Дженифър Донъли
Тъмен прилив (11)

Десет

Бека бързопер погледна с копнеж кошницата с блатни пъпеши на сергията на търговеца. Устата й се напълни със слюнка, когато си представи как разрязва пъпеша и изважда меката му черна вътрешност.

Само че пъпешите бяха скъпи, а на Бека й бяха останали съвсем малко мокрети — шепа медни каурита и няколко сребърни друпа. Тези пари трябваше да й стигнат за доста време. Все още беше далече от дома си, а беше трудно да се плува на празен стомах. Знаеше това твърде добре.

— Четири водни ябълки, моля — каза тя с въздишка и побутна очилата на носа си. Рамките им бяха от излъскани мидени черупки, а стъклата — от планински кристал. Очилата тежаха доста и често се свличаха по носа й.

Продавачът избра няколко сочни сини ябълки и ги изсипа в торбата на Бека. Тя му плати и отплува нататък, за да види дали ще прибави към тях малко яйца от сепия.

Пазарът се намираше в закрито помещение в центъра на голямо село и Бека се зарадва, че е извадила късмет да попадне точно тук. Тази сутрин бе изяла последната си шепа рифови маслини. Сега беше време за обяд и стомахът й се гърчеше от глад.

Докато плуваше из пазара, тя видя и чу няколко тревожни неща. „Ездачите на смъртта — вън!“ бе надраскано на една от стените, а няколко от сергиите стояха празни.

— Къде е Пит днес? — провикна се един продавач към друг, докато Бека минаваше покрай тях.

— Няма какво да продава! Войниците са му взели цялата реколта!

Ужас, студен като полярен лед, скова Бека. Явно Трахо бе навлязъл и в Атлантика. Тя бутна кичур червена коса зад ухото си и продължи да плува. Имаше план, според който щеше да отдели на пазаруването десет минути, не повече, след което бързо щеше да напусне селото и да излезе в открити води. Чувстваше се по-сигурна по задните течения. Ездачите на смъртта се бяха опитали да хванат нея и останалите в пещерите на йелите. Тя се съмняваше, че са се отказали от преследването.

След няколко минути мерна сергия с яйца от сепия.

— Колко струват? — попита тя търговеца.

— Пет друпа за половин кило. Яйцата са първокласни — каза той и гордо вдигна един грозд. Яйцата напомняха на Бека тлъсти, сочни пръсти. Тя обожаваше как се пръсват в устата, когато ги захапеш. Не можеше да си ги позволи, като пъпешите, но може би, ако огледаше стоката внимателно, щеше да намери някой по-малък грозд.

— Ще взема два грозда — каза рязък глас от другия край на сергията. — Увийте ми ги за из път.

Бека позна този глас. Тя проточи шия, опитвайки се да погледне зад неколцината други купувачи край сергията. Една русалка със сплетена руса коса и опашка с шарките на косатка потропваше с пръсти по сергията.

Пфу, помисли си Бека. Астрид.

Бека не желаеше да се занимава с нея. Макар че Астрид идваше от ледените води на Арктика, тя имаше гореща кръв — беше темпераментна и груба. Също така и егоистична, съдейки по бягството й от пещерите на йелите. Беше ги зарязала, беше ги оставила да се изправят пред трудната си задача сами. Ако някой освободеше Абадон, той щеше да унищожи всички подводни царства. Астрид носеше отговорност за побеждаването на чудовището като всички тях. Как можа да им обърне гръб по този начин?

Бека реши да забрави за яйцата от сепия и да се измъкне по най-бързия начин, преди Астрид да я види, само че имаше проблем: пазарът имаше само един вход, съответно изход, и щеше да й се наложи да преплува покрай Астрид, за да стигне до него.

Може би, ако тръгна в обратната посока, ще успея да заобиколя до вратата, без да ме види, помисли си тя.

В същата секунда Астрид се обърна и Бека приклекна. Когато се осмели да надигне глава и да се огледа в посока на Астрид, тя с ужас видя, че противната русалка плува към нея!

