Дженифър Донъли
Тъмен прилив (32)

Трийсет и едно

Пазачът се поколеба. Астрид виждаше нерешителността в малките му, не особено интелигентни очи. Той хвърли поглед зад себе си.

Ако отиде за подкрепление, свършено е с нас, помисли си тя. Двамата с Дезидерио можеха да се справят с един пазач, но не и с няколко.

— Имам мокрети — опита се да го придума тя, отчаяна. Бръкна в раницата си и извади кесия от акулска кожа. — Сто троки. Твои са.

Това беше лъжа, в кесията имаше само няколко троки, но подейства. Астрид прочете намеренията на пазача по лицето му. Щеше да й вземе парите и после да я предаде на Рилка, и да прибере и нейната награда.

Пазачът кимна към Дезидерио.

— Как го уби? — попита той подозрително.

Астрид не очакваше такъв въпрос. Наложи се да мисли бързо.

— Намушках го в гърдите с кинжала си — каза тя.

— Дай го.

Астрид извади от раницата си кинжала с дръжка от кост и го пъхна между решетките. Пазачът го взе.

— Сега парите.

И това не очакваше. Той нямаше намерение да й помогне. Щеше да вземе парите, да я остави в килията и да доведе Рилка.

— Не — каза тя. — Първо отвори вратата, изведи ме оттук и после ще получиш парите.

— Не ме карай да влизам вътре, ще съжаляваш — заплаши я пазачът.

— Нали сключихме сделка — напомни му Астрид.

— Сделката е, че ти ще ми дадеш парите. Сега. Иначе… — каза пазачът и размаха палката си.

Астрид се престори на уплашена. Отдръпна се от вратата и се приближи към нара на Дезидерио. Хайде, хайде, подкани тя пазача наум. Всичко зависеше от влизането му в килията.

Пазачът вкара ключа в ключалката.

Сърцето на Астрид заби по-бързо.

— Точно така — прошепна тя. — Ела, тинеядецо…

Беше взел кинжала й. Смяташе, че Дезидерио наистина е мъртъв. И беше алчен. С малко късмет всички тези неща щяха да му попречат да забележи, че гърдите на Дезидерио се повдигат и спускат съвсем леко.

— Дай парите. Веднага — каза пазачът и заплува към Астрид.

Преди да осъзнае какво се случва, Дез метна веригата около врата му и я стегна. Пазачът взе да мята опашка. Лицето му почервеня и той спря да диша.

— Не се бори, иначе ще те удуша — каза Дезидерио.

Пазачът продължи да се мята. Беше по-едър от Дезидерио, но Дез имаше по-добра опора. Той дръпна веригата по-силно и лицето на пазача придоби синкав оттенък.

— Спри — нареди Дез и пазачът накрая се предаде. — Ръце зад гърба.

С бързи и точни движение той изхлузи веригата от врата на пазача, сложи му нашийника и го закопча с катинара. После използва вървите от жилетката на Астрид, за да му завърже ръцете, и колана на пазача, за да му запуши устата.

— Да тръгваме — каза той на Астрид, когато свърши.

Двамата бързо изплуваха от килията. Дез дръпна вратата след тях и я заключи, после се стрелнаха към далечния край на коридора, който свършваше пред портата на изхода. Наложи се да изпробват няколко ключа, преди да попаднат на този, който я отваряше, но не след дълго успяха. Излязоха, заключиха портата след себе си и все така бързо заплуваха нататък по коридора.

— Къде води този коридор? — попита Дез.

— Не съм сигурна. Надявам се към болницата — отвърна Астрид.

След няколко минути плуване, тунелът свърши пред двойка заключени железни врати. Оказа се, че ключът за тях е на халката, която носеше Астрид. Тя бутна една от вратите и предпазливо надникна навън.

Веднага разбра къде е. Позна древните оръжия и брони по стените, и цитатите от ондалиниански съдии, гравирани над вратите.

— Съдебната зала — каза тя.

— Това добре ли е?

— Не е далеч от болницата, но трябва да внимаваме.

Дезидерио изплува от тунела и застана до нея.

— Добре че е нощ. Обикновено залата е пълна — обясни Астрид. — Сега трябва само да намерим коридора, който ще ни отведе…

Думите й бяха прекъснати от тътнещ звук. Това бяха гласовете на стотици пеещи морски хора и фристове — ниски, сериозни гласове, които звучаха така, сякаш долитаха от недрата на земята.

— Погребална песен — забеляза Дезидерио. — Някой е умрял. Някой високопоставен, ако съдя по броя на оплаквачите.

Астрид знаеше, че погребалните песни за държавни глави се пеят от стотици. Вледени се. С нарастващ ужас се заслуша в думите, за да разбере името на онзи, когото оплакваха.

На живота приливите ще останат във забвение.

Една душа корава сега моли за освобождение.

Принцът боец не ще посрещне нови бъднини,

Връща се той в обятията на морските дълбини.

Ветрове, вълни, тялото му вземете,

Докато на тази песен нижат се редовете.

Хорок, чуй нашата молба гореща,

Вземи Колфин Смелия в последната му среща.

— Не! — извика Астрид. — О, богове… не.

Беше закъсняла. Рилка се бе добрала до баща й преди нея. Беше му дала смъртоносната доза отрова.

Астрид се опита да заплува напред, да избяга от разкъсващата болка, но опашката й не я слушаше, тя се олюля и се подпря на стената.

Две силни ръце я вдигнаха.

— Подпри се на мен — каза Дезидерио.

