Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (76)

Дворецът Линлитгоу, Шотландия
Есента на 1519 г.

Едва когато листата в горите около езерото вече се обагрят в бронзово и златно, накрая получавам отговор от брат си, затворен и подпечатан от лорд Дейкър, чиито пратеници са го донесли, и чиито шпиони сигурно са го прочели. Не ме е грижа. Ето го най-сетне моето разрешение за свободно преминаване, това е спасението ми. Знаех, че брат ми ще ми отговори и че Томас Улзи ще намери начин да оправи нещата. Не се съмнявам, че това е поканата ми да се върна в Лондон, да получа разтрогване на проклетия си брак, и — ако познавам Томас Улзи — да намеря бляскава партия за женитба. Защо да не го направи? Точно това ме умоляваше да направя преди три години, а брат ми обещаваше, че това ще бъде най-добрият избор, който съм правила някога.

Занасям писмото в малката стая с каменни стени на самия връх на кулата, където няма да ме безпокоят, и в бързината си да го отворя почти откъсвам тежкия печат от листа. Веднага виждам, че не е написано с небрежния почерк на Хари. Диктувал е на писар. Представям си го, седнал зад масата, разположил се нашироко, усмихнат, с чаша вино в ръка, с Томас Улзи до него, който му поднася документи за подпис, сякаш раздава печеливши карти за игра, докато прислужникът, наливащ виното, му поднася вкусна храна. Чарлс Брандън, моят себичен, стремящ се към издигане зет, се изтяга лениво наблизо, други мъже — Томас Хауард, Томас Болейн — стоят облегнати на стените, в готовност да се разсмеят, готови светкавично да предложат съвет, докато Хари набързо диктува писмо до мен, едно от многото задължения, които е отлагал твърде дълго, но което наистина не може да бъде отлагано повече. За него това е нищо — една покана до мен да дойда в Лондон. За мен това е освобождаване от затвор.

Отначало не мога да разбера думите върху листа. Налага се да ги прочета, а после да ги препрочета, толкова са далече от онова, което очаквах. Хари не пише окуражаващо. Вместо това, избира да бъде строг, надменен и важен. Говори за божественото тайнство на нерушимия брак, и ми казва, че всеки раздор между съпруг и съпруга е злина и грях. Обръщам листа, за да се уверя, че е подписал тези безсмислени брътвежи. Това — от мъж, чийто незаконен син разби сърцето на съпругата му!

После се връщам към четенето. Невероятно е, но той ми нарежда да се върна при Арчибалд във всяко отношение. Трябва да живеем заедно като съпруг и съпруга, или той ще ме смята за грешница, обречена да отиде в пъкъла, която никога повече няма да бъде негова сестра. Арчибалд, неговият зет, му е писал, и Хари се е вслушал в неверния ми съпруг, вместо в мен. Навярно това е най-лошото от всички ужасни неща, които казва: че се е вслушал в Арчибалд, а не в мен. Повярвал е на думата на мъжа по въпроса, и е останал глух за думите на родната си сестра. Услужливо ми съобщава, че Арчибалд е готов да ме приеме обратно без възражения, че само с Арчибалд до себе си мога да се надявам да си възвърна властта в Шотландия. Само ако Арчибалд е до мен, той, кралят, или неговият главен шпионин, лорд Дейкър, ще ме подкрепят. В неведение, както винаги, той обяснява, че Арчибалд има авторитет пред лордовете на Шотландия, единствено той може да ме задържи на трона. Обронвам глава в ръцете си: Дейкър сигурно е прочел това. Също и всичките му шпиони.

После Хари пише още. Сякаш не е било достатъчно да разбие сърцето ми, той пише още, превръщайки потреса ми в гняв. Съобщава ми, че Катерина е съгласна с него. Очевидно мнението на Катерина има голямо значение за всичко това и тя е решила, че ако възнамерявам да се противопоставя на Бог и да живея като окаяна грешница, то тогава не мога да бъда нейна сестра. Не бива да идвам в Англия, не ми е позволено да се разведа със съпруга си, не ми се полага да бъда щастлива. Катерина е постановила това, и така ще бъде. Катерина няма да ме покани в Англия: една разведена жена не може никога да бъде нейна гостенка, дворът й не може да бъде опозорен, една прелюбодейка не може да се доближава до нея.

