Дженифър Донъли
Тъмен прилив (47)

Четирийсет и шест

— Всичката сепия. Сега — настоя треската.

— Не. Обясних ти каква е сделката — твърдо каза Бека. — Половината сепия сега, другата половина, след като ме измъкнеш оттук.

Треската разтърси глава упорито.

— Добре тогава. Изобщо няма да получиш никаква сепия. Така добре ли е? — попита Бека заядливо.

Треската, която беше мъжка, я изгледа кръвнишки. Издаде долната си челюст напред.

Бека отвори куфара си и извади една от двете торби с прясна сепия, които бе купила в близкото село. Отвори я, взе едно парче месо и го изяде.

— Ммм, колко е вкусно — каза тя. — Сладко и еластично.

— Добре, русалке — предаде се треската. — Половината сега, половината после. Стига си яла от сепията ми.

Бека срещна едрата риба на излизане от селото и тя й даде добра идея. Продавачът на чай с мехурчета бе споменал, че ще трябва да стане невидима, но че дори така призраците могат да я забележат. Едрата треска можеше да я прикрие. Ако влезеха в кораба заедно, призраците щяха да помислят, че рибата създава вибрациите.

Бека знаеше, че треските обичат сепия, така че се върна в селото и купи две торби. После получи съгласието на рибата и двете заплуваха към „Ахил“.

Сега Бека й подаде торбата със сепия, без да сваля очи от кораба.

— О, чакай да я хвана с ръце. Не, момент… аз нямам ръце! — ядоса се треската. — Голям майтап, тъпа русалка такава!

Бека започна да се извинява. Да се държиш с морски обитател така, сякаш има ръце, беше проява на лошо възпитание. Тя отвори торбата и подаде на рибата парче сепия.

— Не беше нарочно, честна дума — оправда се тя. — Присъствието на неколкостотин призрака е малко разсейващо.

Треската изсумтя.

— Вие морските хора се мислите за върха на планината само защото имате палци. Ако насреща ви излезе някоя голяма бяла акула, може да пробвате да я пребиете от бой с палци. Аз, от друга страна, ще се измета максимално бързо.

Треските, знаеше Бека, бяха страшно докачливи относно мястото си в хранителната верига. Тя не ги обвиняваше. Тонът и рибата меч се държаха по същия начин. Видове, докарани до ръба на изчезването, имаха право да са докачливи.

Когато треската се нахрани, Бека попита:

— Готова ли си?

Тя кимна.

— Добре — каза Бека и пъхна втората торба със сепия в джоба си. — Хайде. Аз тръгвам първа, ти плувай след мен. Стой точно зад мен.

Тя затвори куфара си и го скри зад един камък. Там щеше да е на сигурно място. После бръкна в друг джоб и извади камъчето невидимка, което й даде Вража. Освободи заклинанието и веднага стана невидима.

Бека призова цялата си смелост, изплува от водорасловия гъсталак и се насочи към кораба. Призраците все още пееха и танцуваха. Русалката се гмурна между двама английски моряци, които, ако съдеше по дрехите, бяха загинали преди двеста години. Играеха шах.

— Усети ли нещо? — попита единият, когато тя мина покрай тях.

— Че как, Джаки! Я гледай, жена ти! Размахва точилката! — отвърна другия.

Джаки скочи на крака. Завъртя се с уплашен поглед, после видя треската.

— Стига бе, таз’ не е мойта. Мойта е десет пъти по-грозна от таз’ риба!

Да! — поздрави се Бека, развълнувана. Планът й действаше.

Плъзна се покрай испански моряк в униформа от 15-и век, времето на Фердинанд Пети, краля на Кастилия. В момента морякът се фехтуваше с яхтсмен със синьо сако, който изглеждаше така, сякаш бе умрял преди седмица. Испанецът се завъртя светкавично, когато Бека се плъзна край него, и вдигна сабята си, но като видя треската, се успокои.

Бека плуваше покрай призраците, внимаваше да не ги доближава прекалено много и накрая стигна корпуса на кораба. Дупката зееше близо до основата на десния борд. Русалката внимателно мина през нея и заплува през трюма.

Във вътрешността на кораба цареше мрак и беше пълно с призраци. Когато се добра до кърмата, тя видя онова, което търсеше. В корпуса на кърмата имаше още една дупка, много по-широка от тази, през която беше влязла, а през нея се виждаше скалата с леговището на Уилиуоу. Бека виждаше цепнатината, за която й бе споменал съдържателят на чайната.

