Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (53)

Замъкът Бърик, Англия
Септември 1515 г.

Градът е затворен; вечерният час е от здрач до разсъмване. Александър Хюм отива до портата в крепостната стена и блъска по вратата. До нея има камбана с въже и той го дърпа. Над главите ни прозвънва голяма камбана и аз виждам как в помещението на стражите светва. Едно прозорче в голямата врата се отваря, и навън в мрака надниква нечие лице.

— Кой е там?

— Кралицата-регент на Шотландия и графът на Ангъс, нейният съпруг, искат да ги пуснете — изревава Александър.

Сядам малко по-изправена на седлото, очаквайки резетата да се дръпнат рязко назад и огромната порта да се отвори. Това е укрепен град, английски град. Прибрала съм се у дома, завърнала съм се в собствената си страна. Помня Бърик: градския площад и замъка с решетката на крепостната врата и подвижния мост. Спомням си как ме приеха, когато си почивах тук на път към Шотландия. Представям си вечеря и милостиво освобождение от болката, когато успея да си легна.

— Кой?

— Кралицата-регент на Шотландия и графът на Ангъс, нейният съпруг, искат да бъдат пуснати да влязат. Веднага изпратете коменданта да ги посрещне.

Иззад портата се чува тътрене на крака, но все още никой не дърпа резетата. Арчибалд хвърля поглед над рамото ми.

— Не можахме да изпратим предварително съобщение — казва той.

Очевидно е трябвало да го направим, за да известим, че идваме, а той не се е сетил да го направи, затова сега ни посрещат така студено, бавят се, преди да разтворят портата, и ще се наложи да почакам по-дълго, преди да се настаня удобно.

В прозорчето се появява светлина, някой ни оглежда отвътре, а после най-сетне портата се отваря, но не се люшва назад, за да ни пропусне да влезем. Излиза мъж с двама стражи от двете страни, с наметало върху нощната дреха. Взира се в мен за момент, а после се покланя много ниско.

— Ваша светлост, простете ми.

— Готова съм на всичко, стига да ме пуснете да вляза и да ме оставите да пренощувам — казвам, опитвайки се да не допусна в гласа ми да прозвучи гняв. — Много съм уморена, очаквам дете, пътувахме дълго през Шотландия. Очаквах по-добро посрещане в родната си страна.

Той свежда глава, а после поглежда Арчибалд и пита:

— Имате ли документи, удостоверяващи правото ви на свободно преминаване?

Очевидно нямаме. Нямаме храна, не носим и скъпоценностите, дрехите или обувките ми. С нас не са нито конете ми, нито соколите ми, нито мебелите ми. Не носим гоблените ми или сребърните ми съдове. С нас не са нито книгите ми, нито музикантите или секретарят ми. Нито лютнята на покойния крал Джеймс. Нямаме документ за свободно преминаване, защото търсим безопасност.

— Това е кралицата-регент! — изкрещява Арчибалд. — Тя няма нужда от документ за свободно преминаване, за да влезе в някой от замъците на родния си брат! Би трябвало да я приветствате на колене. Тя носи детето ми! Тя е майката на шотландския крал! Отворете портите, или, Бог ми е свидетел, аз ще…

Той млъква, без да довърши. Не казва какво ще направи. Разбира се, това просто напомня на всички, че не може да направи нищо. Ние сме само една дузина, три от нас са жени, едната — бременна в осмия месец. Какво ще направим, ако парламентът и лордовете откажат да ни пуснат да влезем?

— Сър Антъни — казва Джордж Дъглас любезно, — в името на рицарското благородство, в името на верността към короната, трябва да пуснете сестрата на краля да влезе посред нощ, когато бяга от шотландски предатели.

— Не мога — казва той с нещастен тон. Покланя ми се ниско: — Наредено ми е, изрично наредено, от самия крал, да не допускам никого от Шотландия без документ, удостоверяващ правото на свободно пътуване, издаден от самия крал. Без подписан и подпечатан документ за свободно преминаване, портите ми трябва да останат затворени.

— За сестрата на краля? — повтарям.

Той се покланя безмълвно, а аз си помислям: ето какво ми донесе това, че онези две жени са мои сестри: нищо.

— Какво да правим? — гневът на Арчибалд се превръща в безпомощност. — Трябва да я заведем някъде на сигурно място. Времето й наближава, ще роди след по-малко от месец. — Трябва да стигнем някъде на безопасно място!

— Какво ще кажете за манастира в Колдстрийм? — предлага сър Антъни в нетърпението си да ни отпрати. — Абатисата ще я приеме, а оттам можете да повикате помощ от Лондон.

— Тя трябва да влезе тук! — гневно заявява отново Арчибалд. — Настоявам!

— Колко път има до Колдстрийм? — питам кратко.

— Само около четири часа — отвръща сър Антъни. — Три — поправя се, когато вижда изражението ми.

Джордж подхвърля поводите на коня си на един от слугите и идва при мен и Арчибалд.

— Няма да ни пусне да влезем; не може — казва. — Пилеем време и губим достойнството си, като се молим тук. Колдстрийм е най-добрият ни шанс. Вече сме в Англия, би трябвало да сме в безопасност. Олбъни вероятно няма да пресече границата. Нека принудим този глупак да ни даде храна, и ще си тръгнем по пътя, ще намерим място за нощуване в някое абатство или някоя къща, все някъде, а на сутринта ще продължим към Колдстрийм.

— Толкова съм уморена — казвам тихо. — Не мисля, че ще издържа.

— Ще спрем веднага щом можем — обещава ми Джордж.

— Казвам ви, че не мога — казвам; гласът ми пресеква в ридание.

— Трябва — отвръща Арчибалд. — Не биваше да напускаш Линлитгоу, ако не си била подготвена да бягаш в Англия.