Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (71)

Замъкът Крейгмилар, Единбург
Шотландия, лятото на 1517 г.

Синът ми, кралят, е преместен от поразения от чума град в замъка Крейгмилар, само на един час южно от Единбург, където живее Антоан дьо ла Басти. Той казва, че може да отида там и да остана колкото искам, че трябва да виждам сина си безпрепятствено. Би било благоразумно от моя страна да напусна Единбург през това време на болести. Казвам, че Арчибалд също ще дойде, а Антоан извръща нагоре красивите си кафяви очи и ми се смее.

— Вие сте влюбена жена — казва той. — И отказвате да си вземете поука. Добре тогава, елате и доведете графа. Винаги се радвам да го видя, независимо за коя е женен днес.

Не обръщам внимание на нищо освен на поканата му, и двамата с Ард потегляме с подаръците за Джеймс още на другата сутрин.

Замъкът е построен във френски стил, с красива вътрешна стена.

— Замък играчка — казва Арчибалд с унищожителен тон. — За мним рицар.

— Не всеки замък може да бъде като Танталън със Северно море вместо крепостен ров — казвам закачливо.

Влизаме през каменната арка, от двете страни на която стоят на пост стражи. Красиво издокарани са. Виждам нови порти на входа и лъскави нови панти. Дьо ла Басти приема много сериозно задълженията си като настойник на Джеймс.

Той е там, за да ни посрещне на вратата на замъка, и лично идва да ми помогне да сляза от седлото. Ард скача долу като момче, за да застане първи до мен; но аз не забелязвам нито един от тях — нито красивия французин, нито ослепителния шотландец, — защото на прага е Дейви Линдзи, когото не съм виждала от две години, а до него стои малкото ми момче, петгодишният Джеймс.

— О, Джеймс — изричам. — Момчето ми, синко.

В мига, в който го виждам, мисълта за загубата на по-малкия му брат, Александър, ме връхлита отново, и едва се възпирам да надам вопъл. Не искам да го разстройвам със сълзите си, затова прехапвам устна и тръгвам внимателно към него, сякаш приближавам към малък сокол, сокол, който може да се отдръпне уплашено от мен. Той вдига поглед към мен, очите му са будни и тъмни като на млад сокол.

— Почитаема майко? — пита с ясния си глас на малко момче.

Виждам, че не е сигурен коя съм. Казали са му, че ще дойда, но той не ме помни, пък и сигурно съм много променена и не приличам на жената, която го целуна за довиждане и се закле, че скоро ще дойде за него. Тогава бяхме в ужасна опасност, аз бях бременна, и го оставих, сигурна, че короната му и потеклото му ще го опазят, докато името и поведението на Арчибалд щяха да го изложат на опасност. Оставих сина си от любов към съпруга си, и дори сега не зная дали постъпих правилно.

Коленича, така че двамата да сме лице в лице.

— Аз съм майка ти — прошепвам. — Обичам те много. Липсваше ми всеки ден. Молех се за теб всяка нощ. Копнеех… — отново се налага да преглътна едно ридание, — копнеех да бъда с теб.

Той е само на пет години, но изглежда далеч по-голям, и сдържан. Не дава вид, че се съмнява в думите ми, но явно не иска обяснения в любов, нито майчини сълзи. Изглежда неуверен, сякаш би предпочел да не съм коленичила в двора пред него, с пълни със сълзи очи, с трепереща устна.

— Добре дошла сте в Крейгмилар — казва той, както са го научили.

Дейви Линдзи ми се покланя ниско.

— О, Дейви! Останал си със сина ми.

— Никога не бих го оставил — казва той. Поправя се: — О, не ми приписвайте заслуги, нямах къде другаде да отида. На кого му е притрябвал поет в тези бедни дни? И с него бяхме заедно тук-там. Винаги ви споменаваме в молитвите си, и съчинихме песен за вас, нали, ваша светлост? Помните ли нашата песен за английската роза?

— Така ли? — питам Джеймс, но той мълчи, поетът е този, който отговаря.

— Точно така. Ще я изпеем за вас тази вечер. Той е добър музикант, както беше баща му преди него.

Джеймс се усмихва на похвалата и вдига поглед към учителя си:

— Каза, че съм глух като пепелянка.

