Дженифър Донъли
Тъмен прилив (40)

Трийсет и девет

Лучия заплува около творението на Карис.

— Идеален е — измърка тя, а очите й блеснаха с мрачна светлина. — Абсолютно идеален!

— Разбира се — заяви Карис. — Аз го направих, а богинята го благослови.

— Махди? Махди? — повтаряше Бианка и се качи на сцената.

— Не е истинският Махди. Това е зловредник, мила моя — обясни Карис.

Бианка се извърна към нея.

— Какво е?

— Мъж от глина. Съживен с кървава магия и на разположение на Лучия — тя може да го накара да направи всичко, което пожелае.

Очите на Бианка се разшириха. Тя се отдръпна от създанието.

— Да го накара ли? Как така? — тя погледна приятелката си. — Какво ще правиш, Лучия?

— Ще убия Серафина — отвърна Лучия, без да сваля поглед от зловредника. После погледна Карис. — Защо е още тук? Защо не е тръгнал да я търси?

— А, Ваша Светлост — започна Карис с нисък, копринен глас, — най-мрачното сред заклинанията се прави на висока цена.

Лучия се завъртя и впи очи в Карис.

— Вече ти дадох достатъчно злато, Карис — каза тя ледено. — Какво още искаш?

— Въпросът не е какво искам аз, Ваша Светлост, а какво изисква богинята — тя посочи изображението на Морса. — Цената на смъртта е смърт.

Лучия много пъти бе посещавала Карис и никога не беше усещала страх — досега. Разбираше какво иска жрицата, но как би могла да го направи? С такива работи се занимаваха другите — Трахо и войниците му, Бако Гога, наемните убийци на баща й.

Бианка също разбра какво иска Карис. Ужас бе изписан на лицето й. Тя доплува до Лучия.

— Лучи, недей — отчаяно каза тя. — Не може да го направиш. Това е убийство. Богинята ще вземе живота на жертвата си и после ще вземе душата ти. Трябва да се махаме оттук, моля те!

Бианка сграбчи ръката й и Лучия, смаяна от искането на Карис, се остави да я дърпа.

— Смърт за смърт, Ваша Светлост, или ще трябва да върна вашия прекрасен Махди в глиненото легло, от което го вдигнах — заяви Карис.

… вашия прекрасен Махди…

Думите отекнаха в главата на Лучия. Само че той не беше неин, колкото и да й се искаше. Серафина беше подлъгала Махди да й се врече. Клетвите на вричането, веднъж изпети, важаха до живот. Всеки, който се опиташе да се врече на повече от един мъж или жена, скоро се разкриваше. Песента, която въпросната личност пееше на второто си вричане, звучеше фалшиво.

Лучия знаеше, че докато Сера е жива, Махди никога няма да бъде неин.

— Ваша Светлост… — подкани я Карис.

Лучия замръзна на място.

— Не — каза тя.

Бианка изпусна въздишка на облекчение.

— Слава на боговете, че дойде на себе си. Хайде, Лучи — каза тя и я дръпна за ръката. — Да се връщаме в двореца.

Само че Бианка я бе разбрала погрешно.

Лучия спря. Наклони глава и се загледа в Бианка. За това са дребните риби, каза един глас в главата й. За да хранят големите.

— Доведете ми жертва за богинята, Ваша Светлост — настоя Карис. — Преди луната да започне да намалява.

Лучия се усмихна и затегна хватката си върху ръката на Бианка.

— Не се тревожи, Карис — каза тя с мрачен блясък в очите. — Вече го направих.