Дженифър Донъли
Тъмен прилив (48)

Четирийсет и седем

Уилиуоу беше сухо, парцаливо създание, смърт в шепа прах.

Приличаше на кит, изхвърлен на брега и оставен на безмилостното слънце. На чайка със счупено крило, куцукаща в горещия пясък. На сърна, паднала до пресъхнал ручей.

Горната част на главата му представляваше бял птичи череп с остър абаносовочерен клюн. А долната част бе човешка, с широка челюст и сивкава долна устна. Ръцете и краката завършваха с огромни заострени нокти. През дупките в сухата ципеста кожа, покриваща човекоподобното тяло на духа, се мяркаха костите. Около врата му се поклащаха дрънкулки, закачени на златни верижки. От гърба му стърчаха две черни крила. С всеки мах, създанието се приближаваше до нея.

— Трябва да помисля. Да ми хрумне идея. Трябва ми план — мърмореше си Бека, изплашена както никога досега.

— План ли?! — подигравателно повтори треската. — Трябва ти чудо!

Бека знаеше, че трябва да действа. Бързо. Ако не го направеше, Уилиуоу щеше да я убие. Само че не можеше да помръдне. Беше се парализирала от ужас.

Духът приближаваше. Бека присви очи. Очилата й бяха силни и през тях успя да види какво е закачил на врата си. Скъпоценни камъни. Зъби. Кости. И един медальон. Древен златен медальон с капаче на древна златна верижка.

Капачето бе отворено и в медальона се виждаше монета.

Монетата на Пира! Трябва да е тя, помисли си Бека. Обзалагам се, че Мероу я е сложила в медальона и го е закачила на врата на Уилиуоу, за да е сигурна, че никой никога няма да я вземе.

Щеше да е почти невъзможно да вземе монетата. Налагаше се съвсем точно да изчисли действията си. Това щеше да отнеме време.

Само че Бека нямаше време. Обзе я отчаяние. Никога нямаше да успее да вземе монетата от това същество. Тя и приятелките й щяха да се провалят в начинанието си и Абадон щеше да излезе на свобода.

Звукът като от силен вятър се засили.

Треската огледа нервно входа към пещерата.

— Време е да импровизираш, сестро — каза й.

— Но аз… аз не мога да импровизирам. Не знам как. Импровизациите ми причиняват дискомфорт.

— Ами смъртта? Смъртта дали ще ти причини дискомфорт? — попита треската.

Пред очите й се появи образа на Абадон, убиващ една от йелите. Той щеше да убие и приятелите й, и още много други хора. Освен ако тя успееше да вземе монетата.

В този момент сковаността й изчезна.

Тя огледа ръцете си. Едната все още проблясваше, но съвсем малко. Общо взето, все още съм невидима. Треската е още тук. И съм изобретателна. В много отношения. Ще се справя, каза си.

Погледна пак към Уилиуоу, който вече бе само на няколко метра от нея, и си даде сметка, че разполага с около една минута.

— Рибо! — изсъска тя. — Още ли искаш онази сепия?

— А ти как мислиш?

— Тогава прави каквото ти казвам.