Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (99)

Замъкът Стърлинг, Шотландия
Пролетта на 1528 г.

Ние с Хенри се венчаваме в малкия параклис на замъка в Стърлинг. Това е една от най-старите постройки в стръмния двор на замъка и затова застланият с каменни плочи под се издига нагоре към олтара и се изкачва в поредица от протрити каменни стъпала. Когато двамата с Хенри тръгваме, ръка за ръка, към изповедника ми, това е истинско изкачване, и наистина имам чувството, че тъкмо това представлява споделеният ни живот.

Имаме свидетели — никога повече няма да допусна някой да твърди, че изобщо не е имало брак, а само размяна на обети; свещеникът извиква едно момче от църковния хор да изпее брачния химн, но церемонията е в тесен кръг. Хенри ми дава пръстена на своя клан, с пеликана от фамилния му герб. Дава ми кесия злато. Същия следобед отиваме в леглото, и бракът ни е нерушимо скрепен. Най-после съм омъжена за добър мъж, на сигурно място, в собствения си замък в Шотландия. Докато задрямвам в прегръдките му, а студеният пролетен следобед притъмнява отвън, си мисля за Катерина и хладната утеха на вярата й. Мисля си как тя толкова настояваше, че знае кое е правилно, че знае каква е Божията воля; но ето ме сега мен, нейната далеч не толкова умна зълва, по-малко набожна, по-малко образована, по-бедна и с по-малко скъпоценности, по-низша във всяко отношение, и въпреки това именно аз съм омъжена за красив млад съпруг и животът е пред нас, и че докато моите придворни танцуват и се веселят в голямата зала, тя е сама и се моли, изоставена от краля, който й казва, че тя е най-прекрасната съпруга, която човек би могъл да има, но, уви, изобщо никога не е била негова съпруга.

* * *

Меденият ни месец в Стърлинг не е мирен и спокоен. Само седмици след женитбата ни стражите по стените на замъка вдигат тревога. Веднага щом камбаната за тревога започва да бие, животните, пасящи в гората пред замъка, са вкарани в двора, подвижният мост бързо е вдигнат, а решетката на крепостната врата се спуска с трясък. Хората извън замъка, които гостуват на приятели или близки в градчето в подножието на хълма, остават отвън, докато опасността отмине, а онези от жителите на селото, които работят в кухните или служат в замъка, се озовават в капан вътре с нас. За броени мигове вече сме под обсада и аз изтичвам от личния си кабинет, където съм се молила, при коменданта на замъка, на наблюдателния пост над главната порта. Вляво от себе си виждам как изкарват топовете от голямата батарея, насочвайки ги надолу по хълма, откъдето трябва да се зададе атакуващата войска, уязвима за обстрела ни по фланговете. Зад гърба ми укрепяват портата на двореца, а стрелците тичат през двора пред помещението за стражите, за да се подредят покрай стените, от които има гледка към единствения път до замъка.

— Какво има? — питам кратко. — Мъжете от клана Дъглас ли?

— Това е само авангард. Не мога да видя кои са.

Виждам как по пътя язди херолд, с още мъже зад него: изглеждат толкова неспокойни, колкото би бил всеки под прицела на четиридесет топа. Пред и зад тях се развяват знамена.

— Стой! — изревава комендантът на замъка. — Представете се!

— Заповед за арест — херолдът вдига лист хартия, но е твърде далече, за да видя дали документът е фалшив.

— За кого?

Това е необичайно. Кого може да търсят?

— За предателя Хенри Стюарт, задето се е оженил за кралицата-регент без позволение от нейния син, краля.

Комендантът хвърля кос поглед към мен и вижда стъписаното ми лице. Това е последното, което съм очаквала. Мислех, че с Арчибалд сме се споразумели да бъда свободна. Мислех, че такава е заповедта на Хари. Мислех, че Ард е удовлетворен от властта, която завзе, и това, че се възползваше от земите ми.

— Отворете портата в името на краля на Шотландия! — изкрещява херолдът.

Това е заповед, която не може да бъде отхвърлена. Не можем да окажем съпротива пред името на краля на Шотландия, без сами да бъдем обявени за предатели. Прехапвам устната си, докато комендантът ме гледа в очакване на нарежданията ми.

— Длъжен съм да отворя — казва той.

— Знам, че сте длъжен — казвам. — Но първо изпратете някого навън да се увери, че това е кралският печат.

Опитвам се да печеля време, но нямам план за допълнителните десет минути. Хенри се появява зад мен и гледа заедно с коменданта, докато началникът на конницата ни излиза навън и оглежда печата. Виждаме жеста му към коменданта, с който потвърждава, че печатът е истински, комендантът изревава заповед на хората си и решетката на крепостната врата бавно се вдига нагоре.

— Не може ли да излезеш през една от страничните врати, докато те влизат през главната порта? — отчаяно улавям ръцете на Хенри и оглеждам пребледнялото му лице.

— Ще го заловят по пътя надолу към селото — възразява комендантът. — Сигурно се поставили засади и постове навсякъде наоколо.

— Можем ли да го скрием?

— Тогава ние също ще се провиним в държавна измяна.

— Не съм очаквала такова нещо! Не съм си и представяла!

— Ще поискам разрешение за свободно преминаване — казва Хенри тихо. — Ще поискам съдебен процес. Ако избягам открито с някои от своите хора, а ти пишеш на лордовете от съвета, ще ме съдят за държавна измяна, но навярно ще ме помилват. Никой не би ме обвинил, че съм се оженил за теб. Никой не може да вини теб. Ти си законно разведена.

— Не е по-лошо от това, което Чарлс Брандън направи с Мери — казвам. — Бяха наказани само с глоба, която така и не платиха.

— Във всеки случай дори Арчибалд няма да се осмели да ме екзекутира за това — казва Хенри иронично.

— Просто се опитва да ме уплаши — казвам. Треперещите ми ръце показват, че е успял.

— Ще отида — казва Хенри. — Бих предпочел да отида доброволно, вместо да ме заловят.

Иска ми се да го дръпна обратно, но го оставям да слезе по каменните стълби и да поздрави пратеника на площадката пред помещението за стражите. Бавно го следвам, когато вратата към вътрешността на замъка се отваря и Хенри нарежда на своите хора и конницата си да го придружат до Единбург. Говори с херолда и го виждам как повтаря някакъв въпрос, а после поклаща глава.

— Ще те последвам — казвам му тихо. — И ще се добера до Арчибалд. Той няма да ме отблъсне, ако се изправя пред него с доводи в твоя защита.

— Не е Арчибалд — казва той, с потресено изражение. — Това е истинска заповед, лично от твоя син Джеймс. Който изпълнява съветите на краля на Англия. Брат ти иска да бъда изправен на съд за държавна измяна, а синът ти иска да ме види мъртъв.