Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (11)

На път, от Йорк към Единбург
Юли 1503 г.

Отправям се към пограничните земи между Англия и Шотландия без особено съжаление за онова, което оставям зад себе си. Толкова голяма част от детството ми вече си е отишла. През изминалата година изгубих обожавания си брат, а после и майка си, и една мъничка новородена сестра заедно с нея. Но откривам, че не ми липсват толкова много в този нов живот, в който навлизам. Странно, Катерина е тази, която ми липсва, докато пътувам на север. Искам да й разкажа за бурната радост и великолепието, с които ме посрещат във всеки град, и ми се иска да я попитам как да се справя с неудобството от една дълга езда и нуждата да ползвам тоалетната. Имитирам прекрасния начин, по който държи главата си, дори упражнявам нейното леко присвиване на рамене. Опитам се да казвам „нелепо“ с испански акцент. Мисля си, че тя ще бъде кралица на Англия, а аз ще съм кралица на Шотландия и хората ще ни сравняват една с друга, и че трябва да се науча да бъда елегантна като нея.

Всеки ден имам възможност да упражнявам спокойствието на осанката й, защото започвам да откривам, че една от най-важните черти на това, да бъдеш кралска особа, е да умееш да мислиш тихо и кротко за интересни неща, докато хората се молят за теб или ти говорят, или дори пеят химни за теб. Би било грубо да се прозяваш, когато някой благодари на Бог за пристигането ти, затова съм усвоила хитрината да се унасям, без да заспивам. Седя като Катерина, с много изправен гръб и с високо вдигната глава, така че шията ми да изглежда по-дълга. Най-често повдигам роклята си съвсем лекичко и гледам обувките си. Поръчала съм си пантофки с носове, украсени с фантастични избродирани фигури, така че тези благочестиви размишления да могат да бъдат още по-интересни.

Прекарвам много време, забила поглед в пръстите на краката си, при всяко дълго, отегчително спиране, докато благородниците държат речи пред мен, по целия път на север. Баща ми е наредил пътуването ми да бъде великолепно шествие, и моята роля в него е да изглеждам прекрасна в поредица от прелестни рокли, да свеждам скромно очи, когато хората благодарят на Бог за идването на Тюдорите и по-специално за моето преминаване през тяхното измъчвано от чума, мръсно градче. Именно тогава свеждам поглед към носовете на обувките си и си мисля, че скоро ще бъда в своята страна, в Шотландия. И тогава ще бъда кралица. И тогава аз ще решавам къде да ходя, и колко време ще отнемат речите.

Докато яздим на север, се удивлявам на природата. Почти имам чувството, че небето се разтваря над нас, като капак на ракла. Внезапно хоризонтът става все по-далечен и по-далечен, оттегляйки се, докато ние се изкачваме и слизаме по заоблени зелени хълмове и виждаме още и още хълмове пред нас, сякаш цяла Англия се дипли под краката ни. Над нас се извива като арка голямото северно небе. Въздухът е влажен и прозрачен, сякаш сме потопени под вода. Имам чувството, че ние, хората, сме дребни като малък пасаж от скариди, пълзящи по огромния свят, а мишеловите, които кръжат над нас, и от време на време някой орел още по-високо от тях, виждат правилно, че сме само петънца по склоновете на огромните заоблени хълмове.

Нямах представа, че дотам има толкова много път, никаква представа, че такава голяма част от Северна Англия е пуста, без никакви хора: няма огради от живи плетове, нито изкопани в пръстта канавки, земята не е използвана за ферми, нито обработвана по какъвто и да е начин. Това е просто пустош, която дори не е означена на картите.

Разбира се, има хора, които изкарват с мъка поминъка си в тези недокоснати земи. Понякога виждаме в далечината груба каменна кула, а друг път чуваме предупредителен звън на камбана, когато съгледвачите ни забележат. Това са буйните мъже на Севера, които препускат тук, крадат един на друг реколтата и конете си, отмъкват взаимно добитъка си, изкопчват оскъдна прехрана от арендаторите си, а после ограбват други. Не се приближаваме до предните им постове, а сме твърде многобройни и твърде добре въоръжени, за да ни нападнат; но водачът на моя ескорт, Томас Хауард, граф на Съри, скърца със старите си жълти зъби дори само при мисълта за тях. Бил се е надлъж и нашир из тези земи и е опожарявал тези бедни укрепления, за да накаже тези хора заради буйността им, заради бедността им, заради омразата им към всичко южняшко, заможно и лесно.

