Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (65)

Дворецът ламбет, Лондон
Англия, есента на 1516 г.

Яхнала белия дребен кон, който Катерина ми подари, отивам до двореца Ламбет, за да се срещна с Томас Улзи и брат ми Хари. Те са в личния кабинет на Хари в компанията само на дузина души и трима-четирима слуги. Забелязвам с един бърз поглед, че никой не стои по-близо до краля от новия му приятел, Улзи, син на касапин от Ипсуич. Хитрият и опитен в словесните ласкателства плебей сигурно се щипе всяка сутрин, за да се увери, че не сънува. Необичайно е човек от такъв скромен произход да се ползва с близостта на краля. Със сигурност никой преди не се е издигал толкова високо от такива низини? Но това е тази Англия, която създават Хари и Катерина: една Англия, в която способностите са по-важни от потеклото, и това, което правиш, е по-важно от това кой си. За човек като мен, който се определя изцяло от произхода си, това изглежда смущаващо. Струва ми се нередно. Никой крал от рода ми по майчина линия не би направил лорд-канцлер сина на един касапин, и зная — сякаш тя ми говори отвъд гроба, — че почитаемата ми баба никога не би го допуснала.

Постаравам се нищо от това да не проличи върху лицето ми, докато поздравявам брат си вежливо и сърдечно, и поднасям ръката си за целувка на съветника му, сякаш съм доволна да го видя там.

— Как се държаха те? — пита Хари рязко.

Явно Томас Улзи вече знае кои са „те“ и ще бъде част от този разговор.

— Ще върнат скъпоценностите ми — казвам със сдържана гордост. — Признават, че са постъпили неправилно, като са ги отмъкнали. Държат ги на сигурно място, описани, и ще ми изпратят всичко. Също и роклите ми.

Улзи ми се усмихва.

— Вие сте умел дипломат, ваша светлост.

Наистина мисля, че съм. Привеждам глава.

— И са съгласни рентите ми да бъдат изплатени. Мисля, че ми дължат цяло състояние, навярно цели четиринайсет хиляди паунда.

Хари подсвирва ниско.

— Казват, че ще ги изплатят?

— Обещаха.

— А какво казват за херцога на Олбъни? — пита Улзи. — Сега, след като уредихме въпроса с роклите?

Отново свеждам глава, когато синът на месаря дръзва да коментира разговора ми с моите посланици.

— Настояват той да остане като регент; но аз много ясно им дадох да разберат, че това е все едно да предадат Шотландия във властта на французите.

Хари кимва.

— Постарах се да разберат, че няма да търпите това.

— Добре сте направили — казва той. — Няма да го търпя.

— И следователно ще се срещнем отново с тях, когато донесат скъпоценностите ми.

— Ще разговарям с посланиците междувременно — отбелязва Улзи. — Но се съмнявам, че ще постигна нещо повече от това, което е успяла нейна светлост. Каква кралица сте само: две от целите ви, вече постигнати на една среща!

— Синът ми трябва да ми бъде върнат — казвам.

— Синът ви е в безопасност — казва Улзи кротко. — Но има лоши новини от Шотландия за Александър Хюм и брат му Уилям.

Чакам. Александър Хюм се отличава с нелепа гордост. Премина на другата страна, против Олбъни и в моя подкрепа, защото се опасяваше, че Олбъни се е присмивал на дребния му ръст. Притежава докачливостта на дребен човек. Но когато премина на моя страна, беше предан служител. Измъкна ме от Линлитгоу, и ни съпроводи, когато напуснахме Шотландия. Остана редом с Арчибалд, и ние нямаше да сме толкова смели без неговия кураж. Но знам, че е ужасно ненадежден.

— На другата страна ли е преминал? — питам с подозрение.

— Няма да премине отново — казва Улзи с вулгарен хумор. — Предал се на Олбъни в замяна на помилване, но после пак се опитал да избяга и бил екзекутиран за измяна. Мъртъв е, ваша светлост.

Ахвам леко и залитам.

— Мили Боже. Бил е екзекутиран след помилване? Никой вече няма да има доверие на Олбъни!

— Не е така — Улзи има безочието да ме поправи. — Никой вече няма да се довери на човек от рода Хюм. Той е този, който е престъпил думата си. Получил е помилване, заклел се е във вярност, после отново се е разбунтувал. Заслужаваше да умре. Никой не би могъл да изтъкне довод в негова защита.