Бека се шмугна под сергията, шепнейки извинения на изненадания собственик. Когато сметна, че Астрид със сигурност се е отдалечила, тя изпълзя навън и се насочи към вратата.

Не сваляше очи от нея, за да не се изгуби из множеството пътечки между сергиите. Почти я беше стигнала и се поздравяваше как добре се е изплъзнала от Астрид, когато някакъв мъж й препречи пътя.

— Пресни рачешки яйца! Току-що набрани! — извиси той глас и й набута в лицето голяма мидена черупка, пълна с миниатюрни оранжеви яйчица.

— Не, благодаря — каза Бека.

Тя се стрелна надясно, но продавачът повтори движението. Тя се наклони наляво, но той отново повтори движението.

— Хайде, червенокоске — рече продавачът, — купи си малко яйца. На промоция са! Два друпа за половин кило!

Бека си даде сметка, че няма да се отърве, без да си купи от стоката му.

— Добре, дай ми 250 грама — предаде се тя. — Можеш ли да ми ги увиеш много бързо?

— Веднага! — каза продавачът. Отиде зад сергията си и отмери 250 грама рачешки яйца, като ги изтърсваше внимателно от мидената черупка, за да не сбърка грамажа.

— Ето ти парите — каза Бека нетърпеливо и му подаде мокретите.

— Рачешките яйца са страхотни с четинести червеи. Но ако ще ги готвиш, готви ги на слаб огън и недей да…

Бека го прекъсна.

— Супер. Благодаря. Трябва да бягам — избърбори тя и посегна да вземе покупката си. Отвори куфара си и набута пакета вътре.

— Бека? Ти ли си?

Ох, да му се не види, помисли си Бека. После се обърна.

— Астрид. Здрасти — поздрави тя и се усмихна насила.

Астрид премигна, сякаш не вярваше на очите си.

— Ти какво правиш тук? Мислех, че си с… — тя се огледа предпазливо — с останалите.

Бека с облекчение видя, че Астрид няма да каже нищо повече.

— Бях с тях — отвърна тя, — но ни дойдоха едни, хм, неочаквани гости. Сега се прибирам вкъщи.

Очите на Астрид се разшириха.

— Какво стана? — попита тя тихо.

Бека вдигна вежда.

— Откога те интересува?

— Отдавна, Бека. Много ме интересува.

— Показваш го по странен начин — каза Бека, обзета от гняв.

— Останалите… те… — започна Астрид.

Бека не я остави да довърши.

— Дали са мъртви? Живи? Нямам представа. Нападнаха ни. Дори не знам дали са успели да излязат от пещерите.

Астрид направи гримаса заради острия й тон.

— Съжалявам — промълви тя.

— Съжаляваш? — не повярва на ушите си Бека. — Знаеш ли какво, Астрид? Нямаш право да съжаляваш и нямаш право да се интересуваш. Не и след като ни изостави.

Астрид, която досега гледаше надолу, погледна Бека.

— Само че наистина съжалявам и наистина ме интересува — каза тя.

Бека с изненада видя дълбока тъга в очите на Астрид. Това я учуди, но нямаше време да го обмисля.

— Виж, не мога да стоя тук. Дойдох само да си взема нещо за ядене — обясни тя. — Преследват ме ненормални убийци, сещаш ли се?

— На изток оттук има една камениста долина. По път е. Поне на мен ми е по път. Може и на теб да ти е удобно. Може да си намерим местенце там някъде и да обядваме заедно — предложи Астрид. — И да ми разкажеш какво стана.

Бека не примираше от радост пред перспективата да прекара още време с тази русалка. Имаше си план и възнамеряваше да се движи по него.

— Съжалявам. Трябва да бързам.

— Бека…

— Виж, Астрид, не мога. Ясно? Наистина трябва да…

— Бека, замълчи.

— Какво? Откъде накъде? — възмути се Бека. — Не съм аз тази…

— Бека, моля те! — изсъска Астрид. Вече не гледаше към Бека. Гледаше край нея, към вратата и площада, който се виждаше през нея.

Бека погледна нататък и дъхът й спря.

Двайсет войници в черни униформи се приближаваха към пазара.