Дженифър Донъли
Тъмен прилив (45)

Четирийсет и четири

Астрид колфинсдотир…

— Ммм — измърмори Астрид и се обърна на другата страна, без да се събуди.

Събуди се…

— Остави ме… изморена…

Не остава много време.

Астрид отвори очи и седна, ядосана, че я буди поредната конвока.

— По дяволите! Да си чувала за лично пространство, Сера? Сигурно е три посред нощ! Сега пък какво искаш?

Само че Сера не отговори.

Астрид се огледа неспокойно из контейнера. Беше пълен с терагогски мебели, дрехи и дрънкулки. Двамата с Дез си бяха намерили по един матрак. Сега Дез спеше дълбоко на своя. Отвън Елскан с удоволствие дъвчеше тюленови кости.

Нещо помръдна зад Астрид. Тя мерна движението с крайчеца на окото си. След секунда скочи от матрака и посегна към кинжала, затъкнат в колана й.

— Няма от какво да се страхуваш — каза гласът. — Не ти желая злото.

От дъното на контейнера долиташе сребриста светлина. Когато с Дез се готвеха за лягане, светлината я нямаше. Астрид заплува към нея с кинжал в ръка. Когато се доближи, осъзна, че светлината идва от огледало. Беше дълго и широко, и полускрито зад един диван.

В огледалото стоеше мъж. Човек, облечен в черно, с тъмни очила. Веднъж вече й беше говорил, в една изоставена къща в празно село.

— Какво искаш? — попита тя.

— Теб.

— Кой си ти? — продължи с въпросите Астрид.

Мъжът й отговори с друг въпрос.

— Къде отиваш, Астрид? При приятелите си ли? Наистина ли мислиш, че с тях ще е различно? Какво можеш да им предложиш? И още по-важно — какво могат те да ти предложат? Аз мога да ти дам толкова много, дете мое. Само ми позволи.

Той направи няколко крачки напред и притисна длан към повърхността на огледалото.

Астрид се дръпна, уплашена, че той възнамерява да излезе от Вадус, огледалното кралство. Само че мъжът остана на мястото си, напълно неподвижен, а по устните му заигра лека усмивка.

Астрид бавно заплува към него. Не разбираше защо.

— Кръвта е силна, дете мое. По-силна от приливите. По-дълбока от самото море — каза той.

Астрид вдигна глава и я притисна към огледалото, върху неговата длан. В момента, в който го направи, я разтърси удар, сякаш през тялото й премина силен електрически заряд. Видя себе си, но не такава, каквато беше — изтощена и покрита с тиня, а с черна рокля от морска коприна, с корона от черен кехлибар на главата, с развята около раменете бяло-руса коса.

Правеше заклинание.

Пееше.

Мъжът преплете пръсти с нейните. Хватката му бе студена и силна.

— Чакам те. От векове.

— Не — каза Астрид. — Не.

Тя дръпна ръка, сякаш се бе изгорила. Изплаши се, от себе си. Образът, който видя да пее заклинание… желаеше го толкова силно, че едва не се гмурна в огледалото и в обятията на човек, когото дори не познаваше.

— Кой си ти? — попита тя отново.

— Кръвта знае. Кръвта зове.

Той се усмихна, наклони глава, сякаш се покланяше, обърна се и закрачи назад към сребристия свят, по дълъг коридор, покрит с огледала.

Астрид гледа след него, докато мъжът изчезна.

— Това не е наистина — каза на глас. — Сънувам.

Продължи да се взира в огледалото, докато картината от Вадус се замъгли. Сега Астрид виждаше единствено собственото си отражение — леденосините очи, русите плитки, правилния нос и пълните устни.

— Сънувах — повтори тя.

После легна обратно на матрака, загледа се в мрака и се постара да повярва на собствените си думи.