Дженифър Донъли
Тъмен прилив (3)

Две

Франко тръгна първи с магмена факла в ръка, последван от Серафина и останалите. Плуваха бързо в сумрачния тунел, чиито стени бяха гъсто обрасли с водорасли, и не спряха, докато стигнаха огромната централа на тръбопроводите под двореца.

Обширното, подобно на пещера помещение беше издълбано в скалата под основите на двореца. В средата се извисяваше централният магмопровод — основната тръба, по която течеше магмата от извора дълбоко под морското дъно. Под тавана на централата тази тръба се разклоняваше на четири по-малки, които влизаха в тунелите, прокопани в скалата. В тунелите около всяка тръба имаше пространство от около метър и двайсет, за да има място за работниците, които поддържаха тръбопроводите и ги ремонтираха при нужда.

Сера, Язид, Лука и Франко щяха да тръгнат по западния тунел и да следват тръбата, докато стигнат до старата, която минаваше над съкровищницата. Останалите Черни перки щяха да стоят тук и да ги чакат.

Яз и Франко пуснаха арбалетите си на земята. Държаха само факли и кирки, метнати на рамо. Тунелът беше прекалено тесен за арбалетите.

Сера заплува към главния магмопровод с вдигнато оръжие, но Язид изведнъж я хвана за ръката. Посочи, без да продума, но тя вече бе видяла. Един страж беше влязъл в централата. Той доплува до магмопровода и се наведе да провери показанията на един циферблат с гръб към Черните перки.

Те бяха подготвени за всякакви случаи. Сера кимна на Силвио, най-добрия й стрелец. Той вдигна арбалета си и след по-малко от секунда стрелата се заби в шията на жертвата.

Стражът нададе вик на изненада и болка. Върхът на стрелата бе намазан със разредена отрова от скат. Концентрираната отрова можеше да убие човек. Ако я разредяха, тя само приспиваше жертвата. Силвио подхвана стража, преди той, вече спящ, да падне на пода.

— Браво, Сил — каза Яз и заплува към тунела. Франко и Сера го последваха.

Докато двама други Черни перки отнасяха спящия страж в най-близкия килер, Силвио изпя илюзио, което го превърна в точно копие на стража. Сега щеше да си даде вид, че проверява циферблатите и вентилите, в случай че войниците на Валерио решеха да наобиколят централата на тръбопроводите.

Сера, Яз, Лука и Франко влязоха в западния тунел, притиснали инструментите и оръжията си плътно до тялото, и заплуваха напред и нагоре. През десет метра имаше магмени лампи, които осветяваха пътя им. Под всяка имаше кука, за да могат работниците по поддръжката да закачат торбите си с инструменти.

Четиримата бунтовници бяха принудени да плуват съвсем бавно, за да не строшат някоя лампа с опашка или да се надянат на куките. Бяха планирали да стигнат до целта за пет минути, но им отне почти десет.

— Виждам я — каза най-сетне Франко и посочи нагоре, където основната тръба се разделяше на две. Едната продължаваше право нагоре, към двореца. Другата, старата, вървеше на запад и стигаше над съкровищницата.

— Закъсняваме — нервно каза Яз, когато стигнаха разклонението. — Светлинното шоу трябва да започне всеки момент.

— Ето го разпределителният клапан — каза Лука и посочи кръглия бронзов клапан, който стърчеше от тръбата веднага след разклонението. — Сега трябва само да пробием дупка в старата тръба и да отворим клапана.

— Лесно е да се каже, трудно е да се направи — изкоментира Яз и вдигна факлата си към тунела, който водеше на запад.

Тунелът се виеше хоризонтално през скалата и беше много по-тесен от този, по който бяха дошли. По тавана му висяха малки сини рачета, които се разбягаха от светлината. Дъното бе покрито с дебел слой тиня.

Франко беше най-слабият сред тримата младежи. Той влезе в тунела и заплува напред, протегнал ръка с факла пред лицето си. Когато вече не можеше да плува, запълзя… докато заседна.

— Не мога да помръдна! — извика той. — Ей, издърпайте ме оттук!

Яз и Лука го хванаха за плавника и дръпнаха силно. Той се появи, покрит с тиня.

— Аз съм най-дребна, аз ще отида — заяви Сера.

Нервите й бяха опънати като тетива на арбалет, когато влезе в тунела. Притесняваше се да не заседне в тесния тунел, но вълнението надделя над тревогата. Бяха стигнали чак дотук. Може би дори щяха да успеят, ако тя съумееше да отвори дупка в тръбата.

Яз й подаде кирката.

— Плувай десетина метра, после отвори хубава широка дупка — инструктира я той.

Сера заплува навътре по гръб, притиснала кирката и факлата към гърдите си, задвижвана само от опашката си. Тинята се завихри из водата и намали видимостта й до минимум.