Именно той ме възпира да се разпореждам за нещата, както бих искала, защото всичко се решава от него и също толкова неприветливата му и несговорчива съпруга, Агнес. По някаква причина баща ми харесва Томас Хауард и му се доверява, затова му е възложил задачата да ме отведе в Единбург и да следи поведението ми да е подобаващо за една кралица на Шотландия. Бих предположила, че вече би могло да ми се има доверие и без съветите на някой от рода Хауард до мен. Той е тук и като шпионин, тъй като неведнъж се е бил срещу шотландците, и се среща с лордовете от Севера, събират се отделно във всеки град, където спираме, за да се осведоми той за настроенията на шотландските погранични лордове, и дали още от тях могат да бъдат подкупени да вземат наша страна. Обещава на нашите лордове, че ще получат оръжия и пари, за да укрепят защитата на Англия срещу Шотландия, макар че дори самият факт, че съм тук, ще донесе траен мир.

Хауард като че ли не разбира каква промяна е настъпила в света заради женитбата ми с краля на Шотландия. Отнася се към мен привидно с цялото дължимо уважение, докосва почтително шапката си, прегъва коляно, приема блюда от трапезата ми, но в маниера му има нещо, което не ми харесва. Сякаш не осъзнава божествената природа на кралския сан. Сякаш мисли, че след като е видял как баща ми се препъва през калното поле край Бозуърт, за да вдигне короната си, може един ден да го види как я изпуска отново.

Тогава Хауард се сражавал срещу нас, но успял да убеди баща ми, че това е похвална преданост, а не измяна. Казва, че бил верен на короната в онзи ден, верен е на короната и сега. Ако короната на Англия стоеше върху главата на маймуна от африканските земи, той щеше да е верен на нея. Короната и произтичащото от нея богатство вдъхновяват предаността на Хауард. Изобщо не вярвам, че изпитва някаква привързаност към баща ми и мен. Не мисля, че щях да съм принудена да се примирявам с компанията му, ако не беше такъв блестящ пълководец. Ако майка ми беше жива, щеше да изпрати с мен някого от семейството си. Ако брат ми беше жив, тогава почитаемата ми баба нямаше да е принудена да остане в двора, за да пази единствения наследник, който ни е останал. Но всичко се обърка, откакто Катерина дойде в двора и отмъкна Артур, а тези хора от рода Хауард са само доказателство, че моите интереси не са поставени на първо място, както би трябвало.

Неприязънта ми към тях расте при всяко спиране, където наблюдават как изслушвам приветствията, в които хората заявяват верността си, и ме подсещат кога трябва да говоря и да отвръщам, макар да знам прекрасно, че трябва да бъда изпълнена с възхищение в Йорк и очарована в Бърик, нашият най-северен град, с малък замък, истинска малка скъпоценност, разположен при един завой на реката недалеч от морето. Не е нужно да ми казват да се възхищавам на укрепленията; виждам колко гостоприемни са към мен хората в Бърик, знам колко сигурна и защитена се чувствам зад тези големи стени. Но Томас Хауард на практика диктува благодарствената реч, която отправям към коменданта на замъка. Гордее се с познаването на традицията. По един или друг начин той е потомък на Едуард I и поради това смята, че може да ми нарежда да седя по-изправена на седлото и да не се оглеждам дали внасят блюдата в залата, когато речите се точат до безкрайност преди вечеря.

Докато стигнем до шотландската граница, само на два часа езда от Бърик, вече ми е напълно втръснало от двамата Хауард и решавам, че първото нещо, което ще направя, когато организирам двора си, е да ги изпратя у дома с бележка до баща ми, за да го уведомя, че им липсват качествата, които изисквам у придворните си. Може да са достатъчно добри за него, но не и за мен. Може да служат в двора на Катерина, да видим какви радости ще донесе на нея Томас Хауард. Да видим дали ще й хареса да разбере, че той е толкова предан на короната, та не го е грижа върху чия глава е тази корона. Изпълненото му с мрачна амбиция присъствие може да й напомня, че тя също се омъжи за един Уелски принц, но сега е решена да бъде съпруга на друг; винаги короната е най-важна за семейство Хауард, и короната е това, към което се стреми Катерина.

Но всичко това губи значение, когато пресичаме границата и най-сетне се озоваваме в Шотландия, и господарката на замъка Далкийт, графинята на Мортън, ми прошепва: „Кралят идва!“

Пътуването е било толкова дълго, та почти съм забравила, че в края му ме чака това: тронът на Шотландия и короната, но също и един мъж, истински мъж, не просто някой, който изпраща подаръци и цветисти комплименти чрез посланици — истински мъж, който идва насам, за да ме види.

