Дженифър Донъли
Тъмен прилив (23)

Двайсет и две

— Давам каури да разбера какво мислиш — каза София.

Сера, която се взираше в бледата луна над миромарските води, се обърна към нея с тъжна усмивка.

— Мислех си за една принцеса — каза тя.

— Твоя приятелка ли е?

Сера се засмя.

— Съвсем не. Призрак от потънал кораб. Инфанта на Испания. Казваше се Мария Тереза. У нея беше талисманът на Мероу. Тя ми го даде. И почти ме уби.

— Защо?

— Защото искаше да се прибере у дома — каза Сера. — Беше прекарала на кораба четиристотин години. Човек би си помислил, че след толкова време е забравила родното си място, но не беше така.

— Сигурно й е липсвал дворецът и животът в него — предположи София.

Сера поклати глава.

— Копнееше за топлите ветрове на страната си. За портокалите. За синьото небе. Тогава не я разбирах, но сега я разбирам. На мен също не ми липсва дворецът. Или роклите и бижутата. Но ще ми липсва лунната светлина над Миромара, гледката на синьоперия тон, порещ вълните, и ароматът на водни ябълки по течението. Толкова ще ми липсват.

— Ще се върнеш, Сера. Сигурна съм — окуражи я София с решителен глас. — Нали за това се борим. За да върнем законната кралица на трона. Да си върнем града, кралството.

Сера кимна, развълнувана от верността на приятелката си.

— Те как се справят? — попита тя и кимна към една изоставена ферма на няколко метра от тях.

— Прибират последния багаж. Язид тръгна с първата група скатове. Нийла и Силвио водят втората. Аз тръгвам с третата.

— Някакви следи от ездачи на смъртта?

— Никакви.

— Добре — рече Сера с облекчение.

Сера, София и останалите Черни перки се намираха в Каньона на Сарго. С помощта на същите манти, които изнесоха плячката от двореца, сега местеха съкровището от скривалището му в новото седалище на Черните перки в Каргьорд.

Пътят беше дълъг. Гигантските скатове щяха да спрат за почивка по някое време, но Сера знаеше, че въпреки това ще е трудно. Знаеше и че е правилно да изведе всички от Миромара, и да ги откара на безопасно място, но това не значеше, че ще й е лесно да си вземе сбогом с всичко, което обича.

В мрака прозвуча изсвирване.

— Това е моят сигнал — каза София. — Трябва да тръгвам.

Двете се прегърнаха и после Сера остана сама. Беше казала на останалите, че ще ги настигне. Остана да каже сбогом на още някого.

Дали ще дойде? — помисли си тя.

Фермата в Каньона на Сарго бе изоставена преди десетилетия. Клоните на ябълковите дървета се бяха превили и преплели при липсата на редовни грижи. Това ги превръщаше в идеално укритие.

Сега Сера изплува под клоните на дърветата и стигна до обраслата с водорасли беседка в средата на градината. Отчаяно се надяваше, че той ще бъде там, и знаеше, че вероятността е много малка. Един коняр им помогна да организират срещата си, като предаваше раковини с послания между тях. Разбраха се, ако нещо се стори подозрително на един от тях, да отменят срещата. Макар че Сара непрекъснато копнееше да го види, безопасността му беше основната й грижа.

Тя изпя няколко ноти от церемонията по вричането им. Това беше договореният им сигнал. Само че не получи отговор.

Може да закъснява, помисли си Сера и се опита да съхрани надеждата си. Може да е било невъзможно да се измъкне от двореца.

Тя почака няколко минути, после пак запя. Отново нямаше отговор. Беше смазана. Толкова отдавна не се бяха виждали, толкова отдавна не бе чувала гласа му и усещала милувката му. Жадуваше да прекарат поне малко време заедно, дори няколко минути. Но нямаше да стане. Той нямаше да дойде. Тя заплува обратно през градината.

И тогава го чу — глас в мрака, запял тихо.

— Махди! — извика тя и се обърна.

Стрелна се към беседката. Дъхът й спря. Той беше там, чакаше я. Тя се вгледа в лицето, което обичаше толкова много. Стори й се остаряло. Изтощено и измъчено от грижи. Но в тъмните му очи грееше любов.

— Сера? Ти ли си? — попита той и на устните му изплува усмивка.

Сера кимна през сълзи, после се хвърли в обятията му. Двамата се прегърнаха и закръжиха във водата.