Понеже сте още плътски — Хари ми цитира свети Павел, сякаш не знам наизуст всяка дума, която старият женомразец е изрекъл — и наистина, щом има помежду ви завист, раздори и разногласия, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки?^[1]

Толкова съм потресена от тона на Хари, от намерението му, от внезапното му преобразяване от по-малък брат в проповедник, от крал в папа, че препрочитам мълчаливо писмото няколко пъти, а после слизам безмълвно по стръмните каменни стълби. Една от дамите ми седи на пейката в прозоречната ниша най-долу. Отхвърлям с махване на ръка възклицанието й при вида на бялото ми лице и зачервените очи.

— Трябва да обмисля това и да се помоля — казвам тихо.

— Дойде монах от ордена на братята-обсерванти от Лондон — предупреждава ме тя. — Изпратен е от кралицата на Англия да ви помогне. Чака да се види с вас.

Отново? Едва мога да повярвам. Катерина отново ми е изпратила изповедник да ме съветва, точно както направи след смъртта на Джеймс, след като нейните заповеди погубиха Джеймс. Тогава значи знае, знае, че ми е нанесла смъртоносен удар и се надява да го смекчи.

— Кой е?

— Отец Бонавентура.

— Помолете го да изчака в параклиса — казвам. — Ще дойда след миг.

По-силно от гнева ми при отказа на Хари да ми позволи да дойда в Англия, по-силно от раздразнението ми, че не разбира положението ми тук — и колко съкрушително е за мен, че той не притежава нужната прозорливост да види опасността, в която аз, синът ми и цялата страна се намираме! — по-силно от всичко това е отчаянието ми, че Катерина би заговорничила с него, защитена в убежището на изпълнен със самодоволство брак, и би се съгласила, че онова, което е най-важно — по-важно от мен! по-важно от собствената им сестра! — е волята Божия. Това, че се позовават на Бог и светите Му закони, противопоставяйки ги на моите твърде земни тревоги, че Катерина не желае да ми пише като сестра, за да предложи помощта си на една жена, която също като нея е публично унизена, смазана от пренебрежение, и се опитва да държи главата си гордо изправена в един свят, който й се присмива тайно — това е най-ужасното в тези самодоволни съвместни писма, с които ми изпраща монах, а не приятел, в които ме съветват да се върна при съпруга си и казват, че не мога да дойда при тях.

Как би могла една жена да не каже: да, елате, щом сте толкова нещастна и самотна? Как може Катерина да приеме Мери, която пристига без предизвестие, омъжена тайно за любовника си, и въпреки това да отхвърли мен? Как може да се държи толкова мило и сърдечно, да е толкова гостоприемна и любяща към мен цяла година, а по-късно да каже: върни се при съпруга си, и понасяй лошото му отношение? Как може да ми каже: бъди пренебрегната като мен, бъди нещастна! Приеми изоставянето! Не се надявай на нищо по-добро! Аз нямам шанс за нещо по-добро; няма шанс и за теб!

Катерина е моя сестра, моя снаха, сестра по закон. Омъжена е за брат ми, кралица на Англия е. Всичко това би трябвало да я кара да бъде мила, любяща и състрадателна към мен. Би трябвало да разбира чувството ми за загуба, болката ми, унижението ми. Тя знае какво е да копнееш за съпруг, да се питаш какво прави, какво прави любовницата му с него. Сигурно си представя — както си представям аз — красива и млада жена, обвиваща се около тялото на съпруга ми, надаваща стонове на наслада до голото му рамо. Би трябвало да помогне за облекчаването на болката ми по всеки възможен начин. Що за сестра казва на съпруга си: трябва да научим тази млада жена да се държи в съответствие със Словото Божие, а не да прави каквото е най-добро за нея? Как мога да мисля за нея като за сестра? Така би постъпила една най-коварна съперница и неприятелка.

