Дженифър Донъли
Тъмен прилив (16)

Петнайсет

— Все още не разбирам защо трябваше да минаваме през гробище.

— Заспивай, Астрид — каза Бека, която ровеше из купчина миди лепки, търсейки някоя по-тлъстичка. В скута й лежеше тънко парче китова кост.

— Гробище!

— Не беше обикновено гробище. Знаеш това. Беше китово гробище. За бога! — измърмори Бека.

Китовите гробища бяха свещена земя, където лежаха останките на някой от тях. Когато животът на кита свършеше, тялото му потъваше на дъното. Плътта му осигуряваше храна на гладните морски създания, а скелетът усилваше магията на русалките, които имаха късмета да се случат наблизо. Китовете бяха изключително магически същества, толкова магически, че част от силите им оставаха в костите след смъртта им.

Бека и Астрид плуваха заедно от три дни. По някое време Астрид щеше да завие на север към Ондалина, а Бека щеше да продължи на запад, но двете бяха решили, че дотогава е по-безопасно да плуват заедно.

Предишния ден попаднаха на останките на гърбат кит. Бека беше във възторг. Захвърли кухото стъбло от кафяво водорасло, което откри по-рано, и заплува из огромния скелет на бозайника, търсейки това, което й трябваше — гладко парче кост, по възможност тънко, цилиндрично и с дължината на ръката й до лакътя. Докато тя търсеше, Астрид стоеше на стража.

След половин час Бека откри каквото й трябваше и двете отново поеха на път. Но след като напуснаха китовото гробище, Астрид беше нервна и раздразнителна. Плуваше с меч в ръката и трепваше при най-малката промяна в течението. Бека не каза нищо, но поведението на Астрид вече започваше да й дотяга.

Преди час спряха за през нощта под голям коралов риф. Бека изпя илюмината и сега работеше под светлината на заклинанието. Астрид съобщи, че си ляга да спи. Направи си удобно легло от няколко купчини водорасли и се намести в него. Само че вместо да заспи, продължи да лази по нервите на Бека.

— Направо ми се смръзна кръвта — изръмжа тя.

— Да, вече ми каза. Около двайсет пъти — отвърна Бека и подбра една тлъста и сочна лепка от купчината.

— Кости навсякъде. Мършояди и червеи. Такива места привличат айсгайсти^[1], да знаеш — мрачно каза Астрид.

Айсгайстите бяха смъртно опасни духове, които обитаваха студените морета. Според легендата Морса ги бе създала, докато се учела на некромантия, с надеждата да разкрие тайната на безсмъртието. Айсгайстите бяха един от неуспешните й опити — почти безплътни създания, нито живи, нито мъртви. Морса ги беше захвърлила в Северния ледовит океан с надеждата, че ледената вода ще ги унищожи, но духовете бяха оцелели и се бяха разпрострели до северните части на Атлантика.

Бека бе видяла айсгайст веднъж и не искаше изживяването да се повтаря. Съществото беше бледо, призрачно, с дълги крайници, ноктести ръце и бели очи. Айсгайстите се хранеха с кости, не с плът. Омотаваха жертвите си във въжета, изплетени от водорасли, и влачеха телата със себе си, докато плътта изгние.

— Ти виждала ли си айсгайст? — попита Бека и се принуди да прояви повече търпение към Астрид.

— Не — призна Астрид с нежелание.

— Тогава от какво се притесняваш?

— Те може да са видели нас. Може да ни следват. Имам някакво чувство. Че не сме сами. Непрекъснато чувам нещо, Бека.

— Какво?

— Странни звуци… гласове… де да знам.

— Вместо да се притесняваш от несъществуващи айсгайсти, да си беше взела парче китова кост, докато бяхме там. Те засилват магията, нали знаеш.

Астрид изсумтя.

— И какво значение има това? — попита тя.

Бека въздъхна. Започваше да си дава сметка, че не е лесно да си приятел на Астрид. Трябваше да имаш висок праг на поносимост към сарказма и способността да се въздържаш от въвличане в спорове. Сега разбираше защо Астрид беше такава, каквато е, но това не правеше общуването с нея по-лесно.

Бека отново се съсредоточи върху това, с което се занимаваше, и изстиска лепката. Едра капка гъста, лепкава течност се откъсна от мидата и падна върху китовата кост. Тя бързо притисна една черупка към лепилото и я държа така няколко секунди. Лепилото от лепки действаше бързо и държеше здраво.

През последните няколко дни Бека усърдно действаше по плана си за помощ на Астрид. Събираше морско стъкло и излъскани от водата и пясъка черупки и резбоваше парчето кост през нощта, докато Астрид спеше.

Сега тя залепи още едно парче от черупка към костта. Беше направила красива мозайка от цветове и форми и почти бе приключила с проекта си.

Загледана в ръцете й, Астрид попита:

— Какво правиш? Защо не си лягаш? И мен държиш будна. Какво е това изобщо?

— Страшно оръжие — изсъска Бека през стиснати зъби, макар че ако беше склонна да крещи, би го изкрещяла.

— Ха. Много смешно — измърмори Астрид. Взе меча си от земята и стана от леглото.

— Тъкмо си легна. Не можеш ли да се отпуснеш?

— Пак чувам нещо… глас — отвърна Астрид.

Тя заплува към входа на пещерата под корала и погледна навън в нощните води.

Междувременно Бека залепи последното парче морско стъкло за костта.

— Бека?

— Хм? — измуча Бека, докато оглеждаше творението си.

— Бека?

— Да?

— Бека!

— Астрид, какво искаш? — сопна й се Бека. — Ето ме. Стига крещя!

— Не съм крещяла! — кресна Астрид. — Ти крещиш! Извика името ми.

Бека остави китовата кост на земята.

— Не — бавно каза тя, а перките й настръхнаха. — Ти извика моето име.

Моля те… чуваш ли ме? Отговори ми! Кажи нещо! — чу се глас.

Астрид вдигна меча си, готова да нападне този или това, което стоеше пред пещерата. Бека доплува до нея.

Астрид, ти ли си? Бека?

На Бека й секна дъхът. Тя познаваше гласа.

— Сера? — викна тя. — Ти ли си? Къде си? Не те виждам. Прекалено е тъмно!

В главата ти! От няколко дни пея заклинания… опитвам се да…

— Какво става? Какво е това? — неуверено попита Астрид, без да сваля меча.

— Конвока! — обясни Бека, развълнувана. — Седни, Астрид. Затвори очи. По-лесно е, когато няма какво да те разсейва.

— Но… но как става? Аз не мога да пея — промълви Астрид, изумена.

— Не се налага. Сера пее. Ти само трябва да слушаш. Седни, преди да е прекъснала връзката — нареди Бека. После грабна свободната ръка на Астрид и я дръпна към пода на пещерата.

— Няма начин. Аз не съм част от всичко това. Оставих ги, не помниш ли? — заговори Астрид и издърпа ръката си. — За тях съм безполезна.

Сера все още им говореше, но гласът й започваше да заглъхва. Бека се стресна. Не можеше да допусне връзката да прекъсне.

— Астрид, може ли поне веднъж да не мислиш само за себе си? Трябва да разбера дали Сера е добре. И другите също. Ти си част от конвоката, независимо дали искаш или не, така че спри да ми повтаряш, че си безполезна, и започвай да ставаш полезна. Ако заклинанието се развали, защото ти не искаш да участваш в него, много, ама много ще се ядосам!

Последните думи Бека изкрещя с всички сили.

Астрид премигна и седна. После двете русалки затвориха очи.