Дженифър Донъли
Тъмен прилив (33)

Трийсет и две

— Мирррно! — излая един груб глас.

Линг скочи от нара още преди да отвори очи. Беше в лагера от седмица и вече се беше научила да се движи бързо при подбора. Който не се движеше бързо, не получаваше храна цял ден.

Тя зае мястото си редом с другите затворници, които живееха в Отделение 5. Слаби и болнави, всички се носеха в права линия пред редиците с нарове, с ръце отпуснати до тялото и погледи, вперени право напред. Линг беше близо до края на редицата.

Двама ездачи на смъртта застанаха от двете страни на вратата, а малко след тях през нея заплува командващия ги офицер, сержант Фенг, с къс камшик в ръка. Висок и гъвкав, със суров поглед, той се спусна покрай редицата затворници и започна да ги оглежда, сякаш подбираше дойни морски крави.

Смушка един затворник с дръжката на камшика. Повдигна брадичката на друг.

— Ти — каза на трети.

Очите на затворниците се изпълваха със страх, когато Фенг ги доближеше. Страхът се превръщаше в облекчение, ако ги подминеше, и в ужас, ако се застоеше. Всички мълчаха, докато той плуваше покрай редицата. С изключение на една русалка, която проговори, след като беше избрана.

— Моля ви, господине… имам дете. Баща й е мъртъв. Няма кой…

Сержантът замахна с камшика толкова бързо, че русалката не успя да види откъде дойде удара. Болката я накара да замълчи. С насълзени очи и алена резка на бузата тя зае мястото си до другите подбрани пред отделението.

Сержантът изкара още три русалки. Петима мъже. Почти беше приключил с подбора, когато спря пред Линг. Огледа мръсната превръзка на ръката й и продължи нататък.

Линг си бе счупила китката, когато се хвана в една мрежа, спусната от траулер на Рафе Тепрез. Превръзката бе единственото нещо, което засега спасяваше живота й. Без нея вече щяха да са я изкарали пред редицата.

Сержантът избра още двама мъже, после се обърна и заговори на останалите затворници.

— Вие продължавайте да работите усърдно и може би също скоро ще бъдете сред подбраните! — каза той. После с двамата войници излязоха от отделението и изчезнаха.

Линг чуваше въздишките на облекчение около себе си. Неколцина плачеха заради загубата на близък приятел или съсед по нар. Ездачите на смъртта казваха, че е чест да се окажеш сред подбраните, че само най-силните и най-смелите отиват там, но Линг и всички останали в отделението знаеха, че истината е друга.

— Е, явно ще изкараме още един ден в Планината на щастието — прошепна съседката по нар на Линг, Тунг-Мей. Тя бе пристигнала в лагера преди три дни.

Линг се усмихна кисело на името, с което затворниците наричаха лагера, разположен в долина край Великата бездна.

— Доскоро, Линг… ако не пребият една от нас до смърт днес. Ще плувам, преди да са ме лишили от закуска — каза Тунг-Мей.

Тя се стрелна през вратата и изчезна в тълпата затворници, всеки забързан към задачите си. Водите още не бяха просветлели, но затворниците бяха принуждавани да работят по два часа, преди да получат закуска. Никой не искаше да закъснява. Така или иначе, дажбите бяха малки, а да пропуснеш закуската, означаваше да умреш от глад до обяд.

Линг последва приятелката си. Излезе от отделението и се присъедини към потока затворници. Всички носеха еднакви униформи — широки сиви туники и железни нашийници. Работеха с тях и спяха с тях.

Тя видя как водят подбраните към ръба на бездната. Някои от тях гледаха примирено напред. Други отчаяно зовяха приятелите си с молба да предадат на съпруг, съпруга, майка, баща или дете, че ги обичат. Трети се опитваха да избягат. Тях пребиваха на място.

Сърцето на Лигн сигурно щеше да бъде разбито, ако вече не бе станало на парченца от същата гледка, виждана всяка сутрин.

