Дженифър Донъли
Тъмен прилив (38)

Трийсет и седем

Линг усети, че каруцата за трупове забавя ход.

— Спри, Жу — провлачи ленив глас.

— Защо? Каруцата ли ще претърсвате? — попита коларят.

— Аз не. Имаме заповеди да не докосваме трупове на умрели от треска.

Линг, която беше замръзнала от страх, се отпусна. Пазачите вече не претърсваха каруцата. Слава на боговете. Всеки момент Жу щеше да размаха камшика и да минат през оградата.

— Е, ще може ли да тръгна? — нетърпеливо запита Жу. — Искам да изхвърля тия вкочанясалите и да се прибера вкъщи. Жена ми ме чака на масата с мидена яхния.

— Изчакай малко, разбра ли? Имаме нова система — обясни ездачът на смъртта.

— Каква? Бодете ги с копия ли?

— Не — отвърна пазачът. — Ползваме морските оси.

— Ха! — впечатли се Жу. — Така със сигурност ще знаете, че няма живи.

Кръвта на Линг замръзна във вените й. Отровата на морската оса беше една от най-смъртоносните, познати в подводния свят. Ако някое пипало я откриеше, тя нямаше да изкара и пет секунди.

— Спри я тук, Жу, точно до оградата — нареди пазачът.

Каруцата затрополи напред.

Всичко свърши. Този път щеше наистина да умре. Никога нямаше да открие топката мозайка и да помогне на Сера и останалите да победят Абадон. Никога нямаше да занесе бащината халка на майка си. Щеше да свърши в общ гроб. Никой никога нямаше да разбере какво се е случило с нея.

— Съжалявам, Сера — прошепна тя. — Съжалявам, мамо, татко.

Тя лежеше напълно неподвижна, със стиснати в юмруци ръце, в очакване на болката. Върху нея лежеше тяло, навън беше тъмно, но морските оси излъчваха такава силна светлина, че Линг виждаше ясно чертите на лицата на труповете около нея. Изведнъж едно движение вдясно прикова вниманието й. Тя спря да диша. Едно пипало, синьо и пъргаво, пълзеше към нея. Пипалото се уви около шията на мъртвия мъж от едната й страна, премина през лицето му и спря на сантиметри от нейното.

Друго пипало се плъзна по главата на русалката, която лежеше върху нея. Трето се уви около шията на мъжа отляво на Линг.

После се чу изсвирване и пипалата изчезнаха.

— Тръгвай, Жу, всичко е точно — извика пазачът. — И да е имало нещо живо в каруцата, сега със сигурност е мъртво!

Линг издиша. Свърши. По някакво чудо пипалата я бяха пропуснали. Беше оцеляла.

И тогава всичко побеля.

Болката избухна в тялото й, когато едно пипало мина през края на опашката й. Усещането беше все едно е захапала електрическа змиорка. Успя да задържи вика, който напираше да излезе от устата й, като стисна зъби толкова силно, че сухожилията по шията й изпъкнаха ясно под кожата.

— Ей, Бела! Връщай се в редицата! — викна пазачът. — Богове, Жу, казвам ти, тия медузи са толкова гадни, че биха ужилили всичко, било труп, било камък, дори друга медуза, ей така, за развлечение.

Както се беше появило пипалото, така и изчезна — за секунда. Но болката остана.

Сърцето на Линг биеше бързо и пресекливо. Пред очите й примигваха светлини. Тя едва-едва чу как пазачът подканва Жу да продължи по пътя си. Каруцата подскочи и започна да набира скорост. Тя се опита да си спомни колко трябваше да чака… Петнайсет минути? Петнайсет секунди? Не можеше да мисли ясно. Сякаш болката беше предизвикала късо съединение по всички вериги в мозъка й. Изпадна в гърч. Светлините пред очите й се превърнаха в картини. Мъртвият мъж от едната й страна започна да се смее. В косите на русалката върху нея се появиха змии. Ужасена, Линг я блъсна. Блъсна я толкова силно, че тялото се търкулна настрани.

Трябва да се махна, крещеше съзнанието на Линг. Тя с усилие седна, после освободи опашката си. Запълзя по труповете към края на каруцата и се претърколи през преградата. Тупна на морското дъно и остана така, легнала по гръб, дишайки тежко, заровила пръсти в тинята.

Картините и звуците в съзнанието й се размиха в едно, после се пръснаха на парчета.

Линг изстена от болка, после изгуби съзнание.

На двайсет метра от лагера.