Дженифър Донъли
Тъмен прилив (46)

Четирийсет и пет

Сбогом и до нови срещи, прекрасни испанки,

Сбогом и до нови срещи, мили дами,

 

Сега ще трябва да потеглим,

Вдигаме платна към Англия…

Бека, скрита в гъсталак от кафяви водорасли, наблюдаваше мъртвите моряци, събрани около останките на „Ахил“. Пусна куфара си на земята. Едра, сребриста, нацупена треска закръжи около него.

— Трябва да са стотици — прошепна Бека. Призраците бяха облечени в стилове от различни епохи и пееха стара моряшка балада. Осветяваха ги бронзови фенери, пълни с лунни медузи.

Някои носеха кожени жакети върху ризи с дантели. Други бяха издокарани с бели туники с квадратни яки. Имаше куртки, жълти дъждобрани и гумени ботуши. Много от моряците носеха златна обица на лявото ухо — знак, че са оцелели по време на плаване, източно от нос Хорн.

Бяха призраци от корабокрушения. Уилиуоу, духът вихър, който обитаваше полуподводна пещера край самия нос, ги бе изпратил на смърт, завихряйки жестоките бури, които бяха потопили корабите им. При все това призраците не таяха лоши чувства към него и дори му служеха, като охраняваха подводните подстъпи към леговището му. Всички те приживе бяха наясно с рисковете на моряшкия живот, а алтернативата на водния им гроб — да бъдат заровени в студената, корава земя, никак не ги привличаше.

Прекарваха смъртта си така, както бяха прекарали и живота си — разказваха си истории за моретата, в които бяха плавали, и за корабите, които бяха обичали. Играеха на карти. Хвърляха зарове. Смееха се и се караха. Свиреха на акордеони и цигулки. Танцуваха моряшки танци. Призраците бяха весели и шумни. И смъртоносни за всеки морски човек, който ги доближеше.

Собственикът на едно заведение за чай с мехурчета в близко село строго предупреди Бека да стои настрана от тях и от Уилиуоу.

— Уилиуоу е смъртоносен — каза мъжът, след като Бека попита как да намери леговището на духа. — Прилича на огромна хищна птица, злобен е и много пази територията си. По-голямата част от времето си прекарва да си строи гнездото. Потапя кораби, за да отнесе дъските и такелажа в пещерата си. Малцина са се доближавали до него. Ако не те убие той, ще те убият призраците. По-добре зарежи тази глупава идея.

— Ясно — отвърна Бека, — но няма как да я зарежа. У духа има нещо, което ми трябва.

Когато мъжът разбра, че няма да я разубеди, й разказа още.

— Създанието живее в пещера точно под носа. Долната й половина е под водата, горната е на повърхността. Гнездото стои на широка издатина в скалата.

При тези думи сърцето на Бека спря.

— Не мога да летя — каза тя. — Няма ли друг начин да се стигне до пещерата?

— Има, но само ако си достатъчно смела да опиташ. Пътят минава през „Ахил“.

— Какво е това и как да се добера до него? — развълнува се Бека.

— Бригантина, потънала през 1793 година. Капитанът й се казвал Мафео Респете — обясни мъжът. — До днес се разказват истории за него. Наши хора са видели как потъва корабът му и разказват, че сигурно е бил луд, защото нарочно се е насочил към скалите с пещерата на Уилиуоу. Целият екипаж е загинал, макар някои да казват, че капитанът е оцелял. Звучи невероятно, мен ако питаш.

— Защо един капитан би насочил кораба си към скалите? — попита Бека, озадачена.

— Питай моряците му. Нали ще минеш покрай тя — пошегува се съдържателят на чайната.

— И какво да правя, когато открия „Ахил“?

— Трябва да преплуваш през кораба, после през една цепнатина в основата на скалата. Тя води към тунел. Плувай по него и ще стигнеш до пещерата — обясни мъжът. — Само шепа морски хора са го постигали. Всички са използвали перли невидимки, за да минат покрай призраците незабелязано. Няма друг начин. Но дори и това не е сигурно. Дори да си невидима, пак предизвикваш вибрации във водата, докато плуваш, и призраците ги усещат. Само това мога да ти кажа. Късмет.

Съдържателят на чайната разясни пътя подробно и Бека лесно откри „Ахил“.

Сега, докато надничаше иззад водораслите, дори виждаше откъде ще влезе в кораба — от една назъбена дупка в корпуса.

— Но първото, което трябва да направя — прошепна тя, — е да се промъкна покрай призраците.

Тръпки я побиха от мисълта какво ще стане, ако не успее. Помежду си призраците бяха весели, но ако надушеха жива душа наблизо — морска или човешка, веднага се превръщаха в диваци. Копнееха за пулсирането на кръвта във вените, за туптенето на смелото сърце. Бека знаеше, че ако я усетят, ще се скупчат около нея и допирът на толкова много призраци наведнъж ще източи живота от тялото й за секунди.

Ала с малко късмет това нямаше да се случи.

Защото Бека, както обикновено, имаше план.