Не храня надежда да окажа каквото и да е влияние в съвета без подкрепата на Хари. Ако се отрече от мен, аз съм никоя, в Шотландия или където и да е по света. Ако вземе страната на Арчибалд срещу мен, тогава не съм нищо повече от изоставена съпруга, без право дори да получавам рентите си. Ако не съм английска принцеса, тогава съм призрак, като първия си съпруг, без да имам къде да живея и без да имам с какво да преживявам. Не съм и сънувала, че Хари — малкото момче, което отказваше да си учи катехизиса — ще израсне толкова благочестив, ще говори с Бог, ще говори като Бог.

Катерина стои зад всяка дума от това писмо, Катерина стои зад цитата от свети Павел, Катерина настоява за помирение със съпруга ми, Катерина определя брака като небесно тайнство, от което няма измъкване. Катерина — чийто съпруг е кръстил и признал един незаконороден син — е, разбира се, твърдо против развода, против всеки развод.

Глупачката аз, трябваше да се сетя за това. Катерина никога няма да допусне мисълта за развод дори да се доближи до непостоянната мисъл на Хари. Вместо това ми изпраща монах да ме упреква и да ме доведе, както един вече стори преди, до истинско осъзнаване на окаяността ми и убеждението, че всички злини, които са ме споходили, са стоварени върху мен от Бог, и че е по-добре да приема волята Му.

* * *

В сенчестия мрак на параклиса, докато слънцето залязва над езерото отвън, а свещеникът пали свещи на олтара, отец Бонавентура ме укорява, задето забравям дълга си като съпруга и майка, за това, че съм заминала за Англия и съм изоставила сина и съпруга си в Шотландия. Намеква, че не е изненада благородник като Арчибалд да живее в дома ми и да прибира рентите ми в мое отсъствие. Той е мой съпруг пред Бог; всичко, което притежавам, е негово. Защо да не живее в замъка Нюарк и да преследва дивеча ми? Какво мога да възразя срещу това, че Арчибалд живее в къщата ни? Той е мой съпруг, понасящ безропотно отсъствието ми.

Толкова съм унизена при мисълта, че Арчибалд живее с лейди Джанет Стюарт, че тя седи в долния край на масата като негова съпруга, и представя бебето му на арендаторите ми, че дори не мога да изтъкна това срещу него. Коленичила до олтара в параклиса, отпускам лице в ръцете си и само прошепвам:

— Но, отче, съпругът ми наруши брачните си обети, и то открито. Всички знаят. Той не ме обича.

Строгият монах ме прекъсва:

— Вие сте го изоставили, ваша светлост. Оставили сте го, за да отидете в Англия.

— Той каза, че също ще дойде! — ахвам.

— Но нима не ви посрещна топло при завръщането ви в Шотландия? Нима не ви посрещна като ваш съпруг в Бърик? Нима не отидохте открито в спалнята като съпруг и съпруга? Нима не ви прости, че сте го оставили и не ви прие отново при себе си?

Катерина му е казала и това. Предала е нещата, които й доверих, навярно дори му е чела от писмото ми, за блаженството ми в обятията му, за надеждите ни за ново бебе.

— Той ще дойде тук да ви види — казва брат Бонавентура. — Поиска от мен да ви помоля да го приемете. Кралицата на Англия моли да го приемете.

— Тя лично ли каза това?

— Да го приемете като съпруг.

— Отче, той ме изостави. Трябва ли да живея с мъж, който изобщо не се интересува от мен?

— Бог ви обича — казва той. — Ако се отнасяте към съпруга си с любовта и почитта, които му се полагат, Бог отново ще разпали в сърцето ви любов към него. Много бракове преминават през трудни времена. Но Божията воля е да живеете заедно в хармония — той се поколебава. — Такава е и волята на краля. И сестринският съвет на кралицата.

Нямам избор. Сестринските съвети на Катерина ще ръководят живота ми. Ще живея, както тя желае, трябва да демонстрирам пред Хари, пред света, че бракът е неразрушим, че продължава до смъртта. Тя отказва да прояви милост, отказва да допусне изключения. Всички бракове на Тюдорите трябва да продължават до смъртта. За нея съм се превърнала в пример за назидание.

