Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (95)

Дворецът Холирудхаус, Единбург
Шотландия, есента на 1526 г.

Гражданите на Единбург се редят по улиците и ме приветстват, когато влизам в града и се отправям тържествено, по-скоро като победител, отколкото като победена, отчуждена от мъжа си съпруга, към Холируд. Арендатори и слуги на семействата Стюарт и Дъглас се кланят и докосват шапките си в знак на почит към мен, когато слизам от коня си, а Арчибалд ме поздравява така вежливо, сякаш открай време сме само кралица и първи лорд на съвета. Той ме придружава до личните покои на Джеймс и ме оставя пред вратата.

— Каквото и да казва — кимва той към затворената врата зад начумерените мъже от клана Дъглас, които я пазят, — каквото и да казва, не бих му сторил зло. Обичах го като мой син. Знаеш това.

— Да, наистина зная това — казвам неохотно. — Но защо очакваш да се оплаче от теб?

Арчибалд ми отправя печална усмивка.

— Преча му да заеме трона — предполага той. — Не може да поеме властта. Трябва да ръководя лордовете, докато се уверя, че аз и кланът ми сме в безопасност, а кралството — в съюз с Англия. Знаеш това.

Кимвам. Наистина зная това.

Разтварят вратите и аз влизам при сина си.

Той скача от пода, където е играел на зарове, прекосява с широки крачки стаята и идва при мен. Пораснал е и се е превърнал в млад мъж, веднага виждам това. Миналата година щеше да хукне към мен като млад елен. Сега идва бързо, но раменете му са изпънати като на мъж, и стъпва твърдо, не тича. Има внушителна осанка и присъствие, каквото нямаше преди.

— Всеки път, когато се срещаме, те виждам променен — казвам скръбно, като оглеждам лицето му и виждам наболи мустаци, и наченките на брада по бузите му. — Брада! Нима си пускаш брада?

— Вие сте си все същата — казва той галантно. — Винаги прекрасна.

— Ужасно е — казвам без заобикалки. — Отново и отново се опитвах да те измъкна.

— Зная. Опитах се да дойда при вас — той снижава глас. — Те ме задържаха — казва. — Казаха, че ще ме разкъсат на парчета. Вие ми казахте никога да не им позволя да ме докосват, но те щяха да ме разчленят. Нямах власт. Те не проявяваха уважение и не можах да ги надвия.

Нещастно се споглеждаме.

— Предадох те — казвам. — Да ми прости Господ, и се надявам и ти да ми простиш.

— Не е така — казва той бързо. Мислил е за това. — Винаги сте се опитвала да правите най-доброто за мен, да удържите властта, да ме възкачите на трона. Онези, които постъпиха нечестно с мен, са брат ви, кралят, моят настойник, съпругът ви, и лордовете, които се оставиха да бъдат водени като овце. Вие не носите вина за тези хора, за тези глупци.

— Нямам пари, нито армия, нито подкрепа от Англия — казвам направо. — Нямам план.

— Знам — казва той и внезапно веселата усмивка на баща му озарява лицето му. — Затова си мислех, че просто ще бъдем щастливи заедно. Дори ако сме затворници. Мислех си, че можем да бъдем щастливи тази зима и да прекараме Коледа тримата заедно, и да знаем, че с всяка година, в която ставам по-голям, с всеки месец, в който брадата ми става по-гъста, краят на Червените Дъглас се приближава все повече. Арчибалд не може да ме държи като свой затворник, когато възмъжея напълно. Накрая ще победим, просто като оцелеем.

Улавям ръцете му и го целувам по бузите, където наболите тъмни косми са меки като бебешките му къдрици. Сега сме еднакви на ръст, момчето ми е високо колкото мен, и продължава да расте.

— Много добре — казвам. — Да изпратим да доведат Маргарет и да бъдем щастливи.