— А ето го и вторият ти баща, също дошъл да те посети!

Струва ми се, че усещам лека мразовита тръпка. Дейви Линдзи се покланя на Арчибалд, Джеймс кимва. Но никой от двамата не го поздравява свойски или с някаква топлота.

— Сигурно си го виждал често? — питам Ард.

— Не много често — отвръща той. — Той подписа заповед за екзекуцията ми, не забравяй.

— Подписа и помилването ви — вмята Дейви Линдзи.

Синът ми, кралят, накланя глава и не коментира това. Той е дете и въпреки това е предпазлив в обноските си, и внимава какво говори. Усещам бавно изгаряща ярост, че синът ми никога не е бил безгрижен. Катерина Арагонска поиска смъртта на баща му и така погуби детството му. Той стана крал, докато беше още в пелени; тя го създаде по свой собствен дисциплиниран образ и подобие. Не можа да създаде собствено бебе, отне ми моето.

— Е, сега ще се виждаме често — заявявам. — Бях в Англия, Джеймс, и спечелих примирие за Шотландия. Ще има мир между нашите страни и мир по границите, и ще се виждаме, когато пожелаем. Отново ще живея с теб като твоя майка. Няма ли да е прекрасно?

— Да — казва малкото момче с ясния си шотландски акцент. — Каквото пожелаете, почитаема майко. Каквото позволят моите настойници.

* * *

— Прекършили са духа му — беснея пред Ард, крачейки с едри крачки нагоре-надолу из стаята ни в кулата в Крейгмилар. — Разбиха сърцето ми.

— Нищо подобно — казва той кротко. — Възпитаван е грижливо и добре. Би трябвало да си доволна, че мисли, преди да говори, че е предпазлив.

— Би трябвало да тича наоколо и да се смее. Би трябвало да се разхожда с лодка и да бяга от учебни занятия, би трябвало да излиза на езда с коня си и да краде ябълки.

— Всичко наведнъж ли?

— Не смей да ми се подиграваш!

— Наистина, виждам, че си разстроена.

— Прогонват ме от страната, разделят ме от сина ми, а после го отглеждат тих и затворен като монах!

— Не, той е игрив и наистина бъбри безспир. Сам съм го чувал. Но, разбира се, че се стеснява в твое присъствие след толкова дълга раздяла. Чакал е завръщането ти — разбира се, че е малко смутен. Всички сме смутени. Прибираш се у дома още по-прекрасна, отколкото те помним.

— Не е това — но гневът ми е смекчен.

Той взема ръката ми.

— Това е, любов моя. Довери ми се, всичко ще бъде наред. Бъди толкова любяща към него, колкото знам, че копнееш да бъдеш, и само след броени дни той отново ще бъде твоето малко момче. Ще си играе със сестра си, и двамата ще бъдат толкова шумни и палави, колкото ти душа иска.

Накланям се към него.

— Но, Ард, когато го оставих, той имаше малък брат. Имаше малък брат, който се усмихваше и гукаше, когато ме видеше.

Той обвива ръка около талията ми и притиска главата ми към рамото си.

— Зная. Но поне все още имаме Джеймс. И можем да му направим друго малко братче.

Притискам лицето си в топлия му врат.

— Искаш още едно дете?

— Веднага — казва той. — И това дете ще се роди в Танталън, сред цялото внимание и всички удобства, с които можеш да разполагаш. Ще те облека в златен брокат с пръстени на всеки пръст, когато се оттеглиш в уединение преди раждането. И ще те пазя, докато си в уединение. Ще поръчам да ти изработят легло, украсено със златен емайл, и няма да станеш половин година.

Усмихвам се.

— Беше толкова ужасно с малката Маргарет.

— Зная. Мислех, че ще умра от страх за теб. Но сега всичко ще е по-добре.

— Значи няма нищо за обясняване или за прощаване? — питам. — Чувам такива клюки…

— Кой го е грижа какви ги приказват хората? — Той свива рамене, а после отново ме придърпва към себе си. — Би трябвало да чуеш нещата, които ми разказваха за теб!

— О, какво казаха за мен?

— Че си щяла да се разведеш с мен и да се омъжиш за императора, че брат ти бил твърдо решен да осъществи този брак. Че Томас Улзи бил изготвил мирния договор, който ще превърне моята бедна Шотландия в безпомощна жертва на Англия и империята. Че ще кажат, че нашият брак никога не е бил сключван.