* * *

Отец Бонавентура идва и си отива, думите му падат върху каменистата почва на отчаянието ми. Арчибалд не поема риска да ме посети. Но не ми е спестен безкрайният запас на Катерина от духовни съветници, защото мястото на отец Бонавентура е заето от друг. С точността на механични фигурки, щом едната фигурка отмине — тик-так, — друга заема мястото й и нов монах пристига в двореца ми в Линлитгоу, с навит механизъм и изпратен по пътя си, в мига, щом Катерина научава, че съм отказала да се срещна с Арчибалд, а Хари чува, че пиша на французите. Катерина е обезпокоена за безсмъртната ми душа и твърдо решена никой брак никога да не бъде разтрогнат, Хари мисли само за съюза си с Франция. Не разбира, че ако не ме подкрепи, трябва да се обърна отново към отсъстващия френски регент и да се опитам да работя с него. Сега ми изпращат брат Хенри Чадуърт, виден духовник от ордена на братята-обсерванти, надменен, високообразован мъж, който рядко е говорил с жена, след като майка му го е изпратила в манастира.

Той не проявява търпимост към никоя жена, и абсолютно никаква — към мен. Натоварили са го със задачата да пречупи упорития ми дух и да ме склони към любящ съюз с Бога, със съпруга ми, и с плановете на брат ми.

— Те не разбират — казвам на брат Чадуърт, с цялото търпение, което успявам да събера. — Отче, няма полза да ми казвате да се помиря със съпруга си. Той не живее у дома с мен. Не го е грижа за моите интереси или за интересите на сина ми. Краде от мен. Нима казвате, че е редно да му позволя да вземе земите ми?

— Тези земи са негови. А той е предан служител на краля — казва брат Чадуърт.

— Със сигурност е добре платен служител на краля — казвам язвително. — Томас Дейкър раздава цяло състояние на него и на всички погранични лордове, които причиняват неприятности и сеят гняв и разделение из цяла Шотландия.

Сега, когато съм се отчуждила от Арчибалд и цялото семейство Дъглас, доста от лордовете в съвета ми доверяват истината. Доказват ми, че Томас Дейкър носи недоверие и разединение на Шотландия, сякаш е решен да се разкъсаме сами и да му спестим труда да организира нахлуване.

— Бог ви е направил английска принцеса — казва брат Чадуърт, повишавайки глас, за да ме надвика. — Дългът ви е към Бог и към Англия.

Поглеждам го непокорно, сякаш все още съм принцеса в училищната стая.

— Моят дълг е към мен, към самата мен — казвам. — Искам да бъда щастлива. Искам да видя как синът ми пораства и става мъж. Искам да бъда съпруга на добър мъж. Няма да се откажа от тези амбиции заради доброто на страната си, или за доброто на Църквата, и със сигурност няма да се откажа от тях само защото снаха ми, кралицата, би предпочела така. Тя иска да докаже, че дори един неверен съпруг си остава женен. Но аз не искам.

— Това е грях — казва той категорично. — И Бог и кралят ще го накажат.

* * *

Монахът ми дава писма от сестрите ми, Мери и Катерина. Мери казва, че й е отнело дълго време да се съвземе след раждането на малката Елинор, но съпругът й бил грижовен, а кралят изпратил собствения си лекар. Казва, че поръчала да й ушият малка кадифена пелерина, за да може да седи в леглото и да приема доброжелателите в пищното си легло. Казва колко странно й се струва, че императорът на Свещената римска Империя Максимилиан, за когото аз можех да се омъжа, е починал, и че неговият внук, за когото тя можеше да се омъжи, е новият император. Само си помисли!, пише тя весело. Сега можеше да си вдовстваща императрица, а аз твоя наследница. Императрици! И двете! Колко изключително забавно! Разбира се, в това няма нищо забавно. Именно това беше причината, поради която реших да не приемам брака с императора на Свещената Римска Империя и се осъзнах твърде късно. Това изобщо не е забавно. Тя казва, че Хари се дразни, задето не са му предложили императорската корона, и че Катерина й се струва много унила.

Не е изненадващо. Тя намира факта, че Беси Блаунт бе благословена с момче, за твърде объркващ и озадачаващ. Всички отидохме в Уолсингам, надявайки се, че Бог ще дари Катерина с момче; но вместо това Той даде момче на Беси — пътищата Му са наистина неведоми.