Когато стигна достатъчно навътре в тунела, тя изчака водата да се прочисти. Беше толкова тясно, че се наложи да изпъне ръце над главата си и да удря с кирката, без да сгъва лактите си. Само след няколко минути мускулите й пламнаха. Тя стисна зъби, за да заглуши болката, и продължи да замахва с кирката.

Тръбата беше направена от гоблинска стомана, достатъчно здрава да издържи високата температура на лавата, но вече беше на няколко века и много ръждясала. Накрая, точно когато сметна, че вече не може да вдигне кирката за още един удар, Сера чу стържене на метал — кирката бе пробила тръбата. Тя нададе победоносен вик и замахна отново и отново, за да разшири дупката, докато стане достатъчно голяма. После, изтощена и разтреперана, се провря обратно по тунела. Когато изпълзя от него, радостта й се помрачи. Осъзна, че имат проблем. Голям проблем.

— Успях да пробия тръбата, но това не променя факта, че тунелът е прекалено тесен — информира тя другарите си. — Дори да успеем да влезем в съкровищницата, как ще извадим каквото и да е оттам? Повечето от нас няма да могат да се проврат в тунела.

Това беше единственият шанс на Черните перки да влязат в трезора. Взломът им щеше да бъде забелязан рано или късно и Валерио щеше да се погрижи опитът да не се повтаря.

— Ще измислим нещо — каза Яз. — Оръжията ни са малко, храната е малко, да не говорим за лекарствата. Не можем да продължим борбата без злато.

— Сега ни трябва ochi — каза Лука. — Шоуто в Тронната зала трябва всеки момент да започне.

Сера кимна. Ochi беше заклинание за шпиониране, което изискваше страшно много енергия, цялата енергия на заклинателя. За него беше нужен и gandac, лична вещ на заклинателя, поставена близо до този, когото заклинателят иска да шпионира.

Щеше да е трудно да влязат в двореца, за да оставят gandac, и дори ако Сера успееше да го направи, Порция редовно проверяваше стаите за подобни „бръмбари“. Онова, което Порция не знаеше обаче, беше, че в двореца вече има gandac. Това бе една от любимите раковини на Сера — един голям, красив наутилус.

Когато любимата й баба умря, разбитата от мъка Сера положи раковината, най-ценното си притежание, в ръцете на една статуя на баба й, която стоеше в Тронната зала. Наутилусът стоеше там много отдавна, та всички вече мислеха, че е част от статуята.

Сера затвори очи и изпя заклинанието. Веднага щом образът на залата се появи в съзнанието й, тя моментално запя заклинание конвока, за да може Яз, Лука и Франко да видят картината.

— Виждате ли я? — попита тя с глас, напрегнат до краен предел от усилието.

Момчетата потвърдиха и Сера се съсредоточи още повече. Вихър от чувства преряза сърцето й. Майка й, кралица Изабела, бе умряла в Тронната зала, на пода пред трона си, докато защитаваше Серафина. За нея това бе свято място, а Лучия го бе превърнала в дискотека.

Над главите на гостите висяха огромни медузи с форма на камбани и дълги, подобни на дантела пипала, и пулсираха в такт с музиката, като непрекъснато променяха цвета си. Масите бяха украсени с букети от ярки морски лилии. Около полилеите се виеха пъстри морски змии, а по стените грееха неонови анемони.

Лучия танцуваше с Махди. Той притискаше гърба й с ръка. Тя се смееше с отметната назад глава, а косата й се вееше зад нея като плащ с цвета на нощта.

Сърцето на Сера подскочи, когато зърна любимия си. Не го беше виждала от онзи ден в Колизея, когато той се „врече“ на Лучия. Язид им бе забранил да общуват чрез конвоки. Заклинанието трябваше да се използва, само когато е абсолютно наложително. Иначе някой от по-надарените заклинатели можеше да се включи в конвоката и да ги подслуша. Махди понякога успяваше да изпрати раковина в централата на Черните перки, но дори това беше рискован ход. Двамата с Яз подготвиха удара с помощта на един от дворцовите коняри, който предаваше раковините, докато дресираше конете във водите около Серулия.

Сред гостите на празненството в двореца бяха родителите на Лучия и няколко техни приятели, но повечето бяха придворни — млади, бляскави момичета и момчета, нагиздени в пъстроцветни одежди като риби папагали. Лучия не понасяше сивотата и скуката.

Останал без дъх от смях, Махди пусна Лучия в края на песента и я целуна.

Ревност проряза сърцето на Сера. Тя бързо потуши болката. Трудните уроци на живота я научиха да контролира чувствата си. Животът на Махди зависеше от способността му да поддържа у Лучия увереността, че я обича. Животът на всички тях зависеше от тази му способност.

