Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (5)

Замъкът Уиндзор
Англия, лятото на 1502 г.

Наистина свикваме с това. Ето я разликата между това да бъдеш кралска особа и да бъдеш незначителен човек без благороден произход. Вътрешно можем да скърбим и да се молим, и сърцата ни да се късат, но външно все така трябва да превръщаме двора в средоточие на красотата, модата и изкуството, баща ми все така трябва да прокарва закони и да се среща с Тайния съвет и да ни брани от бунтовници и от постоянната заплаха от французите, и все така трябва да имаме Уелски принц, въпреки че истинският принц, обичният принц Артур, никога повече няма да заеме мястото си до трона. Сега Хари е Уелски принц и, както предрече, аз свиквам с това.

Но няма да го изпратят в Лъдлоу. Това ме разгневява повече от всичко, но понеже сме кралски особи, не мога да кажа нищо. Скъпият Артур трябваше да отиде в Лъдлоу, за да управлява владението си, да усвои тънкостите на кралските дела, да се подготви за величието, което щеше да стане негово; но сега, след като го изгубиха, те отказват да изпуснат Хари от поглед. Майка ми иска да вижда единствения си оцелял син у дома. Баща ми се опасява, че може да изгуби единствения си наследник. А баба ми убеждава баща ми, че те двамата могат да научат Хари на всичко, което е нужно да знае, за да бъде крал, и че е по-добре да го държат в двора. Скъпоценният Хари не трябва да заминава надалече, нито да се жени за чуждестранна принцеса. Никоя забулена красавица няма да бъде доведена тук, за да се разпорежда с всички ни. Хари трябва да бъде под погледа на баба си, под крилото й, под властта й, сякаш искат той вечно да си остане разглезено бебе.

Катерина Арогантната — сега вече далеч не арогантна, а с побеляло лице, слаба и бледа — се връща от Лъдлоу в затворена носилка. Почитаемата ми майка е нелепо мила и грижовна към нея, макар тя да не е направила нищо за семейството ни, освен на практика да открадне Артур от нас през последните месеци от живота му. Майка ми я жали, държи я за ръка, разхожда се с нея и се молят заедно. Кани я да ни гостува, така че трябва да търпим черните й копринени и кадифени дрехи, невероятно пищната й черна мантиля, глупавото й, безмълвно испанско присъствие, докато постоянно се носи нагоре-надолу из галериите, а почитаемата ми майка нарежда на всички ни да не казваме нищо, което може да я разстрои.

Но какво пък всъщност би я разстроило. Тя се преструва, че не разбира нито английски, нито френски, когато аз го говоря; а не смятам да опитвам да разговарям на латински. Дори да исках да излея скръбта и ревността си, няма да съм в състояние да намеря думи, които тя би разбрала. Когато й говоря на френски, тя сякаш не разбира абсолютно нищо; а когато седя до нея на вечеря, извръщам рамо, за да покажа, че нямам какво да й казвам. Тя замина за Лъдлоу с най-прекрасния, мил, любящ принц, който светът е познавал, и не успя да го опази, затова сега той е мъртъв, а тя е в безизходица в Англия — и от мен се очаква да не я разстройвам? Не е ли редно почитаемата ми майка да се замисли, че навярно тя разстройва мен?

Тя живее в Дърам Хаус на Странд, изразходвайки огромни средства. Предполагам, че ще я върнат у дома в Испания, но баща ми изпитва неохота да изплати вдовишкото й наследство, когато все още не е получил пълната й булчинска зестра. Дори самата отишла напразно сватба струваше хиляди: замъкът с танцьорките, копринените платна в прасковен цвят на кораба от живата картина! Хазната на Англия е вечно празна. Живеем много бляскаво, както подобава на кралско семейство, но баща ми плаща цяло състояние на шпиони и куриери да наблюдават кралските дворове на Европа от страх, че нашите братовчеди, Плантагенетите в изгнание, кроят заговор да се завърнат и да завземат трона ни. Охраняването на кралството чрез подкупване на приятели и шпиониране на врагове излиза ужасно скъпо; баща ми и почитаемата ми баба постоянно измислят такси и данъци, за да съберат парите, които им трябват. Не вярвам, че баща ми ще може да намери нужните пари, за да изпрати Катерина у дома, в страната на Арогантността, затова я държи тук с твърдението, че тя ще бъде утешавана от семейството на покойния си съпруг, докато той води преговори с нейния баща-скъперник, за да се споразумее с него да я върне в Испания и да спечели от това.

Предполага се Катерина да е в траур и да живее усамотено, но тя вечно е тук. Един следобед влизам в детската стая и откривам помещението в безпорядък, а тя е точно в центъра му и си играе на рицарски турнир със сестра ми Мери. Подредили са възглавнички, които изпълняват ролята на онзи парапет на турнирната арена, който отделя конете един от друг, тичат от двете страни на „манежа“ и при разминаване се удрят с тях. Мери, която се е научила да издава леки, неубедителни хлипове всеки път, щом името на Артур бъде споменато във възпоменателните ни молитви в параклиса, сега лудува и се смее, шапчицата й е паднала, буйните й златни къдрици се спускат по гърба, а полите на роклята й са затъкнати в колана, за да може да тича, все едно е доячка, подгонила кравите си. Катерина, вече не безмълвната, облечена в тъмна рокля вдовица, държи полите на роклята си набрани и вдигнати в едната ръка, за да може да рие земята със скъпата си черна кожена обувка, тича стремглаво по своята страна от „манежа“ и тупва малката ми сестра по главата с една възглавничка. Дамите от детската стая далеч не призовават за благоприличие, а правят залози, смеят се и ги насърчават с възгласи.