После тя пише, че всички ще отидат във Франция да ознаменуват сключването на нов договор с французите догодина. Казва, че няма търпение да посети Франция отново, и че това ще бъде велико събитие. Чарлс ще получи нови турнирни доспехи, тя ще има дузина нови рокли.

Наричат ме la reine blanche^[2] и казват, че никога не е имало по-прекрасна кралица на Франция. Това е толкова глупаво, но толкова мило от тяхна страна. Прекрасно е да бъда обичана в две страни, принцеса в една, кралица на друга, и обсипвана с възхищение и в двете!

Това е всичко, което тя пише. Това е всичко, което ми пише малката ми сестра, когато знае, че писмото й ще бъде донесено от монах, който идва, за да настоява пред мен да действам против собствените си интереси и да служа на страната си, да ме върне към един брак с мъж, който ме предаде, когато й е известно, че съм сама в една трудна за управление страна, опитвам се да видя сина си, опитвам се да се измъкна от един брак, който се е превърнал в оскърбление за мен. Пише само за трийсетте нови рокли и възхитителната коронка, която Хари поръчва специално за нея. Спомня си, почти твърде късно, за да намери място на листа, че френските дами носят пелерините си много къси, а шапчиците — килнати назад на главите. Никой, съобщава ми тя, подчертавайки го три пъти, абсолютно никой вече не носи триъгълна шапчица.

Оставям писмото й. Чувствам я много далечна. Толкова съм далече от мислите й, че не може да си спомни за мен дори докато ми пише. Ако Хари замине за Франция и поднови договора си с крал Франсоа, и го убеди никога да не изпраща херцога на Олбъни обратно в Шотландия като регент, тогава лордовете и аз ще продължим да се борим, в отсъствие на истински мир, на ръба на бунт за поредна година. Не знам дали можем да издържим така дори още месец. Не съм наясно дали Мери знае това, или просто не се интересува. Тя явно не мисли много за тревогите ми. Съмнявам се, че изобщо се сеща за мен, освен като за жена, която може би се интересува как да носи френска шапчица.

Отварям писмото от Катерина. За разлика от драсканиците на Мери, то е много кратко. Тя казва, че ми изпратила брат Чадуърт да ми съобщи Божията воля. Казва, че дори да помисля да напусна съпруга си, означава да осъдя душата си на вечно проклятие. Казва, че е готова да направи всичко по силите си, за да ми помогне, ако склоня да отстъпя от този ужасен план. Казва, че тя и Хари били потресени, когато узнали, че съм писала на херцога на Олбъни за помощ. Казва, че съм показала срама си пред света, че нямам основание за развод и никакво основание дори да говоря за подобен грях. Казва, че не може да понесе да ме вижда как съм се устремила към ада. Че за сина ми Джеймс би било по-добре, ако бях умряла заедно с баща му, отколкото да знае, че има за майка една блудница.

Възможно ли е наистина да мисли, че би било по-добре да съм мъртва, отколкото опозорена?

Прочитам мълчаливо писмото и пристъпвам до огнището, където малък огън прогонва вечерния мраз, и слагам писмото върху пламъците. То пламва, червеният печат се извива и гърчи в горещината, панделката издава лек пукот, и после всичко се превръща само в пелена от пепел върху пъновете.

Може ли собствената ми сестра наистина да мисли, че ще е по-добре да съм мъртва, отколкото опозорена?

Със сигурност не може някога изобщо да ме е обичала, щом мисли единствено за Словото Божие, а не за думите, които ми казва. Не е възможно някога да е държала на мен като на истинска сестра, ако мисли за греха на развода, а не за грешницата — за мен, една самотна и нещастна жена. Нима не разбира, че съм сломена от загубата на съпруга си, публично унизена, бояща се от грях и далече от Божието благоволение?

Представям си я как гледа Мери да пробва корони, най-красивата млада жена в две кралства, която без никакво усилие, постоянно, засенчва Катерина. Мисля си как съзнава, че невръстното момченце на Беси е кръстено Хенри Фицрой, така че всички да знаят, че кралят го е признал за свое. Мисля си как ли трябва да се чувства една горда жена като Катерина, когато е на второ място в собствения си двор, без син нито в утробата, нито в люлката, и с все по-малка надежда за син с всяка изминала година. А после си помислям — е, няма нужда да излива гнева и огорчението си върху мен.

