е убита по време на нападението над Серулия. Никой от тях не изразяваше публично каквито и да е било подозрения, че може все още да е жива. Да не би да са я лъгали? Самата мисъл я накара да побеснее.

Ако беше вярно, ако Серафина наистина бе оцеляла и сега водеше съпротивата, тя беше заплаха. Народът я обичаше и щяха да се бият до смърт за нея. Лучия имаше всичко, което искаше, но Серафина можеше да й го отнеме — и Махди, и короната, и целия й живот.

Не може да е вярно, каза си тя. Сера трябва да е мъртва. От месеци нищо не се е чувало за нея. Тя е слаба. Няма никакви умения за оцеляване, не и гупа като нея, която все плува насам-натам с раковина до ухото, на която слуша поредния скучен разказ за някоя битка или международен договор.

Лучия си пое дълбоко дъх. Опита се да се успокои. Инстинктивно потърси погледа на Махди, за да я увери, че всичко е наред.

Само че не получи помощ от него. Той дори не гледаше към нея. Очите му проследиха Валерио и Трахо, докато двамата минаха под каменната арка на входа на залата. В погледа му имаше нещо, което Лучия не бе виждала досега. Жесток, безграничен страх.

После Бианка повика Махди и започна да му се подмазва, а той се засмя и онзи поглед изчезна.

Ала Лучия знаеше, че никога няма да го забрави.

За кого се бои толкова? — чудеше се тя. — За мен ли?

Или за Серафина?