Само че Астрид го отблъсна. Преви се одве, задъхана. Болката щеше да я удави. Ако не намереше начин да я спре. Налагаше се да я спре. Животът на Дезидерио и нейният собствен живот зависеха от това. Тя затвори очи и си представи как сините арктически води на Ондалина се вливат в нея, как обгръщат сърцето й и го превръщат в къс лед. Това бе начинът, по който винаги досега бе спирала твърде силната болка.

Само че този път не стана така.

Тя се изправи. Чувството бе прекалено силно. Скръбта и яростта бушуваха в душата й като ураган.

— Астрид, не. Това е самоубийство.

Астрид не го чу. Тя се спусна към двойка кръстосани саби, окачени на стената, и издърпа едната.

Дез доплува до нея, вдигнал ръце умиротворително.

— Астрид, пусни сабята — помоли той.

— Трябва да се махнеш от пътя ми, Дезидерио — отвърна русалката заплашително.

Той обаче не се поддаде.

— Преди няколко часа Рилка те обвини в отравянето на собствения ти баща. Той току-що умря. Ако тя те открие, ще те обвини официално в убийство. Ще те арестуват.

Думите му успяха да проникнат до съзнанието й през фученето на урагана. Ако това се случеше, осъзна тя, даже Рагнар не би могъл да й помогне. Законът си беше закон.

— Ще те затвори в килия в подземието. Както постъпи с мен — продължи Дезидерио. — После ще настрои всички срещу теб. Не можем да останем тук. Нито ти, нито аз.

— Какво говориш? Да подвия опашка и да избягам? Да изоставя Ондалина? Да не отмъстя за смъртта на баща си? — попита тя с треперещ от ярост глас.

С бавни, внимателни движения Дез бутна върха на сабята надолу. После я взе от ръцете й. Те се отпуснаха безволно до тялото й.

— Казвам следното: баща ти беше боец. Брат ти е боец. Ти също. А добрият боец знае кога да изгуби една битка, за да може да продължи да води войната.

Астрид сви ръце в юмруци. Съзнанието й започваше да се избистря. Спомни си ужасяващата болка, която бе изпитал Дезидерио само преди няколко часа, когато му разказа какво се бе случило с родителите му. Но беше успял да я надвие и сега тя трябваше да стори същото.

— Ще излезем оттук, нали? — каза той. — Отиваме в Каргьорд.

— В Каргьорд ли? Защо? — попита Астрид, настръхнала. Събитията следваха едно друго твърде бързо. Част от нея искаше да се присъедини към останалите, но друга част все още се страхуваше.

— Защото Сера е там. Трябва да отида при нея. Да й помогна в битката. Ти също. Не ми ли каза, че онази вещица, Вража, е искала всичките да сте заедно? Не беше ли казала, че така сте по-силни?

— Да, но…

— Но какво?

Астрид не можеше да му признае истината. Той не беше Бека. Нямаше да разбере.

— Добре — съгласи се тя.

— Хубаво. Тръгваме. Което значи, че трябва да се съсредоточиш, Астрид. Защото аз не мога да се ориентирам в Цитаделата, а ти можеш.

— Да. Точно така. Да се съсредоточа — повтори Астрид. — Трябва да излезем оттук. Възможно най-бързо.

Дезидерио поклати глава.

— Не си съсредоточена. Не можем просто да излезем оттук. Нямаме храна. Нямаме коне. Нямаме оръжия. Само тази стара сабя. Войниците на Рилка ще ни хванат за нула време.

Астрид кимна. Дезидерио беше прав. Нямаха нищо. Даже мечът й го нямаше. Тауно го изби от ръцете й, а кинжалът й остана в ръцете на пазача в подземието. Беше забравила да си го вземе.

— Трябват ни морски коне — каза тя. — Това е най-важното. Знам откъде ще ги вземем.

— Откъде?

— От чичо ти Лудо — обясни Астрид. — Видяхме се по-рано днес. Много искаше да те види. Сигурна съм, че ще ни помогне.

— Знаеш ли как да стигнем до дома му?

— Знам, но е доста далеч оттук.

— Значи ще е по-безопасно, ако си направим камуфлаж — заключи Дезидерио. — Трябва да се оцветим в бяло, синьо и сиво. Като леда.

— Камуфлаж ли? — повтори Астрид. — Аз не мога… Аз… Аз…

— Знам. Прекалено си разстроена, за да пееш. Като нищо ще се направиш оранжева — каза той. — Аз ще направя заклинанието.

Той свали и втората сабя от стената и й я подаде.

— Все е по-добре от нищо — заяви той. После изпя набързо канта пракс заклинание и след секунди двамата се сливаха напълно със стените.

— Готова? — попита той.

Астрид кимна. Заплува през съдебната зала към лабиринта от тунели, които щяха да ги отведат до дома на Лудо. Дез я последва.

Докато плуваха, пред очите й се нижеха спомени за баща й. Спомни си колко изнемощял изглеждаше в болничното си легло и си спомни последните му думи към нея.

Всичко, което правим, правим за Ондалина.

В много отношения се различаваха, бащата и дъщерята. Но в любовта си към кралството бяха еднакви. Баща й водеше битки за Ондалина през целия си живот. Никога не спираше. Сега тя щеше да продължи битката.

Колфин бе мъртъв. Неговият начин на управление, старият начин, си беше отишъл с него.

Астрид щеше да тръгне по нов път, по пътя, описан от Вража.

Знаеше, че ще е тежко.

Знаеше, че ще е страшно.

И само боговете знаеха къде щеше да я отведе този път.