Брат Чадуърт гледа мълчаливо как писмата горят.

— Е? — пита. — Да се разкаете за греховете си ли ви убеждават?

— Не — казвам. — Не казват нищо, за да ме утешат, и не ми дават основание да мисля, че ще ми помогнат.

— Няма — потвърждава той. — Няма да има помощ за вас, освен ако се помирите със съпруга си. Нямате избор. Дойдох да ви кажа, че нямате избор. Без съпруга си до себе си няма да получите подкрепа от Англия. Без подкрепа от Англия никога няма да имате власт над съвета си. Без съвета си не можете да управлявате кралството си, и няма да видите сина си никога повече. Той ще израсне без майка или баща. Ще бъде сирак.

Настъпва дълго мълчание. Удивена съм, че може да бъде толкова жесток.

Свеждам глава.

— Много добре — казвам само. — Вие печелите.

* * *

Не мога да понеса да се срещна с Арчибалд пред други хора. Унизена съм, сякаш аз съм тази, която е крала и е живяла като развратница. Зная, че дамите ми ще бъдат разочаровани, задето го приемам обратно, когато научи за това, синът ми ще си помисли, че нямам гордост, че съм като бито куче. Всички, които ни виждаха в Бърик, когато бях поболяла се от любов глупачка, ще си помислят, че отново съм опиянена от страст. Затова казвам да го изпратят при мен на върха на кулата, където си имам моята малка наблюдателница, мъничката каменна стая, в която — толкова отдавна — съпругът ми Джеймс се сбогува с мен и ми каза, че се надява да го видя от тук как се завръща. Моята дама изпраща Арчибалд да се качи по витите стълби, чувам как стъпките му отекват по камъка, и затваря вратата най-долу, така че никой да не може да чуе какво си казваме. Сигурно си мисли, че прикрива тайна среща, сигурно си мисли, че вратата ще заглуши шума от правене на любов.

Толкова съм ядосана и разстроена, че вече треперя, когато той заобикаля до малкия вход на кулата и навежда глава, за да мине под горния праг на вратата. Коленичи в краката ми, свлича се като разкайващ се поклонник, без нито дума. Улавя ръцете ми, чувства как треперя, и възкликва при студенината на пръстите ми.

— Любима — казва.

— Нямаш право! — изричам, сподавено.

Той ожесточено клати глава.

— Никакво право.

— Открадна рентите ми!

— Да ми прости Господ. Но поддържах добросъвестно земите ти, и закрилях арендаторите ти, и доброто ти име като владетелка на земите.

— Постави друга жена на моето място!

— Любов моя, любов моя, никоя жена не би могла да заеме мястото ти. Прости ми.

— Никога няма да ти простя.

Той свежда глава.

— Не би трябвало. Държах се като безумец. Ти си добра, по-мила си, отколкото заслужавам, дори само защото позволи да дойда при теб и да те помоля за прошка. Не бих искал да умра с обременена от това съвест. Волята и щастието ми бяха унищожени от нашите неприятности, както публични, така и лични. Видях ужасни неща, докато ти служех, трябваше да обмислям ужасни престъпления, за да те върна на законното ти място. Защитавайки трона ти, прегреших срещу Бог. Не е изненадващо, че волята ми се пречупи, а решителността ми измени.

Вдига поглед към мен.

— Не можех да продължа. Нямах сили да продължа — казва. — В продължение на няколко безумни месеца мислех, че може да се измъкна. За миг си помислих, че мога да бъда обикновен човек, мъж със съпруга и малка дъщеря в малка къща. Когато Дьо ла Басти загина, а ти не успя да вземеш властта и обвини мен, просто исках да избягам. Чувствах, че не съм оправдал очакванията ти — бях сторил толкова много и все пак се провалих. Любов моя, съпруго моя, сгреших, като си отидох. Призван съм за по-велики неща, призван съм да бъда твой съпруг. Прости ми, задето ти измених този път. Няма да ти изменя никога повече.

— Искаше да се освободиш от всички онези неприятности?

Той свежда глава.