Аз бих го направила. Не мисля, че е нужно каквото и да е обещание към Олбъни да бъде спазвано. Но няма да изразя несъгласие с любимия съветник на брат си, който по мое мнение не би трябвало дори да говори, освен ако не бъде поканен да го направи.

Улзи кимва на Хари, сякаш му дава знак да говори.

— Това означава, че кралицата регент е изгубила подкрепата на едно влиятелно семейство — казва той, сякаш мисли на глас. — Ако само можехме да й намерим друг съюзник. Велик съюзник, който би изплашил французите. Може би императорът?

Хари взема дланта ми я пъхва в свивката на ръката си. Повежда ме далече от всички тях: Томас Улзи, придворните, слугите. Една дълга галерия води от личния му кабинет към вътрешните стълби на покоите му и ние вървим по нея един до друг.

— Императорът с радост би ти предложил брак — казва Хари искрено. — А с него като твой съпруг ще можеш да диктуваш условията си на шотландците. С него като твой съпруг, и мен като твой брат ще бъдеш най-могъщата жена в Европа.

Усещам леко припламване на амбиция при мисълта за това.

— Но аз вече съм омъжена.

— Улзи смята, че бракът може да бъде анулиран — казва Хари. — Бил е сключен, когато Шотландия беше отлъчена от църквата: недействителен е.

— Но не е недействителен пред Бог — казвам тихо. — Знам това, и Той също го знае. Това би превърнало малката Маргарет в незаконородена. Няма да сторя това, също както вие не бихте обявили малката Мери за незаконородена. Зная, че не бихте могли да го сторите. Нито пък аз.

Хари прави гримаса.

— Това би ти дало такава голяма власт — напомня ми той. — А съпругът, когото защитаваш, не е до теб, освен това най-големият му съюзник беше екзекутиран.

— Не мога да го направя — казвам. — Един брак си е брак. Знаеш, че не може да бъде отхвърлен. Ти, който се ожени по любов, както и аз, знаеш какво свято нещо е това.

— Освен ако Бог не покаже, че волята Му е друга — казва Хари. — Той стори това със сестра ни, когато съпругът й почина само след броени седмици.

Не казвам гласно, че Мери имаше късмет да се отърве толкова бързо, но си го мисля.

— Ако Той покаже волята Си — съгласявам се. — Но Бог благослови брака ми с Арчибалд, и твоя с Катерина. Дари ни със здраве и потомци. Аз съм омъжена до живот. Както и ти. Това е — докато смъртта ни раздели.

— Аз също — казва Хари, поддавайки се на увереността ми. Той все още е детето, което почитаемата ми баба възпита. Винаги е готов да приеме съвета на една благочестива жена. Не може да не мисли, че една уверена жена е жена, която е в правото си. Това е последствието от факта да имаш самодоволна и самоуверена баба. Ако някога отхвърли тази вяра, ще е свободен да си мисли всичко. — Но нали ще го обмислиш, Маргарет? Защото съпругът ти на практика те е изоставил и кой знае къде е сега? Може да е мъртъв. Може би Божията воля е бракът ти вече да е приключил.

— Не ме е изоставил — казвам. — Зная точно къде е сега. Омъжих се за него, за да бъдем заедно в богатство и в бедност, не мога да го изоставя сега, когато е извън закона, борейки се за своето, борейки се за моята кауза.

— Ако все още е обявен извън закона — намеква Хари. — Ако не се е предал заедно с Хюм и не е сключил мир с Олбъни, изоставяйки каузата ти.

— Никога не би направил това — заявявам. — Зная на кого принадлежи честта и любовта ми. — В разговорите с Хари винаги нещо ме кара да говоря като в поетична драма. Той винаги се държи доста театрално. Никога не говори, без да прецени въздействието на думите си. Никога не ходи просто така, без да си даде сметка как изглежда. Вродената му помпозност си има хореография.

Сега ме целува по двете бузи.

— Бог да те благослови за почтеността ти — казва нежно. — Иска ми се и двете ми сестри да внимаваха така за репутацията си.

А това подмятане беше за теб, малка Мери, казвам си, докато се усмихвам, доволна от похвалата му.