Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (27)

Дворецът Холирудхаус, Единбург
Шотландия, пролетта на 1510 г.

Двамата с Джеймс сме толкова щастливи, че дори завръщането на двамата му незаконни синове от Падуа не поражда неразбирателство между нас. Александър, който е назначен за епископ на Сейнт Андрюс и неговият полубрат Джеймс, граф на Мори, идват да поднесат почитанията си и аз ги поздравявам с хладна вежливост. Показвам на двамата законния син на баща им, и им казвам, че това е Артур, принц на Шотландия и Островите, и херцог на Ротси. Двете момчета коленичат пред креватчето и се заклеват във вярност, а Александър примигва с късогледите си очи зад кръглите си очила, кацнали на носа му, и казва със съмнение: „Много е малък за такава голяма титла“, което ме разсмива.

Дори не възразявам, когато съпругът ми провъзгласява Александър за лорд-канцлер.

— Имам нужда от някого, на когото мога да се доверя напълно — казва той.

— Той е още почти момче — казвам сприхаво.

— В Шотландия порастваме рано.

— Е, добре, стига да знае, че цялото му учение е било в полза на неговия полубрат — казвам.

— Сигурен съм, че Дезидерий Еразъм не е забравил това дори за миг — казва Джеймс с ироничната си усмивка.

За моя изненада, Катерина най-накрая отговаря на писмото ми, пишейки собственоръчно, полагайки печата си с нара. Това е лично писмо, в което съобщава, че е толкова тъжна и толкова се срамува, задето е изгубила бебето, което носела, макар че е щяло да бъде момиче; тя смята, че се е провалила в задачата да осигури едничкото, което липсва на Хари, онова, което им е нужно, за да направи радостта им пълна.

Тя ме изтръгва рязко от състоянието ми на несправедливо засегната. Кара ме да се сепна и да си помисля за дъщеричката ми, която умря, и синът ми преди нея. Мисля си колко жестока съм била да я дразня с подмятания, задето става майка за пръв път на двайсет и три години. Било е ужасно да прочете такава шега, когато е изгубила бебето си. Изпълнена съм с разкаяние и се срамувам, че допуснах съперничеството ми с Катерина да прелее в злоба. Вземам в ръка писмото й, отивам в параклиса и се моля за невръстната душа на изгубеното бебе. Моля се за скръбта на Катерина, моля се за разочарованието на брат ми и за престола на Англия. Моля се за раждането на син и наследник за тях, за младата жена, която е моя сестра от осем години, към която изпитвах ту обич, ту завист, редувайки ги отново и отново, но която е в сърцето и молитвите ми от толкова отдавна.

А после свеждам глава по-ниско и шепна на света Маргарет, която била погълната от дракон и сигурно е познавала, както го познавам и аз, тайния, внезапен изблик на радост от това да бъдеш спасена от най-лошото, което може да те сполети. Маргарет излязла от корема на дракона невредима, а аз оцелях след родилните болки и раждането и се сдобих със син и наследник — единственият син и наследник на Тюдорите. Никога не бих пожелала злото на Катерина, нито на Хари или Мери — всъщност искрено тъгувам за загубата й, — но синът ми, Артур, е наследник на Шотландия и Англия и ще бъде такъв, докато тя не се сдобие с момче. Нейният син, когато се роди, ще измести моя. Кой би могъл да ме вини за малко потайна радост, че аз имам син, а тя — не?

* * *

Посланикът на Англия пише, за да съобщи, че макар Катерина да е изгубила едно дете, момиче, тя — хвала на Господа — е носела близнаци и бебе все още има.

— Това е необичайно — отбелязва съпругът ми пред мен, докато чете писмото на глас край огнището в спалнята ми, след като дамите ми са били отпратени. — Тя има късмет.

Изпитвам прилив на разбираемо раздразнение при мисълта, че Катерина е запазила момче в утробата си, докато аз съм била на колене, молейки се тя да намери утеха в загубата си. Колко нелепо е да ми напише такова трагично писмо, когато все още е носела дете. Какъв шум вдига за нищо!

— Какво имаш предвид с това „необичайно“? — питам сковано, подразнена, че съпругът ми проявява такъв интерес към работата на лекарите, сам чете ужасните им книги и разглежда отвратителни изображения на болни сърца и подути вътрешности.

— Изненадващо е, че не е изгубила и двете деца, когато е изгубила едното — казва той, препрочитайки писмото. — Бог да я благослови, надявам се наистина да е така; но е много необичайно да изгуби единия близнак, а да задържи другия. Питам се откъде знае. Много жалко, че не може да бъде прегледана от лекар. Може просто месечните й цикли да не са започнали отново, но да не очаква дете.

Затискам ушите си с ръце и възроптавам:

— Не можеш да говориш за месечните неразположения на кралицата на Англия!

Той ми се смее и отдръпва ръцете ми.

— Зная, че мислиш така, но тя е жена като всяка друга.

— Никога не бих допуснала до себе си лекар, дори да умирам при раждане — заричам се аз. — Как може един мъж да се доближи до кралица в такъв момент? Собствената ми баба изрично написа, че когато се оттегли в уединение преди раждането, кралицата трябва да бъде обслужвана единствено от жени, в тъмнина, в заключена стая със спуснати капаци на прозорците. Не може да вижда дори свещеника, който идва да отслужва литургията — той трябва да й подава нафората през параван.

— Но ако една жена в усамотение преди раждането има нужда от познанията на лекар? — възразява съпругът ми. — Ако нещо се обърка? Нима самата ти баба не е била на прага на смъртта при раждане? Не е ли щяло да бъде по-добре за нея, ако е имала лекар, който да я съветва?

— Откъде един мъж ще знае нещо по подобни въпроси?

— О, Маргарет, не ставай глупачка! Това не са мистерии. Кравата се тели, свинята се праси. Мислиш ли, че една кралица ражда дете по по-различен начин от което и да е женско животно?

Надавам лек писък.

— Няма да слушам това. Това е ерес. Или държавна измяна. Или и двете.

Той смъква ръцете ми от ужасеното ми лице, и целува леко всяка длан.

— Не е нужно да чуваш нищо от това — казва. — Не съм като гадателите и врачките на пазарния кръстопът. Мога да зная нещо, без да крещя за него.

— Във всеки случай, тя сигурно е най-голямата късметлийка на света — казвам с негодувание. — Всички да й съчувстват, задето е изгубила дъщеря, а после да се окаже, че носи неин близнак, син.

— Навярно е така — признава той. — Със сигурност се надявам да е така — извръща се от мен и съблича ризата си. Бодливият пояс на кръста му издава лек звънтящ звук.

— О, свали това ужасно нещо — казвам.

Той ме поглежда и казва:

— Както желаеш. Всичко, което ще зарадва втората най-голяма късметлийка на света — ако може да бъде удовлетворена, докато е, както е сега, вечно на второ място, второкласна кралица, във второкласно кралство, очакваща новороденото й момче да бъде принудено да остане на второ място.

— Не исках да кажа това — възразявам.

Той ме взема в обятията си и не си прави труда да отговори.