— Това е единственият случай, когато куражът ми изневери. През всичките тези пет години. Не виждах начин да те доведа до победа. Грешката беше моя. Мислех си, че ако не мога да ти върна сина, а теб — на мястото ти, тогава е по-добре да не правя нищо, да си тръгна веднага. Дори мислех, че е по-добре да се самоубия, че би било по-добре за теб, ако съм мъртъв.

Той усеща как го сграбчвам бързо с ръце, и вдига очи и ми се усмихва. Сякаш ме е докоснал — тази усмивка, тази мила момчешка усмивка е като милувка, дълбоко тайно пулсиране. Той знае това. Знае, че не мога да понеса мисълта за смъртта му. Гласът му е топъл, доверителен.

— Можеш ли да разбереш, ти, която си толкова смела, че исках да бъде нещо по-малко от това? Можеш ли да си представиш, че бих могъл да искам по-незначителен живот, обикновена жена, да бъда незначителен човек в един малък свят? Че за миг, само за миг, не можех да бъда мъжът, какъвто съм с теб, съпругата, на която принадлежи страстта ми?

— Напусна ме и отиде при нея — прошепвам. Дори сега ме боли да мисля, че би предпочел друга жена.

— О, Маргарет, никога ли не си пожелавала да можеш да избягаш от всичко това и да отидеш в Англия? Да се върнеш към момичешките си години?

— О, да. Да, разбира се.

Не му казвам, че умолявах да се върна и че те ме отхвърлиха.

— Така беше и с мен. Мечтаех си да мога да живея с момичето, за което някога обещах да се оженя, в малък замък, както можехме да направим някога. Помислих си, че е най-добре да се оттегля от съвета на лордовете, да замина далече от теб и двора. Чувствах, че не се нуждаеш от мен, че ще се справиш по-добре без мен, че можеш да работиш с Джеймс Хамилтън, графа на Аран; че можеш да пишеш на херцога на Олбъни. Мислех, че можеш да бъдеш свободна да говориш с тези велики мъже като великата жена, каквато си, без аз да те възпирам и да те поставям в неудобно положение. Зная, че съм препятствие за опитите ти да си върнеш сина. Помислих си, че ще си по-добре без мен. Съветът ме мрази и се страхува от мен — исках да те видят без мен. Помислих си, че последното, най-хубавото и най-любящото нещо, което бих могъл да направя за теб, би било да те освободя от себе си. Реших, че е по-добре да ти дам нужното оправдание да отхвърлиш брака ни, ако искаш да се освободиш от мен. Реших, че най-доброто и най-милото нещо, което бих могъл да направя за теб, би било да те оставя да си отидеш.

— Не мога да се освободя от теб — казвам без заобикалки. — Те няма да го допуснат. Катерина няма да го позволи.

— Нито пък аз мога — казва той. — Не и в Божиите очи, не и в любовта си към теб. Затова ето ме тук, в краката ти. Твой съм до смъртта. Бяхме разделени — не за първи път — и аз се върнах при теб. Приеми ме обратно. Приеми ме обратно, любима, или с мен е свършено.

— Длъжна съм да те приема — казвам. — Сестрите ми настояват. Хари настоява.

Той навежда глава и надава лек, сподавен стон.

— Благодаря на Бога.

— Можеш да станеш — казвам неуверено. Не зная дали да му вярвам, или не.

Той не се изправя на крака и не застава пред мен като молител. Изправя се в цял ръст и улавя ръцете ми и придърпва и мен, така че да съм плътно притисната към него, по цялата дължина на тялото, а ръката му е около кръста ми, и дланта му е под брадичката ми и той повдига лицето ми към своето и ме целува. Изведнъж чувствам как страстта нахлува в мен като нова вълна от надигащ се прилив, смесица от облекчение, тържество и ревност. Бях забравила радостта от това, вкуса му, уханието му, и сега я познавам отново. И си казвам, че съм го отнела от Джанет Стюарт; отнела съм го от нея за втори път. Аз съм първа за него, както е редно да бъда.

— Не можеш да се освободиш от мен — казва той, с уста върху моята. — Никога няма да се освободиш от мен. Никога няма да бъдем свободни един от друг.