— Никога дори не съм обмисляла това — лъжа с очи, приковани в неговите.

— Знаех, че не би го направила — казва той. — Имах ти доверие, каквото и да казваха за теб. Знаех, че сме женени до живот, за добро или зло, завинаги. Чух всевъзможни неща по твой адрес; но никога не се вслушвах в тях.

— Нито пък аз — казвам, и чувствам как страстта ми по него ме изгаря. Харесва ми да чуя предаността в гласа си. — Никога не се вслушах дори в една дума, която някой изричаше против теб.

* * *

В дните, които следват, си поставям за цел да прекарвам време със сина си и да наваксам за пропуснатите месеци. Зная, че това никога не може да бъде постигнато. Не бях аз тази, която го научи да свири на лютня, той пее песните, на които го е научил Дейви Линдзи. Не аз го качих върху гърба на първото му рунтаво малко шотландско пони, не аз яздех редом с него, крепейки го на седлото. Не го изведох миналата зима да играе в снега, не му построих снежна крепост с куличка. Той ми разказва за това, и си мисля: да — това беше, когато бях в замъка Морпет, неспособна да стана от леглото заради болката в бедрото си, когато си мислех, че ще умра; това беше, когато ми съобщиха, че по-малкият ми син е мъртъв. Колкото по-близки ставаме двамата, колкото повече той ми разказва за приключенията си, докато отсъствах, толкова повече си спомням, че Катерина беше тази, която заповяда на Томас Хауард да не взема пленници в битката при Флодън. Колкото повече той ми разказва за живота си зад стените на замъка, толкова повече негодувам, че херцогът на Олбъни взе властта като регент, а Катерина не настоя момчето ми и аз да бъдем избавени заедно.

Запознавам го с малката му полусестра Маргарет, а той й прави физиономии, за да я разсмее, и я насърчава да тича зад него. Когато тя пада, той трепва, чул силния й плач, а аз се смея и му казвам, че тя има нрава на Тюдорите.

Томас Дейкър, който винаги знае всичко, ми пише, че сестра ми Мери е родила красиво бебе, Франсес, и че е добре и се е върнала в двора. Няколко дни по-късно получавам писмо от самата Мери, която превъзнася бебето и казва, че този път раждането й било лесно. Пише, че й липсвам, че се моли да мога да намеря щастие със съпруга си в моя дом, и се надява и двамата можем да дойдем в Англия отново, когато е безопасно да го направя. Казва, че все още е малката ми сестра, макар да е вече омъжена жена, заобиколена от децата си. Моли ме да й пиша, за да й съобщя, че съм жива и здрава, и че съм видяла сина си.

Чувам, че съпругът ти е с теб сега, и се надявам, че си щастлива, пише тя, сякаш се съмнява, че може да е така.

Отговарям бодро и весело. Съобщавам й, че съм чула, че Олбъни, регентът, е все още във Франция и не иска да се връща в Шотландия, и се моля да не го направи. В негово отсъствие в страната цари мир. Разказвам й, че Антоан д’Арси, месир Дьо ла Басти, е истински рицар, красив като гравюра в книга, и че му гостуваме с радост; той е аристократ във всяко отношение. Не казвам нито дума за клюкарстването й с Катерина против доброто име на Арчибалд. Пренебрегвам загрижеността й за моето щастие. Може да се поучи от мълчанието ми и да си държи езика.

Говоря с Антоан и намеквам, че може да си делим властта. Можем и двамата да сме регенти на Шотландия; бихме могли да работим заедно. Той нито за миг не отрича, че това е възможно, винаги казва, че е изключително важно Англия да запази мира по границите. Именно от тези бунтовни земи произтича целият смут в Шотландия. Ако успея да убедя брат си, краля, да нареди на Томас Дейкър да зачита мира по границите, тогава ще можем да планираме бъдеще за Шотландия заедно.

— Ако сте склонна да ми се доверите? — подмята ми закачливо Антоан.

— Ако вие склоните да ми се доверите? — отвръщам, и го разсмивам.

Той взема ръката ми и я целува.