Влизам с отсечени крачки и процеждам, сякаш съм почитаемата ми баба:

— Какво е това?

Не казвам нищо повече; но мога да се закълна, че Катерина разбира. Смехът замира в очите й и тя се обръща с лице към мен: едно леко свиване на раменете намеква, че тук няма нищо особено, тя просто играе в детската стая със сестра ми.

— Нищо. Това не е нищо — казва тя на английски, със силен испански акцент.

Виждам, че разбира английски прекрасно, точно както винаги съм мислила.

— Това не са дни за глупави игри — изричам бавно и високо.

Отново онова леко, чуждоземско изопване на раменете. Помислям си със спазъм на болка, че Артур навярно е намирал този малък жест за очарователен.

— В траур сме — казвам строго, позволявайки си да се огледам из стаята, като спирам очи върху всяко съкрушено лице, точно както прави почитаемата ми баба, когато хока целия двор. — Не играем глупави игри като малоумници на селския мегдан.

Съмнявам се, че разбира думите „малоумници на селския мегдан“, но никой не би могъл да се заблуди в презрителния ми тон. Тя се облива в руменина, докато се изправя в цял ръст. Не е висока, но сега ми се струва, че се извисява над мен. Тъмносините й очи се вглеждат в моите и аз отвръщам дръзко на погледа й, предизвиквайки я да ми възрази.

— Играех със сестра ви — казва тя с тихия си глас. — Тя има нужда от щастливи моменти. Артур не искаше…

Не мога да понеса името му да бъде изричано от нея, от това момиче, което дойде от Испания и го отведе от двора, и го е гледало как умира. Как се осмелява така небрежно да казва „Артур“ пред мен — пред мен, която не мога да изрека името му от скръб?

— Негова светлост би искал сестра му да се държи като принцеса на Англия — процеждам, по-подобна на баба си отвсякога. Мери изхленчва и изтичва при една от дамите, за да плаче в скута й. Не й обръщам никакво внимание. — Дворът е в пълен траур, не бива да има шумни игри, или танци, или непристойни гоненици — презрително оглеждам Катерина от глава до пети. — Изненадана съм от вас, вдовстваща принцесо. Ще трябва със съжаление да съобщя на почитаемата си баба, че забравяте къде ви е мястото.

Мисля, че съм я засрамила пред всички, и се отправям към вратата, сияейки тържествуващо. Но точно когато се готвя да изляза, тя изрича тихо и простичко:

— Не, вие сте тази, която греши, сестро. Принц Артур ме помоли да си играя с принцеса Мери, и да се разхождам и разговарям с вас. Знаеше, че умира, и ме помоли да утешавам всички ви.

Обръщам се рязко, изтичвам към нея и я дръпвам за ръката, далече от другите, така че никой друг да не чуе:

— Знаел е? Предаде ли ви нещо за мен?

В този момент съм сигурна, че ми е изпратил прощални думи. Артур ме обичаше, аз го обичах, бяхме всичко един за друг. Сигурно е изпратил съкровени думи за сбогом, само за мен.

— Какво ви поръча да ми кажете? Какво каза?

Очите й плавно се отместват от моите и аз си помислям: тук има нещо, което тя не ми казва. Нямам й доверие. Притискам я плътно към себе си, все едно че я прегръщам.

— Съжалявам, Маргарет. Толкова съжалявам — казва тя, откъсвайки се от ръцете ми. — Не каза нищо повече, освен че се надява никой да не скърби за него, и ми поръча да утешавам сестрите му.

— А на вас? — питам. — Поръча ли ви да не скърбите за него?

Клепачите й се свеждат; сега знам, че тук има някаква тайна.

— Говорихме насаме, преди да умре — това е всичко, което казва.

— За какво? — питам грубо.

Внезапно тя вдига поглед и сините й очи пламват, потъмнели от страст.

— Дадох му думата си — изрича тя пламенно. — Той поиска от мен да му обещая нещо, и аз обещах.

— Какво обещахте?

Светлите ресници отново закриват очите й, тя отново свежда поглед, пазейки тайната си, отказвайки да сподели с мен последните думи на брат ми.

— Non possum dicere — казва тя.

— Какво? — Разтърсвам леко ръката й, сякаш е Мери и мога да я зашлевя. — Говори на английски, глупачко!

Катерина отново ми отправя онзи изгарящ поглед.

— Не мога да кажа — изрича тя. — Но ви уверявам, че съм водена от последната му воля. Винаги ще се ръководя от волята му. Заклех се.

Чувствам се напълно зашеметена от решителността й. Не мога да я убедя, не мога и да бъда груба към нея.

— Във всеки случай, не бива да тичате наоколо и да вдигате шум — казвам злобно. — На почитаемата ми баба това няма да й хареса, а почитаемата ми майка си почива. Вероятно вече сте я смутили.

— Тя очаква дете? — пита ме тихо младата жена. Всъщност това изобщо не й влиза в работата. И освен това майка ми нямаше да е принудена да зачене отново, ако Артур не беше умрял. На практика Катерина е виновна, че майка ми е изтощена и й предстои да изтърпи още едно усамотение и раждане.

— Да — казвам надуто. — Както би трябвало да очаквате и вие. Изпратихме носилка в Лъдлоу да ви доведат у дома, за да не ви се налага да яздите, защото мислехме, че очаквате дете. Проявявахме загриженост към вас, но изглежда, че не е имало нужда от любезността ни.

— Уви, това така и не се случи за нас — казва тя тъжно, и аз съм толкова разярена, че излизам от стаята, затръшвайки вратата, преди да имам време да помисля точно какво иска да каже с това. „Уви, това така и не се случи за нас“?

Какво така и не се е случило?