Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (55)

Замъкът Харботъл, Англия
Октомври 1515 г.

Почивам си, спя. Събуждам се и ям. Храната не е добра, но поне има легло, а не купчина слама, натъпкана в зебло; но няма хубави чаршафи и завивки, нито завеси на леглото, които да възпират теченията, и има само една малка възглавница. Това е спалнята на коменданта на крепостта, и трябва да кажа, че няма опасност това назначение да го изнежи. На допир дюшекът сякаш е натъпкан с едри камъни — никоя птица не може да има такива пера, и в него има бълхи или въшки, или във всеки случай нещо, което хапе. Цялата ми кожа е осеяна с червени подутини. Но поне не съм на коня, а след няколко дни болките затихват и си мисля, че може би бебето ми може и да не подрани толкова, но във всеки случай, ако дойде сега, ще се роди под покрив като християнин, а не край някой жив плет като диво животно.

Не се безпокоя за Арчибалд, някъде в пустошта на спорните земи между Шотландия и Англия, без позволение да влезе в едната страна, обявен извън закона в другата. Дори не мисля за сина си, Джеймс, който е с Дейви Линдзи в замъка Стърлинг, несъмнено пита за мен и научава, че пътят към престола е самотен и труден. Не мисля за малкия му брат, Александър, моето бебе, моят любимец. Не мисля за Катерина, бременна за пореден път, надяваща се на момче за Англия. Не мисля за Мери, също бременна, според лорд Дейкър — макар че какво значение има нейната бременност в действителност? В най-добрия случай може да роди син на Чарлс Брандън, наследник на бащините си задължения и майчината си глупост. Аз съм единствената от трите, която е и кралица, и може да разчита, че ще роди жив син, и би трябвало да тържествувам, но съм толкова уморена, та си мисля, че най-сетне наистина сме сестри, сестри в страданието и сестри в разочарованието.

Болките ми не водят до раждане, изпадам във вцепенена пасивност, като крава със заседнало теле в утробата й. Не мога да направя нищо, за да накарам детето да се раздвижи, и нищо, за да го опазя. Страхувам се, че постоянната езда от последните няколко дни му е причинила нещо и то вече не може да се задържи здраво в утробата. Страхувам се, че ще умре вътре в мен, и тогава ще трябва да ме срежат, за да разтворят утробата ми, и със сигурност и аз ще умра. Мисля си, че това е моят Флодън, това е моята битка срещу врага и почти със сигурност ще я изгубя. Трябва да бъда отчаяно храбра и да си напомням, че дългът ми ме доведе тук, пък и така или иначе, няма как да избягам.

Когато се опитвам да се измъкна от леглото — защото постоянно имам нужда да се облекчавам, а тук нямат нужник, а само кофа под леглото, — осъзнавам, че съм се парализирала. Това не са родилни болки, а някаква болест, стигаща дълбоко в костите. Имам нужда от лекар, не от знахарка. Казвам на лорд Дейкър, че трябва да се видя с френския посланик веднага, че нямам избор: трябва да сключа мир с херцога на Олбъни, защото вероятно ще умра. Той трябва да ми изпрати лекари от Единбург.

— Повикайте френския посланик — казвам. — Може да ни последва тук. Можете да му издадете документ за свободно преминаване.

— Не зная къде е. Може да е още в Бърик.

— Бил е в Бърик?

Той осъзнава, че неволно се е издал.

— Дошъл е в Бърик?

— Ако си спомняте, бързахме да потеглим. Ами ако неговите хора бяха арестували съпруга ви? Нима бихте искали да изложите графа на опасност да бъде арестуван?

Разбира се, безопасността на Ард е по-важна от всичко, но само ако се бях видяла с френския посланик и той беше успял да сключи споразумение с мен, тогава можеше и да не съм принудена да дойда тук, в това мизерно укрепление, за да търпя тези болки без лекар или знахарка, или билкарка, на които мога да се доверя.

— Повикайте го! — нареждам. — Ако двамата с него успеем да се споразумеем, може да ми изпрати лекари от Единбург.

— Не още, ваша светлост — отвръща той внимателно. — Не искаме да излагаме на риск смелия ви съпруг и голямото му начинание.

— Защо, какво прави той? — питам. — Мислех, че се укрива, докато успее да се присъедини към нас?

Лорд Дейкър се усмихва, старческите му очи проблясват дяволито.

— Мисля, ще откриете, че един смел млад лорд като него е способен на нещо по-добро от това!

— Спасява синовете ми — казвам, без миг съмнение, и лордът ми намига дръзко.

— Именно това прави, Бог да му помага — казва той. — Как ще се чувствате, когато и двамата се озовете на сигурно място зад стените на замъка Морпет, а с вас — и синовете ви?

— Ще ги доведе в Англия?

— Няма друго място за тях. Всички отново ще бъдете заедно.

Не отговарям. Той е прав. Всяка стъпка, която предприех, всеки избор, който направих, изглежда, ме води към места, на които не искам да бъда, до още избори, които не искам да правя.

— Ще видя — казвам. Помислям си за почитаемата ми баба, която никога не казваше на никого какво мисли, нито какво може да направи. — Ще реша, след като родя детето си.

