Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (7)

Дърам Хаус, Лондон
Англия, март 1503 г.

Изпълнена с нежелание и неувереност, се подчинявам на баба си и отивам да посетя снаха си Катерина. Намирам я седнала в личния си кабинет, прегърбена над малък огън. Увита е в тъмен шал и е облякла черна рокля, носи двоен траур, както всички нас, но вдига поглед и скача бързо на крака, когато ме вижда, а усмивката й е ведра.

— Толкова е прекрасно, че ви виждам. Доведохте ли Мери?

— Не — казвам, подразнена. — Защо да я водя?

Тя се смее на лошото ми настроение.

— Не, не, толкова съм доволна, че дойдохте сама, сега можем да се разположим уютно — кимва към прислужницата, която ме е въвела в стаята. — Можеш да сложиш още един пън — казва го, сякаш дървата за горене трябва да се използват пестеливо. Обръща се към мен: — Бихте ли изпили чаша разреден ейл?

Приемам една чаша, а после съм принудена да се засмея, когато я виждам как отпива от своята и я оставя настрана.

— Значи още не го харесвате?

Тя поклаща глава и се засмива.

— Не мисля, че някога ще го харесам.

— Какво пиехте в Испания?

— О, имахме чиста вода — казва тя. — Имахме плодови сокове, и шербети, леки вина и лед от хранилищата.

— Лед? Вода?

Тя свива рамене, малък жест, който трябва да изрази желанието й да забрави обилните наслади в нейния дом, дворецът Алхамбра.

— Всякакви неща — казва. — Те вече нямат значение.

— Бих предположила, че искате да се приберете у дома — казвам, повдигайки темата, за да се покоря на волята на баба си.

— Така ли? — пита тя, сякаш мнението ми я интересува. — Ще пожелаете ли да си отидете у дома и да напуснете родината на съпруга си, ако овдовеете?

Не съм мислила за това.

— Предполагам.

— Аз не. Сега Англия е моят дом. И съм вдовстваща принцеса на Уелс.

— Никога няма да бъдете кралица — казвам безцеремонно.

— Ще бъда, ако се омъжа за брат ви — казва тя.

— Значи няма да се омъжите за баща ми?

— Не. Що за идея!

И двете мълчим.

— Почитаемата ми баба мислеше, че такова е намерението ви — казвам неловко.

Тя ме поглежда косо, сякаш е готова да се засмее.

— Нима тя ви изпрати тук, за да ме спрете?

Не успявам да се сдържа и се изкикотвам.

— Не точно, но, нали разбирате…

— Да ме шпионирате — казва тя сговорчиво.

— Тя не може да понесе мисълта той да се ожени повторно — казвам. — Всъщност и аз не мога.

Тя обгръща раменете ми с ръка. Косата й ухае на рози.

— Разбира се, че не — казва. — Нямам намерение, а майка ми никога не би го допуснала.

— Но родителите ви не настояват да си отидете у дома?

Тя се вглежда в огъня и аз мога да огледам изящния й профил. Според мен би могла да се омъжи за когото си избере.

— Очаквам да уговорят плащанията на зестрата и да ме сгодят за Хари — казва тя.

— Но ако не го направят? — притискам я. — Ако почитаемата ми баба иска за Хари друга принцеса?

Тя се обръща и ме поглежда право в очите, красивото й лице е открито за внимателния ми оглед.

— Маргарет, моля се това никога да не ви се случи. Да обичаш и изгубиш съпруг е ужасна скръб. Но единствената утеха, която имам, е че ще изпълня онова, което родителите ми изискват, което Артур искаше, и което сам Бог ми е предопределил. Ще бъда кралица на Англия. Наричаха ме „принцеса на Уелс“ още откакто бях невръстно момиченце в детската стая, научих го, както научих името си. Няма да променя името си сега.

Зашеметена съм от увереността й.

— Аз също се надявам такова нещо никога да не ми се случи. Но ако ме сполети — не бих останала в Шотландия. Бих се прибрала у дома в Англия.

— Когато си принцеса, не можеш да правиш каквото искаш — казва тя простичко. — Трябва да се покоряваш на Бог, на краля и кралицата, на майка си и баща си. Вие не сте свободна, Маргарет. Не сте като дъщерята на някой орач. Вие вършите Божие дело, ще бъдете майка на крал, над вас са само ангелите, имате предопределение.

Оглеждам голата стая и забелязвам за първи път, че един-два гоблена липсват от стените, и че в сбирката от сребърни блюда в бюфета има празни места.

— Имате ли достатъчно пари? — питам я неуверено. — Достатъчно за домакинството си.

Тя поклаща глава, без да се срамува, и казва:

— Не. Баща ми отказва да ми изпраща издръжка, казва, че за мен носи отговорност кралят, а вашият баща отказва да ми изплати вдовишкото наследство, докато не му бъде изплатена докрай зестрата ми. Намирам се между два воденични камъка и те ме смазват.

— Но какво ще правите?

Тя ми се усмихва, сякаш не изпитва никакъв страх.

— Ще търпя. Ще ги надвия и двамата. Защото знам, че предопределението ми е да бъда кралица на Англия.

— Иска ми се да бях като вас — казвам откровено. — Аз не съм сигурна в нищо.

— Ще бъдете. Когато се изправите пред изпитание, вие също ще бъдете сигурна. Ние сме принцеси, родени сме да бъдем кралици, ние сме сестри.

Тръгвам си от къщата, яхнала скъпия си дребен кон, загърната в кожената си пелерина чак до носа, и си мисля, че ще съобщя на баба си, че Катерина Арогантната е по-горда и по-прекрасна отвсякога, но не възнамерява да се омъжва за баща ми. Няма да й кажа, че в упоритата си решимост принцесата ми напомняше на самата нея, на почитаемата ми баба. Ако се стигне до война на нерви, те ще бъдат достойни съперници — но всъщност бих заложила парите си на Катерина.

Няма да кажа на баба си и това, че за първи път харесвам Катерина. Не мога да не си кажа, че от нея ще излезе чудесна кралица на Англия.