Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (9)

Дворецът Ричмънд
Англия, юни 1503 г.

Отивам в детската стая да се сбогувам със сестра си Мери, и намирам там не коя да е, а Катерина, която я учи да свири на лютня, сякаш не сме наели учител по музика, сякаш Катерина няма нищо по-добро за правене. Не си правя труда да прикрия раздразнението си.

— Дойдох да се сбогувам със сестра си — казвам като груб намек към Катерина, че може да ни остави насаме.

— А тук са и двете ви сестри!

— Трябва да се сбогувам с Мери — пренебрегвам Катерина, отвеждам Мери до пейката в нишата на големия еркерен прозорец и я дръпвам да седне до мен. Катерина стои пред нас и слуша. Хубаво, казвам си, сега можеш да видиш, че аз също имам усещане за предопределението си.

— Заминавам за Шотландия при съпруга си; ще бъда велика кралица — съобщавам на Мери. — Ще притежавам цяло състояние; състояние, каквото се полага на кралица. Ще ти пиша, а ти трябва да отговаряш. Трябва да пишеш както подобава, не някакви глупави драсканици. А аз ще ти разказвам как се справям като кралица в собствения си двор.

Тя е на седем години, вече не е бебе, но лицето й се сбърчва и тя протяга ръце към мен. Поемам на скута си цялата тежест на ридаещото й телце.

— Не плачи — казвам. — Не плачи, Мери. Ще се връщам да ви гостувам. Може би ти ще ми дойдеш на гости.

Тя само започва да хлипа още по-силно, и аз срещам загрижения поглед на Катерина над потръпващите й рамене.

— Мислех, че ще се радва за мен — казвам. — Стори ми се редно да й кажа — нали знаете, — че една принцеса не е като дъщеря на орач.

— За нея е трудно да изгуби сестра — казва тя с непринудено съчувствие. — И току-що е изгубила майка и брат.

— Аз също! — изтъквам.

По-голямото момиче се усмихва и нежно слага ръка на рамото ми.

— За всички ни е трудно.

— За вас не беше толкова трудно.

Виждам как сянката преминава по лицето й.

— Трудно е — казва тя. Коленичи до нас двете и обвива ръце около слабите, тресящи се рамене на сестра ми. — Малка принцесо Мери — казва със сладък глас. — Една сестра ви напуска, но друга пристигна. Аз съм тук. И всички ще си пишем, и винаги ще бъдем приятелки. А един ден вие ще заминете за прекрасна страна, и ще се омъжите, и ние винаги ще помним нашите сестри, кралиците.

Мери вдига мокрото си от сълзи лице и протяга ръце към врата на Катерина, за да прегърне и двете ни. Почти сякаш сме сплотени заедно от сестринска обич. Не мога да се отскубна, и откривам, че не искам. Обвивам ръце около Катерина и Мери и трите ни златокоси глави се допират, сякаш полагаме клетва.

— Приятелки завинаги и во веки веков — изрича Мери тържествено.

— Ние сме сестрите Тюдор — казва Катерина, макар очевидно да не е такава.

— Две принцеси и една кралица — казвам аз.

Катерина ми се усмихва, лицето й е допряно до моето, очите й блестят.

— Сигурна съм, че един ден всички ще бъдем кралици — казва тя.