Дженифър Донъли
Тъмен прилив (52)

Петдесет и едно

— Минаха цели два дни, Марко — каза разтревожен глас.

— Знам, Елизабета. Ударила си е главата много силно, но диша равномерно и цветът й се подобрява — отвърна му друг.

Говореха на италиански терагогски език. Бека се учуди, че ги разбира. Кръвният обет, сети се. Чуваше и разбираше думите, но не знаеше кой с кого говори. Гласовете й се струваха толкова далечни. Имаше чувството, че се носи по повърхността на морето. Вълните я люлееха нежно. Искаше да продължи да се носи, но знаеше, че не може. Трябваше да отвори очи. Трябваше да продължи да плува. Имаше някаква причина за това, но Бека не се сещаше каква е тя.

— Ами ако има кръвоизлив в мозъка? Ами ако й е пукнат черепът? Ами ако…

— Ами ако вземеш да направиш кафе, госпожице Оптимизъм?

Кой да има кръвоизлив? — чудеше се Бека. — Какво е кафе?

Тя отвори очи. И веднага й се прииска да не го бе правила. Светлината се впи болезнено в мозъка й. Тя изчака болката да стихне и опита отново.

Виждаше размазано, но малко по малко картината пред очите й се избистри. Тогава видя, че някой стои, наведен над нея, някой, който притежаваше най-прекрасното лице, което бе виждала. Две топли кафяви очи, пълни с тревога, се взираха в нея. Устата, широка, с пълни устни, беше присвита, но изведнъж се отпусна в широка, лъчезарна усмивка.

Лицето беше мъжко, човешко.

Чакай малко, сепна се Бека. Човешко лице? Човешко?!

Тя с ужас си даде сметка, че в нея се взира терагог. Отчаяно се дръпна и се опита да отплува, но не можа, защото беше затворена в нещо като плитък басейн. Обезумяла от страх, Бека започна да се мята из басейна.

— Чуй ме. Моля те, чуй ме! — примоли й се мъжът. Говореше на нейния език. — Всичко е наред. Тук си в безопасност. Никой няма да те нарани.

С разтуптяно сърце Бека заплува към далечния край на басейна, хвана се за ръба и се опита да се прехвърли през него, но ръцете й се изплъзнаха. Тя плесна с опашка по стената, но без полза. Басейнът беше здрав, а тя беше слаба.

— Трябва да спреш с това. Ще скъсаш шевовете. Вече успя да свалиш няколко бинта — посъветва я мъжът.

Бека се обърна към него. Вдигна ръка към слепоочието си. Главата я болеше жестоко.

— Какво ще правите с мен? — дрезгаво попита тя.

— Ще ти сложим нова превръзка, ще те нахраним със супа от лунни медузи и ще те закараме до Каргьорд. Освен ако успееш да се самоубиеш преди това.

Бека премигна.

— Кой си ти? — попита го.

Мъжът се усмихна.

— Марко Конторини, дук на Венеция.