— Бих се доверил на вас и сина ви — казва. — Бих се доверил на вдовстващата кралица и на краля. На никой друг. Не мога да давам обещания на съпруга ви или на когото и да е от шотландските лордове. Не вярвам дори на една дума, която някой от тях казва.

— Не можете да го критикувате пред мен — казвам.

Той се разсмива.

— Не го деля от другите. Не говоря за него по-лоши неща, отколкото казвам за всички останали. Те до един мислят за собственото си богатство и собствената си власт, и собствената си амбиция, преди всичко друго. Всички до един са верни само на своите кланове. Никой от тях дори не знае как да служи на краля си. Никой от тях не се замисля за страната си. Повечето от тях мислят за Бог като за някакъв невидим племенен главатар, по-непредсказуем и по-опасен от останалите. Те нямат въображение.

— Нямам представа за какво говорите — заявявам.

Той се смее.

— Защото вие също нямате въображение, ваша светлост. Справяте се прекрасно и без него. Сега ми разкажете скандалните клюки от английския двор. Чувам, че брат ви, кралят, е влюбен?

Намръщвам се.

— Няма да клюкарствам с вас — казвам строго.

— А младата дама е много, много красива?

— Не особено.

— И много образована, и музикална и със сладък нрав?

— Какво значение има?

— Дали кралят, вашият брат, не обмисля да напусне съпругата си? След като Бог сякаш не е склонен да ги дари със син? Дали неговата съпруга, кралицата, не преценява възможността да се оттегли в манастир? За да може той да се сдобие с наследник заедно с онази прекрасна млада дама?

Изпитвам онова мигновено, недостойно припламване на наслада при мисълта, че според клюките Катерина е била унизена докрай. После, незабавно, си помислям колко сломена ще бъде — тя, която не може да понесе мисълта Хари дори да флиртува с друга жена.

— Това никога няма да стане — казвам. — Брат ми е голям закрилник на църквата, и спазва всички нейни наставления. А снаха ми никога не би изоставила дълга си. Тя ще живее и ще умре като кралица на Англия.

— Тя е голям враг на Шотландия — изтъква той. — За нас може да е по-добре, ако той се вслушва в нова съпруга.

— Знам — казвам. — Това е скръбен въпрос и за двете ни. Но тя е моя сестра. Длъжна съм да й бъда предана.

* * *

Ние с Ард имаме намерение да останем в замъка Крейгмилар за още няколко седмици, а после да отидем в наследствените ми земи, в замъка Нюарк. Антоан казва, че когато всички се върнем в Единбург, след като чумата отмине, ще свика съвет на лордовете и че аз ще присъствам и ще отправя обръщение към тях. Ако успея да ги убедя, че е редно да бъда втори регент, той с радост щял да подели властта с мен. Ще имам свободен достъп до сина си, който се държи все по-непринудено в мое присъствие с всеки изминал ден. Ще имам място в залата на съвета. Ще бъда почитана като вдовстваща кралица.

— И Арчибалд на стол до моя — казвам. — Също толкова висок.

Рицарят прави лек жест.

— Ах, не искайте това — умолява ме той. — Обичате съпруга си, знам. Но той има толкова много врагове! Ако ги заставите да го приемат, те ще станат и ваши врагове. Бъдете майка на краля и вдовстваща кралица открито, пред хората. Бъдете негова съпруга в личните си покои. Бъдете негова робиня там, ако желаете. Но не го въвеждайте в залата на съвета като равен.

— Той е мой съпруг — казвам настоятелно. — Разбира се, че е мой господар. Няма да го държа в килера си.

— Той получи помилване само благодарение на великодушието на херцога на Олбъни — напомня ми Дьо ла Басти. — Неговият сродник и съратник в беззаконието беше обезглавен за държавна измяна. Мнозина са на мнение, че Хюм е направил единствено онова, което би направил съпругът ви, ако имаше смелост — той вдига ръка, тъй като се каня да го прекъсна. — Изслушайте ме, ваша светлост. Шотландия ще оцелее като кралство, което синът ви да наследи, единствено ако успеем да запазим мира. Вашият съпруг и семейството му, и всичките му приближени са врагове на този мир. Използват замъците си като отправни точки, откъдето да предприемат набези, позволяват на арендаторите си да крадат добитък, разрушават пазарите и ограбват чуждите арендатори и бедните. Събират кралските данъци, но не ги изпращат в хазната. И винаги, когато са в опасност, се промъкват през границата при Томас Дейкър, който им казва да продължават да безчинстват и им плаща, за да вършат и по-лоши неща. Ще трябва да намерите някакъв начин да ограничите амбицията на съпруга си и грубостта му до спалнята ви, където, предполагам, това ви харесва. Ние, останалите, не искаме той да размахва оръжие, танцувайки около нас. Ние, останалите, знаем, че той говори едно, а върши друго.