— Повиках лекари от Бърик — казва той. — Ако само може да стигнем до Морпет, бих могъл да ви настаня по-удобно. Там е съпругата ми с дамите си. Те биха се погрижили за вас и бихте имали покои по свой вкус.

— Зная — казвам. — Но това не може да стане. Не мога дори да ходя, не бих могла да яздя. — Внезапна болка като от промушване с меч в корема ме кара да обгърна тялото си с ръце и да ахна.

Дейкър се изправя на крака.

— Започва ли?

Кимвам.

— Да. Мисля, че сега наистина идва.

* * *

Раждането на бебето отнема дни. Два дни и три дълги нощи, изпълнени с болка, сън и ново събуждане от болка; накуцвам нагоре-надолу из стаята и пъшкам на леглото, докато най-сетне ми подават скимтящо вързопче, повито в парчета лен, и казват:

— Момиче. Момиче, ваша светлост.

Толкова съм изтощена, та дори не ме е грижа, че не е момче. Толкова се радвам, че всичко е свършило и че имам живо дете в резултат на всичките си мъки, че повдигам набразденото си от сълзи лице да я погледна и виждам съвършено, миниатюрно бебе, идеално и завършено като розова пъпка, сладко като изящна фигурка, ангел, направен от марципан. Не мога да говоря от болка и изтощение. Мисля си, че ако умра след раждането й, поне я видях, а Арчибалд ще има дете от мен.

— Как ще я кръстите? — пита някой.

— Маргарет — казвам. — Маргарет Дъглас. Нека бъде малка шотландска дама, дори ако майка й е мъртва.

* * *

Наистина вярвам, че ще умра. Болките ми продължават, макар бебето да се е родило, кървенето продължава, и нищо, което акушерките могат да направят, не е в състояние да го спре. Изплашени са. Те са бедни, невежи жени, които си изкарват по нещо, помагайки при раждане на съседките си; обикновено им плащат в яйца. Никога преди не са били в замъка, никога не са повивали бебе в хубави пелени. Правят всичко по силите си, но никой не може да ми помогне, когато изпадам в трескаво състояние и не зная къде съм, и призовавам Джеймс, съпруга ми Джеймс, да не потегля на битка и да не ми подарява перли като на вдовица. Сънувам, че той е наблизо, и че Катерина е получила не този труп, който е искала. Сънувам, че живее като животно в тези диви земи и че ще дойде при мен в мига на смъртта ми.

* * *

Прекарвам дълги мъчителни дни, полупияна от неразреден ейл, смесен с uisge beatha. Ту губя съзнание, ту идвам отново на себе си и виждам дневна светлина, после потрепващите светлинки на восъчни свещи, а след това студената светлина на зората. Чувам сякаш отдалече тъничък плач и звука от стъпките на някой, който се разхожда нагоре-надолу и успокоява хленчещото дете.

Нямам особена полза от момиче. Арчибалд няма да излезе от укритието си, за да види една дъщеря. Кланът Дъглас няма нужда от момиче, нужен им е следващият главатар на клана. Но аз се радвам, че е жива. Страхувах се, че ездата, толкова близо до времето за раждане, я е убила. А после се радвам и на това, че съм жива, макар че все още ме боли, когато стоя или седя, а кракът ми изглежда е парализиран.

Вдигам глава.

— Пишете на брат ми — казвам. — Съобщете му, че съм родила здрава дъщеря и че се надявам той да й бъде кръстник. Кажете му, че тя се нуждае от вуйчо, който да я защитава.

Отпускам се назад и се унасям, докато гледам как я повиват и я привързват към дъската. Не са успели да намерят кърмачка, и дори не могат да отидат на кон до далечните села, толкова опасни са пътищата заради грабители, разбойници и всякакви въоръжени мъже. Хранят я с надробен хляб, натопен в разредено с вода мляко, който изстискват в устата й.

— О, аз ще я нахраня — казвам сприхаво, а после изскимтявам от нова болка, когато я слагам на гръдта си.

Тя суче малко, а после я отнасят и казват, че мога най-сетне да си почина. Лежа на тънката възглавница: тя е влажна от потта ми, но няма чисто спално бельо за смяна. Превързват кървящите ми интимни части с мъх, а после най-сетне сядат тихо и чувам как бавачката полюшва с крак люлката и всички други шумове замират, когато останалите отиват да ядат или да спят.

Светлината на свещта потрепва и угасва, огънят догаря зад решетката на огнището. Не мога да повярвам, че аз, една принцеса от династията на Тюдорите, се озовавам хваната натясно тук, на място, което не е много повече от погранична кула, и гледам как сенките подскачат по измазания с глина таван, чувам плъховете, дращещи по пода. Затварям очи. Не мога да разбера как може да съм родена с толкова високо положение и да съм паднала толкова ниско. През капаците нахлува студено течение, което кара пламъците на свещите да се разгарят, а после да се снижават. На прозорците няма стъкла, които да спират студа. Чувам нощните шумове из тези хълмове, настойчивото бухане на кукумявка, острия лай на лисугер, и, някъде, на мили оттук, воя на вълк.