Уговорката беше той да ме посрещне, когато влизам в Единбург, но съществува глупава традиция, според която от младоженеца — сякаш е някакъв принц от вълшебните приказки — се очаква да не може да удържи нетърпението си, и да потегли по-рано, като „истински благороден рицар“ в романс, да посрещне невестата си. Това отново ми напомня за Артур, който потегли на кон в дъжда до Догмърсфийлд, за да посрещне изпълнената с неохота Катерина, и от спомена ми се приисква да се засмея и да заплача едновременно, спомняйки си колко зле беше приет, и смущението му. Но това показва поне, че кралят на шотландците знае как е редно да се постъпва, и демонстрира ласкателен интерес към мен.

Всички изпадаме в паника заради приготовленията и дори главната ми придворна дама Агнес Хауард изглежда малко възбудена, когато идва в стаята ми. Облечена съм в наситено зелена рокля с ръкави от златен брокат и нося най-хубавите си перли, и всички седим, сякаш позираме на художник, слушаме музика и се опитваме да се преструваме, че не чакаме никого. Томас Хауард влиза и се оглежда из стаята, сякаш разполага постове. Навежда се над рамото ми и прошепва, че е добре да се държа като напълно изненадана от пристигането на краля. Не бива да изглеждам така, сякаш го очаквам. Казвам му, че зная това, а после всички продължаваме да чакаме. Минават цели часове, преди най-сетне при портата да се чуе тропот, и приветствен вик, тропот край главната врата, бързи, тежки стъпки нагоре по стълбите, после стражите разтварят вратата и влиза той: моят съпруг.

Едва не изпищявам, когато го виждам. Той има най-огромната и нелепа брада: червена като козина на лисица, голяма почти колкото лисица. Скачам на крака и леко ахвам. Агнес Хауард ми отправя остър поглед и ако беше по-близо, сигурно щеше да ме ощипе, за да ми напомни да се държа прилично. Но това няма значение, защото кралят ме хваща за ръка и се покланя, извинявайки се, задето ме е стреснал. Приема смаяния ми поглед, широко разтворените ми очи и зяпналата уста като комплимент за неочакваното му пристигане, казва шеговито, че е трубадур на любовта, после поздравява всичките ми дами, усмихвайки се уверено, привежда се над ръката на Агнес Хауард и поздравява Томас Хауард, сякаш са най-добри приятели и напълно е забравил, че Томас е нахлувал вече два пъти в Шотландия.

Той е прекрасно облечен, в червено кадифе, поръбено със златен брокат, и отбелязва, че и двамата сме избрали кадифе. Кройката на жакета е като за езда, но материята е скъпоценна, и вместо преметнат на гърба арбалет той носи лютня. Казвам, с леко отпаднал глас, че той наистина е трубадур, щом носи лютнята си навсякъде, а той ми казва, че обича музиката и поезията, и танците, и се надява, че аз също ги обичам.

Потвърждавам, и той настоява да танцувам. Агнес Хауард се изправя заедно с мен и музикантите засвирват павана, която зная, че изпълнявам много изящно. Поднасят вечерята, ние сядаме един до друг и сега, докато той говори с Томас Хауард, мога да го огледам както трябва.

Той е красив мъж. Много е стар, разбира се, на цели трийсет години, но не притежава нищо от сковаността и тържествената сериозност на стар човек. Има прекрасно лице: високо извити вежди и топли, интелигентни очи. Цялата бързина на мислите му и силата на чувствата му сякаш се излъчват от тъмните му очи, а устата му има силна, волева форма и по някаква причина ме кара да мисля за целувки. Но не и брадата, разбира се. Няма как да пренебрегна брадата. Съмнявам се, че има начин да подмина тази брада. Поне е сресана, измита и напръскана с благовония; не е брада, в която може да си е направила гнездо някоя мишка. Но бих предпочела той да е гладко избръснат и неволно се запитвам дали мога да спомена това. Нима не е достатъчно лошо, че трябва да се омъжа за човек, който е достатъчно стар, за да ми бъде баща, и при това с по-малко кралство от това на баща ми, дори без да носи брада като лисича опашка в леглото със себе си?

Той си тръгва по здрач и аз отбелязвам пред Агнес Хауард, че навярно би могла да каже на съпруга си, че бих предпочела краля чисто обръснат. По обичая си тя му съобщава веднага, като че ли моите предпочитания са смехотворни, и затова, преди да си легна, и двамата ми заявяват наставнически, че имам късмет да стана кралица, и че никой съпруг, особено пък миропомазан крал, няма да приема съвети за външността си от една млада жена.

— Мъжът е създаден по Божи образ и подобие; никоя жена, създадена, след като Бог е завършил най-прекрасното си творение, не е достойна да го критикува — казва ми Томас Хауард с такъв тон, сякаш е папа.