Тя отклони поглед от тъжната групичка и забърза към склада за муниции. Не ставаше за подбор, не и с наранената си китка, но можеше да брои стрели и копия със здравата си ръка и да ги товари в сандъци. Това й беше работата. Всеки ден отнасяха сандъците от лагера. Линг не знаеше къде ги откарват или защо, но бе сигурна, че не се използват за благородни цели. Беше дочула двама пазачи да говорят, че старейшината на Кин е прекалено зает с чистенето на водите от пластмасовите боклуци, които гогите изхвърляха в тях и със страданията, които тези боклуци причиняваха на морските обитатели, за да забележи движението на няколко дървени сандъци из кралството си.

Тунг-Мей работеше в лазарета. Виждаше подбраните, които оцеляваха. Понякога дори все още можеха да говорят. Някои от тях успяваха да й кажат какво им е било причинено и тя от своя страна предаваше разказите им на Линг.

Отвеждаха ги до ръба на Бездната. На всеки нашийник закачаха желязна верига, на която бе закрепена магмена лампа. Към лампата бе прикрепена и гъвкава метална нишка. Нишките бяха много дълги, навити на гигантски макари. След като приключеше тази подготовка, на подбрания се заповядваше да плува надолу в Бездната, докато нишката се опъне и тогава да дръпне три пъти веригата. За да попречат на хората просто да събират нишката в ръце и да не навлизат в дълбините, войниците бяха сложили електрически змиорки в горния край на нишката. Те пращаха по цялата й дължина ток, който можеше да убие онзи, който се опиташе да хитрува по този начин. Стъклената магмена лампа имаше двойно предназначение — освен да дава светлина, тя служеше и като прекъсвач за електричеството, така че гмуркачът да може безопасно да дръпне веригата.

След дванайсет часа електрическите змиорки се отстраняваха и войниците, разположени по ръба на Бездната, започваха да навиват нишките на макарите. Заедно с нишките се издигаха и затворниците.

Половината най-често излизаха мъртви, загинали от дълбинна болест, а останалите горещо желаеха смъртта. Оцелелите неизменно се появяваха дезориентирани, треперещи, с убийствено главоболие. Лицата и ръцете им бяха посинели и най-често храчеха кръв. Чудовищната дълбочина, високото налягане и оскъдният кислород във водата унищожаваше дробовете на хората и причиняваше мозъчен оток. Оцелелите настаняваха в лазарета, където те изкарваха още час или два.

Веднъж Тунг-Мей попита един от оцелелите защо ги пускат в дълбините. Той й отвърна, че трябвало да търсят някаква бяла топка.

— Толкова страдания, толкова смърт… за една бяла топка? — изуми се Тунг-Мей, когато разказваше това на Линг.

Линг обаче знаеше, че тази бяла топка не е обикновена. Това бе талисманът на Сикоракс — топката мозайка. Орфео й бе разказал за нея. Искаше топката да бъде намерена и не го интересуваше колко души ще бъдат жертвани в името на безумната му цел.

Линг знаеше, че и тя ще бъде жертвана скоро. Щеше да умре тук. Тялото й щеше да бъде хвърлено в каруцата, която идваше в лагера всяка вечер, за да извози труповете. После щеше да бъде хвърлена в масов гроб.

Линг бе силна и не се страхуваше да умре. Знаеше, че смъртта от дълбинна болест не е лека, но тя щеше да се изправи пред нея смело. Онова, което я терзаеше, бе, че ще умре, преди да е казала на Сера всичко, което беше научила на кораба на Тепрез.

Линг беше всегласна, русалка, която може да говори езиците на всички живи същества. За нея най-ужасната част от затворническия живот, по-лоша дори от побоищата, глада и страха, бе това, че не можеше да общува с приятелките си. Те нямаха и представа с кого са се захванали, не знаеха точно в каква голяма опасност се намират.