— Нека те погледам — каза Махди, когато се спряха. — Толкова си красива, Сера. Богове, колко ми липсваше.

Той взе лицето й в ръце и я целуна с такава страст, с такъв копнеж, че перките й настръхнаха. После я притисна към себе си и допря челото си в нейното.

— Не мога да остана дълго — прошепна той. — В двореца има празненство и успях да се измъкна, но трябва да се върна, преди някой да е забелязал липсата ми.

— Как успя да се измъкнеш? — попита тя.

— С помощта на перла невидимка и прозорец. Имам друга перла, с която ще вляза обратно. Слушай, Сера, преди да тръгна, трябва да ти кажа няколко неща — каза той. — Нещо се готви. Нещо голямо.

— Какво? — попита Сера и се откъсна от прегръдката му.

— Де да знаех — въздъхна Махди. — Но Валерио и Трахо прекарват повечето време в тайни съвещания с мъж на име Бако Гога. Замислят нещо, сигурен съм.

Сера настръхна.

— Бако е лоша новина. Тъкмо той ни продаде с Нийла на Трахо.

— Мисля, че е шпионин. Само че не знам кого шпионира.

— Не и нас. Щяхме да го видим.

Махди не изглеждаше убеден.

— Дръж си очите отворени на четири. Кажи и на другите.

— Непременно — каза Сера.

— Има и още. Порция Волнеро скоро заминава за Ондалина. Това е следващата цел на Валерио. Сега за Лучия. Плащам на една от придворните й дами да я държи под око. Тя ми каза, че Лучия редовно излиза от двореца посред нощ, но не знае къде плува.

— Това не може да е хубаво — мрачно каза Сера.

— Ще ти предам каквото успея да науча — обеща Махди.

— Как? — попита Сера. — Конярят ти вече няма да може да ни помага. Ще сме прекалено далече.

— Има една фермерка. Казва се Алегра. Тя доставя пресни зеленчуци за дворцовата кухня. Има цяла мрежа от роднини оттук до Северно море. Всички те са съгласни да предават раковини от мен до теб и обратно.

Сера взе ръката му и я стисна.

— Това е добра новина — зарадва се тя. Стана й приятно, че ще може да поддържа връзка с него. Страшно мразеше това, че никога нямат време да си поговорят за всички онези дребни неща, за които бърборят влюбените, но единственото, което имаше значение сега, беше да обменят информация, важна за съпротивата. Това как лунните лъчи се отразяваха от искрящите му очи или как тъмните води подчертаваха синьото на опашката му нямаше място в разговорите им сега. Може би щяха да говорят и за такива неща някой ден, когато днешните битки останеха зад тях.

Махди взе ръката й в своята, а Сера се сети за още нещо.

— Чувал ли си нещо за сина на дук Армандо? — попита тя. — Дворецът е празен. Никой май не знае къде е той.

— Не, и аз не знам. Хищниците са се разпръснали. Валерио ги е обявил за предатели и иска главите им.

— Погрижи се чичо ми да не обяви теб за предател, Махди. Толкова се притеснявам за теб. Бъди внимателен. Обещай ми, че ще бъдеш внимателен.

— Не се притеснявай за мен. Добре съм. Ти си в много по-голяма опасност.

Сера поклати глава.

— Заобиколена съм от приятели и съратници — каза тя. — А около теб има само хладнокръвни убийци. Ако някога открият за кого работиш всъщност…

— Няма да открият — каза Махди. — Спечелил съм доверието им.

— Наистина имаш неустоим чар — подкачи го Сера с усмивка.

Той я привлече към себе си и я целуна за последен път.

— Трябва да тръгвам — прошепна й.

Сера кимна и го пусна.

— Сбогом, Махди — каза тя. Сълзите замъглиха очите й. Тя бързо ги избърса. Кралиците не плачат. Не и за себе си.

— Сбогом, Сера. Моля те, пази се — каза той. — Сърцето и душата ми ти принадлежат. Ти си и сърцето, и душата ми. Никога не го забравяй.

Сера се загледа след него, докато се отдалечаваше между дърветата и накрая изчезна.

— Ще го видя ли отново? — прошепна тя на древните дървета. — Ще се върна ли някога в Миромара?

Тя си пое дълбоко дъх, пое родните води дълбоко в дробовете си, за да запази аромата на водните ябълки, меката светлина на луната и топлината от ласката на Махди в сърцето си, където щяха да останат завинаги. Каквото и да се случеше.

После се обърна и пое по дългия път към Северно море.