— О, амин — казвам нацупено.

* * *

В следващите четири дни преди сватбата новият ми съпруг ни посещава всеки ден, но говори повече с Томас Хауард, а не с мен. Старият човек се е бил срещу шотландците надлъж и шир по границите, но вместо да са врагове до живот, както някой би очаквал, те са неразделни и си разказват истории за кампании и битки. Годеникът ми, който би трябвало да ме ухажва, си припомня стари войни с придружителя ми, а Томас Хауард, който би трябвало да се грижи за удобството ми, забравя, че съм там и разказва на краля за дългите години, прекарани в походи. Най-щастливи са, когато чертаят карта на мястото, където са се били, или когато крал Джеймс описва оръжията, които замисля, и които е поръчал за замъците си. И двамата се държат, както се държат винаги войниците, когато са заедно, сякаш жените нямат никакво отношение към делата на света, все едно че няма нищо по-интересно от това да нахлуеш в земите на някой друг и да го убиеш. Дори когато седя с дамите си и кралят влезе с Томас, той отделя само няколко минути, за да се държи очарователно с мен, а после пита Томас дали е виждал новите топове, оръдието от Дарданелите, новия лек топ, дали знае за прочутия шотландски топ Монс, най-големият в Европа — който бил подарен на дядото на Джеймс от херцога на Бургундия. Изключително дразнещо е. Сигурна съм, че Катерина не би търпяла това.

* * *

Денят на влизането ни в Единбург е последният ми ден като принцеса на Тюдорите, преди да бъда коронована в новото си кралство, а кралят ме качва зад себе си на коня си, сякаш съм обикновена дама, а той — началник на конницата ми, или сякаш ме е пленил и ме води у дома. Влизаме в Единбург и аз седя зад него, притисната към гърба му, обвила с ръце кръста му, като селско момиче, прибиращо се от панаир. Всички са доволни от това. Харесва им романтичността на картината, която представляваме, като гравюра върху дърво, изобразяваща рицар и спасена дама; харесва им една английска принцеса да бъде доведена в столицата им като трофей. Те са непринудени, пламенни хора, тези шотландци. Не разбирам нито думичка от това, което говорят, но сияещите лица, въздушните целувки и ликуващите възгласи показват радостта им при вида на красивия, буен на вид крал с дългата му червена коса и брада, и златната принцеса, седнала зад него на коня му.

Градът е ограден със стени с красиви порти, а зад тях къщите са смесица от колиби и коптори, някои прилично големи къщи с мазилка по стените и плътни сламени покриви, и няколко новопостроени, от камък. На самия връх на невероятно стръмен хълм в края на града е кацнал замък, извисяващ се над отвесни зъбери, до него води само един тесен път; но в долината в другия край има новопостроен дворец, а пред здравите укрепени стени на града се виждат високи хълмове и гори. Надолу по склона на хълма от замъка към двореца стръмно се спуска широк калдъръмен път, цяла миля дълъг, и най-хубавите къщи на търговците и водачите на гилдиите се издигат на преден план на тази улица, а горните им етажи се издават над нея. Зад тях има красиви вътрешни дворове и тъмни улички, които водят до скрити вътрешни къщи и големи градини, овощни насаждения, тайни кътчета и още къщи зад тях с тайни проходи, които водят надолу по хълма.

На всеки уличен ъгъл има жива картина или поетична драма, с ангели, богини и светци, измолващи от Бог любов и плодовитост за мен. Това е красив малък град, строен сред хълмове, замъкът се издига като планина над него, кулите му опират в небето, знамената пърхат сред облаците. Строен е безразборно, хаотично, престрояван от бордеи до къщи, от дърво в камък, сиви плочести покриви заместват сламените. Но на всеки прозорец, независимо дали е отворен, за да пропуска студеният въздух, дали е със спуснати капаци или със стъкло, се вижда щандарт, или знамето на страната, а между надвисналите балкони са провесили пъстри тъкани и венци. Всеки тесен вход е претъпкан с членовете на семейството, скупчени заедно, за да ми помахат, а там, където каменните къщи имат еркерен прозорец или горен етаж и балкон, децата са се надвесили навън, за да подвикват приветствия. Приветствията на множеството, тълпящо се в малките улички и виковете на нашите стражи, които си проправят път, се сливат в оглушителен и зашеметяващ шум. Пред нас и зад нас има безброй конници — шотландски и английски лордове, смесили се, за да демонстрират новия съюз, който съм донесла на Шотландия, и всички ние си проправяме с криволичене път през тесните калдъръмени улици, а после надолу по хълма към двореца Холирудхаус.