Когато я докараха в лагера, Линг се надяваше, че ще успее да избяга, но затворът беше ограден с жива ограда от морски оси — огромни биолуминесцентни медузи с дълги, смъртоносни пипала. Отваряха се колкото да пропуснат клетките с новите затворници, доставките на храна и муниции, както и каруцата за труповете.

Линг видя един мъж, който се опита да избяга през втория си ден в лагера. Тъкмо го бяха подбрали за Бездната. В отчаянието си той се опита да преплува между две от отровните морски оси. Една от осите светкавично омота дебелото си пипало около тялото му. Мъжът бе мъртъв след няколко секунди.

Когато си даде сметка, че няма как да избяга, Линг започна да търси куриер — малка рибка, октоподче или дори костенурка, по който би могла да изпрати съобщение до Сера. Само че морските оси държаха животните извън затвора точно така, както държаха затворниците вътре.

Сега, докато Линг плуваше към склада за муниции, една русалка пред нея загуби равновесие и падна в калта. Един от пазачите, които се навъртаха наоколо, побутна изнемощялата жена с копието си. Тя се сгърчи от болка, опита се да стане, но не успя и пак падна.

Линг усети ръка върху гърба си. Ръка, която я блъсна напред.

— Ти! — излая ездачът на смъртта. — Заведи я в лазарета!

Линг се наведе да помогне на русалката.

— Можеш ли да плуваш? — прошепна тя.

Жената поклати глава.

— Налага се да плуваш. Аз ще ти помогна.

— Остави ме да умра. Нямам вече никакви сили.

— Не — твърдо каза Линг. — Прегърни ме през шията. Аз имам сили и за двете ни.

Русалката я прегърна и Линг я изправи.

— Ето така… леко, леко, бавничко… съвсем наблизо е — успокояваше Линг русалката по пътя.

Лазаретът бе на около трийсет метра от тях. Ако успееше да доведе русалката дотам и да я предаде на някой от медицинския персонал, може би щеше да успее да стигне до склада навреме за сутрешната дажба храна. Толкова беше гладна, че тялото я болеше.

Зле построен и оскъдно обзаведен, лазаретът се ръководеше от затворници, които преди отвличането си бяха работили като лекари и медицински сестри. Медицинските знания бяха ценни. Затворниците, които притежаваха такива знания, понякога биваха освобождавани от подбора. Линг се надяваше, че това ще стане и с Тунг-Мей. Тя беше студентка по медицина в университета на Кин и бе отвлечена от селото й, докато беше на гости на родителите си. Сега Линг я зърна през двойните врати на лазарета как плува бързо от пациент на пациент.

Оцелелите от нощната смяна в Бездната тъкмо бяха пристигнали. Линг видя няколко мъже и жени, кървящи, мятащи се на наровете в отчаян опит да поемат глътка кислород в дробовете си. Знаеше, че не им остава много. Единственото, което Тунг-Мей можеше да направи за тях, бе да облекчи страданията им, но не можеше да ги прекрати.

— Какво стана? — попита тя, когато Линг се приближи с болната русалка.

— Падна от слабост.

— Нещо счупено? Кървене? — попита бързо Тунг-Мей.

Линг поклати глава.

— Заведи я отзад. Намери й нар. Тук е само за пациенти в критично състояние — обясни Тунг-Мей.

Линг кимна и се отправи натам, където сочеше приятелката й. Главата на болната русалка висеше надолу. Почти беше изгубила съзнание. Отзад нямаше свободни нарове.

Един лекар стоеше приведен над пациентка и проверяваше пулса й. Линг го изчака да свърши и каза:

— Водя болна русалка, а не намирам свободен нар. Къде да я сложа?

— Ще се наложи да легне на пода — отвърна мъжът.

Той стана и се обърна към нея, от което дъхът на Линг спря. Имаше чувството, че и тя ще припадне.

Взираше се в лице, което добре познаваше, но не очакваше да види някога отново. Лицето на мъртвец. На призрак.

Лицето на Шан Лу Чи.

Баща й.