Гостите подвикваха и се смееха. Махди се изправи, широко усмихнат, и вдигна ръка за тишина.

Сера поемаше ненаситно всяка малка подробност — абаносовата му коса, завързана на опашка, бялата му риза от морска коприна и изумруденозеленото му сако, блещукащата му синя опашка, тъмните му изразителни очи. Копнееше да го докосне, да бъде с него. Да го чуе да казва, че все още я обича. Инстинктивно докосна с лявата си ръка пръстена, който носеше на дясната — пръстена, който Махди й издяла от раковина.

— Имам една малка изненада… — започна той.

Тълпата започна да ахка и охка в очакване.

— Доведох най-добрите светлинни заклинатели от Матали, за да ви омаят с изкуството си. Светлинните картини с рядката си и бляскава красота ми напомнят светлината в моя живот… бъдещата ми съпруга Лучия.

Франко извъртя очи. Лука се престори, че ще повърне. Яз се усмихна мрачно и Сера се опита да отвърне на усмивката му.

Представлението на Махди беше лъжа. Той беше неин, не на Лучия. Сера и Махди се бяха обрекли един на друг преди няколко месеца, на тайна церемония. Той искаше да победят Валерио толкова много, колкото и тя.

В залата се чуха първите тактове на традиционна маталийска музика и светлинните заклинатели, облечени с яркоцветни копринени одежди, накичени с искрящи скъпоценни камъни, с пъстро изрисувани лица, влязоха с танцова стъпка в залата. Няколко от тях подхвърлиха нагоре пълни шепи с бисери и те избухнаха в блестящи облаци от жълто и розово. Други направиха ленти от сребърен и златен подводен огън, които се проточиха зад гърбовете им. Докато те подгряваха гостите, шест майстори заклинатели се подготвиха да започнат.

— Лампите, брат, лампите — прошепна Яз на себе си.

Махди, който сякаш го чу, даде сигнал да намалят светлината в полилеите. По-голямата част от осветлението в Тронната зала идваше направо от магмените тръби. Само няколко стенни свещници работеха самостоятелно, защото си имаха глобуси, пълни с кипяща лава, и сега те продължиха да светят.

— Ние сме — каза Яз.

Сера прекрати конвоката и четиримата се заловиха за работа. Яз хвана кръглия вентил от едната страна, а Франко — от другата. Сера и Лука заплуваха над тях, за да не заемат ценно място. Яз и Франко преброиха до три и напрегнаха всички сили, за да завъртят колелото, само че то не помръдна. Беше позеленяло от ръжда и обсипано с лепки. Те пробваха пак. Лука смени Франко и пак пробваха, но вентилът така и не се завъртя.

Яз ядно плесна с опашка кожуха на вентила.

— Нямаме време за това! — кресна той.

— Можем да остържем лепките — предложи Франко.

Той се зае да ги махне, като използваше плоския край на мотиката си. В следващия момент Сера чу нещо — тънички гласчета, които гневно крещяха. Тя осъзна, че разбира какво крещят.

Наведе се към лепките и учтиво ги помоли да се отлепят от вентила. Побеснели от нападението над дома им, мидите отказаха. Сера им обясни, че молбата отправя тяхната кралица, и че съдбата на кралството зависи от сътрудничеството им. Моментално се чу серия от пукащи звуци, когато лепките напуснаха местата си. Някои се преместиха върху новата тръба, а други се залепиха за стените на тунела.

— Откога говориш сириански? — попита изуменият Яз.

— Откакто дадох кръвен обет — отвърна Сера и благодари наум на приятелката си Линг, която бе всегласна, способна да говори всички съществуващи езици.

В пещерите на йелите Сера, Линг, Ава, Бека и Нийла дадоха кръвен обет, чрез който всяка от тях получи по малко от силата на другите. Сега бяха сестри, обвързани завинаги от магията и приятелството си.

Яз и Франко отново сграбчиха колелото и напрегнаха цялата си останала сила, за да го завъртят. Няколко секунди нищо не се случи. После се чу метален стон, когато древният вентил отвори тръбата, последван от тътена на лавата, която влизаше в старата тръба.

— Да! — викна Яз и удари опашка в тази на Франко.

Сера и Лука се развикаха от радост, но виковете им бяха прекъснати от облак мехурчета, който излетя от стария тунел, последван от вихър серен газ. Облакът се завихри около четиримата и изпълни водата с нагорещени, задушливи газове.

— Нещо не е наред — каза Яз.

— Какво ста… — понечи да попита Сера, но я прекъсна пристъп на кашлица.

— О, богове — прошепна Франко и се хвърли към вентила.

Яз надзърна в тунела. Очите му се изпълниха със страх.

— Газ! — извика той. — Затваряйте вентила! Веднага!