— Как се осмелявате… — започвам, когато на вратата се почуква силно. Тя се разтваря и на прага застава комендантът на замъка, с шлем под мишница.

— Простете — казва той, покланяйки ми се, а после заговаря на Дьо ла Басти: — Съобщение от Лангтънската кула. Обсадени са от Джордж Хюм от Уедърбърн и приближените му.

Дьо ла Басти веднага скача на крака.

— Отново Хюм? — пита той и кимва към мен, сякаш за да ми напомни, че това са съюзниците и сродниците на Арчибалд. — Колко на брой?

Пратеникът пристъпва напред.

— Не повече от петстотин — казва. — Но заплашват, че ще изгорят кулата и всички, които са в нея.

Антоан хвърля поглед към мен.

— Трябва да сключим мир — казва той. — Познавате ли Джордж Хюм?

— Роднина на Александър? — питам.

— Именно — казва той. — Сродник на един престъпник, който продължава делото му. Ще го арестувам. Съпругът ви ще потегли ли с мен срещу нарушителите на закона?

Принудена съм да замълча. Знам, че Ард никога няма да потегли срещу сродниците си, мъжете от рода Хюм.

Дьо ла Басти се засмива и казва:

— Така си и мислех. Как може да бъде защитник на краля, когато не закриля мира в страната?

Покланя ми се и отива до вратата, докато капитанът нарежда с викове гвардията трябва да бъде свикана за потегляне.

— Колко време ще се бавите? — питам, внезапно притеснена.

Той поглежда към пратеника в очакване на отговора.

— Поне на половин ден път с кон е — казва мъжът.

— Би трябвало да се върна до утре — казва той небрежно. Покланя ми се с ръка на сърцето, усмивката му блясва за миг, и си отива.

* * *

Очакваме го за вечеря, но накрая я поднасят и се храним без него. Арчибалд отбелязва, че навярно прочутият френски рицар не е могъл да хване Джордж Хюм така лесно, както е очаквал. Казва, че рицарските двубои и турнири са едно, и че е съвсем различно да препускаш през диви местности начело на мъже, не много по-добри от грабители, че това изисква кураж, от какъвто рицарят едва ли е имал нужда преди.

— Те нарушават мира — казвам кратко. — Разбира се, че трябва да ги арестува.

— Те оспорват регентството, което те изпрати в изгнание и те направи непозната за сина ти — казва той. — Регентството, от което трябваше да измоля помилване, преди да ми позволят да се върна във владенията си.

— Трябва да имаме мир — повтарям.

— Не и при всякакви условия — казва съпругът ми. — Иска ми се да бях с тях.

— Дьо ла Басти смяташе, че може да тръгнеш с него! — възкликвам.

Ард се засмива.

— Не, не е, казал е това, просто за да те смути. Той знае, и аз знам, че няма да има мир за тази страна, докато начело на нея не застанеш ти, вдовстващата кралица, от името на твоя син, краля. Знае, че не бих се сражавал за регентство, оглавявано от него или другия французин. Аз съм за кралицата и Англия.

— Какво е това? — питам, сепвайки се, когато чувам как веригите на решетката на крепостната врата издрънчават, а макарата изскърцва, когато повдигат портата. — Той върна ли се най-сетне?

Заедно слизаме до вратата на замъка, очаквайки да видим как пристигат Дьо Ла Басти и охраната му. Вместо това виждаме половин дузина мъже с неговото знаме. Носят го наведено, като в траур, сякаш някой е умрял.

— Какво има? — питам настойчиво, а Ард слиза при капитана на стражата и заговаря бързо с него. Когато се обръща отново към мен, лицето му в потрепващата светлина на факлите е възбудено.