От страх люспите по опашката й настръхнаха. Нямаше представа към каква съдба плува, дали Уилиуоу е в гнездото си, къде е монетата на Пира и дори колко дълго ще трае магията от камъчето невидимка. Промъкна се през цепнатината и откри тунела. Беше тъмно, но Бека не смееше да направи илюмината, за да не я види някой. Наложи се да опипва стените, за да знае накъде плува. Създанията на нощта — меки, хлъзгави и слепи, се гърчеха под ръцете й. След пет минути плуване по коридора, той започна да се издига. Водите около нея просветляха.

Няколко секунди по-късно Бека се озова на повърхността в огромна пещера. Вдигна глава и видя, че пещерата е с формата на конус с пресечен връх, а на върха има широка дупка, която пропуска вътре въздух и светлина.

На една широка и дълга издатина в скалата над повърхността на водата стоеше огромно гнездо, широко и дълбоко като гнездо на орел рибар. Беше направено от корабни дъски, нацепени мачти, китови и човешки кости, корабни платна, такелаж, парчета фибростъкло и разкъсани спасителни жилетки.

В гнездото нямаше никой. В пещерата нямаше никой. Бека беше сама.

Тя въздъхна с облекчение, почти неспособна да повярва на късмета си. Облекчението обаче бързо се превърна в разочарование, когато си даде сметка, че няма представа къде би могла да бъде златната монета на Пира. Помисли си, че Уилиуоу може да има някъде сандък или специална ниша, където държи съкровищата си, но не откри такова място. Монетата сигурно се намираше някъде в огромното гнездо и на Бека щеше да й отнеме цяла вечност да го претърси.

Треската подаде нос над водата.

— Сега може ли да си получа остатъка от сепията? — попита тя.

— Не и преди да си тръгнем — отвърна тя.

Рибата се гмурна обратно. Закръжи във водата мърморейки.

Бека се наведе и погледна под водата.

— Дали не би могла да ми помогнеш? — попита тя. — Търся златна монета, много стара, с изображение на Нерия.

— Може би — каза треската. — Но не разчитай да ти я намеря.

Бека въздъхна и отново огледа гнездото. Знаеше, че трябва да влезе вътре, но как?

Опря ръце на издатината, готова да се издърпа нагоре, но трепереше толкова силно, че не успя. Не обичаше да излиза от водата, а опашката не беше от полза при катерене. Освен това не й харесваше да няма план.

Това е невъзможно, помисли си тя. Не мога да го направя.

Тъкмо щеше да се спусне под водата отново и да събере смелост за втори опит, когато погледът й попадна на белега на дланта й. Белегът от кръвния обет. Разрезът, който бе направила, беше дълбок и болезнен, но раната се бе затворила веднага и кожата й бе по-здрава от всякога.

Точно както кръвният обет я беше направил по-силна.

Сера, Нийла, Линг и Ава — тяхната кръв течеше в нейните вени. Приятелките, сестрите й бяха тук с нея. Може да беше уплашена, но не беше сама.

Бека спря да трепери. Издърпа се на издатината, после внимателно си проправи път по едната страна на гнездото, като използваше ръцете си за да се издърпва нагоре, а опашката, за да се избутва. Вече знаеше какъв ще е следващият й ход. Все беше нещо. Не точно план, но може би началото на план.

След половин час вече беше до ръба на гнездото, подпряла плавника си на парче от мачта. Издърпа се нагоре и се прехвърли през ръба, след което скочи в гнездото със силно тупване.

От удара очилата й почти паднаха. Тя ги намести и започна да претърсва гнездото, като разхвърляше възглавничките и платната, с които беше застлана вътрешността му. Под тях намираше дупки, но всички те бяха празни. Бека скоро си даде сметка, че всеки предмет в гнездото служи единствено за да го заздравява. Нямаше нито един елемент с чисто декоративна цел.

За какво му е да слага монетата тук, запита се тя, започнала да губи надежда.

Продължи да търси и в един момент забеляза, че едната й ръка просветва. Ефектът от камъчето бе започнал да свършва.

Тъкмо повдигаше края на едно парче корабно платно, когато усети вибрацията. Идваше от самата скала. Вибрираха стените на пещерата.

Идваше нещо. Нещо голямо.

Треската подаде глава над водата.

— Мисля, че си имаме компания — информира я. — Уилиуоу е. Със сигурност ще те убие, когато те открие в собствената си пещера. Та ще може ли сега да си получа сепията?

Бека не й отговори. Беше се долепила до ръба на гнездото и гледаше към дупката на върха на пещерата.

Вибрацията се засили. Водата долу започна да се върти и да кипи. После духът се появи — създание, различно от всичко, което бе виждала.

Бека премигна.

И прехапа устни, за да не изкрещи.