— Дьо ла Басти е сразен. Джордж Хюм се е измъкнал — казва той кратко.

— Елате и ми докладвайте веднага — казвам на капитана на гвардията. — И доведете всичките си хора. Не бива да разговарят с никого. Трябва да кажат първо на мен. — Обръщам се, влизам в замъка и чакам до голямото каменно огнище в залата за аудиенции на Дьо ла Басти, докато гвардейците влизат бавно и застават заедно.

Капитанът заговаря от името на всички:

— Беше засада — казва бавно. — Кулата не беше обсадена. Беше лъжа, лъжлив ход, за да ни подмамят.

Зад него виждам как Ард слуша внимателно. Не личи да е потресен или смутен. Изглежда по-скоро така, сякаш слуша за успешното осъществяване на някакъв план, навярно дори негов собствен план.

— Защо? — питам. Но знам.

— Срещнахме се с Джордж Хюм и отряда му точно на север от Келсо и рицарят му нареди да влезе в града и да обясни действията си. Яздехме заедно, един до друг, но точно пред Лангтън нещата загрубяха. Хюм измъкна меча си, всичките му хора измъкнаха своите. Рицарят ни изкрещя да го последваме и да потеглим в галоп обратно към Дънс. Те ни преследваха по целия път. Не беше битка, беше капан, засада. Мислех, че милорд ще се измъкне. Беше се отправил към замъка си. Но там има една гъста част от гората, човек не може да види на повече от три фута зад гърба си, със скалист зъбер от едната страна и стръмен склон надолу към реката отляво — той се обръща към Арчибалд. — Знаете.

Ард кимва. Знае.

— Настигнаха ни там, изтикаха ни от пътеката, принудиха ни да слезем по хълма. При завоя на реката има тресавище. Отвърнахме на удара, но те разполагаха с предимството на терена, и на изненадата. Още се изсипаха от Дън спешени, криволичеха около дърветата, прескачаха повалени клони. Конете ни се опитваха да се измъкнат, много от тях паднаха, бяхме изтласкани надолу по хълма, а конят на негова светлост се прекатури през брега и падна в реката, Уайтадър. Дълбоко е. Повечето други коне също паднаха вътре. Беше хаос: затъване, викове и давещи се мъже.

Опирам ръка върху топлия камък на стената около комина, вкопчвайки се в нея, сякаш земята под мен също не е безопасна.

— А после? — чувам изтънелия си глас. — А после?

— Негово благородие слезе от коня си. Бронята му го теглеше надолу, но той беше обвил едната си ръка около шията на коня си и плуваха заедно, бореха се заедно. Помислих си, че може да се добере до сух терен. Един от рода Хюм — Джон — му извика, беше обвил едната си ръка около едно наклонено дърво, с крака върху корените, със сухи крака в тресавището. Пресегна се към негово благородие и той пое ръката му.

— Спасил го е? — питам слисано.

— Притегли го към себе си, сякаш го измъкваше от тресавището, сякаш го спасяваше от удавяне, а после го намушка в подмишницата, където можеше да вкара острието под бронята. Негово благородие падна, а Патрик Хюм измъкна меча си и му отсече главата.

Другите мъже кимат, твърде зашеметени, за да проговорят.

— Видяхте това? — пита Арчибалд. — Къде бяхте?

— Бях паднал върху един пън — казва един мъж.

— Аз бях върху коня си на пътя.

— Борех се да се измъкна от тресавището.

— Паднах от коня си. Да ми прости Господ, лежах неподвижно.

— А после какво? — питам с неуверен глас.

Те свеждат глави, влачат крака. Избягали са, но не искат да го признаят.

— Мнозина ли се прибраха у дома? — пита Ард. — Хората от рода Хюм не ви ли преследваха? Не е типично за тях да не довършат задачата.

Те поклащат глави.

— Мисля, че ние сме единствените, които се измъкнаха — казва капитанът. — Но вече се стъмваше, и сред дърветата не се виждаше нищо, изобщо не приличаше на сражение, по-скоро на сбиване. Може да има и други, побягнали към къщи. Може да има и други, удавени като котенца в реката.

— Не като в рицарски двубой — казва Арчибалд с бърза усмивка към мен. — А той винаги беше толкова прекрасен в рицарските двубои.