Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (42)

Енорийска църква Киноул, Пърт
Шотландия, август 1514 г.

Трябва да се оженим, незабавно. Разбира се, че трябва. Трябва да се оженим веднага, защото ме е завладяло настойчиво желание и за първи път в живота ми то е толкова мощно, че ми иде да пея, да танцувам и да се смея. Това е моето лято: никога преди не съм имала лято, през което да съм чувствала, че съм жена, да съм чувствала кръвта във вените си и топлината на кожата си. Влюбена съм в себе си, в гладкото си младо тяло; в пълните си, налети гърди, в топлата влага на интимните си части. Това е моят миг: никога преди не съм била обичана от мъж, който ме иска заради самата мен, а не като символ на договора между две страни. Това е мъжът, когото съм избрала: този пленителен, омагьосващ, чаровен, възхитителен мъж, който ми доставя такава наслада, че ми е непоносимо да се разделя с него, нощем или денем.

Щом се събуждам сутрин, тръпнеща от страст, искам да го видя веднага. Придворните знаят, че сега ходим в параклиса много рано и че той трябва да стои до кралския стол, за да мога да го виждам, макар да не можем да разговаряме. Докато свещеникът отслужва литургията пред нас, затварям очи, сякаш вглъбена в молитва, но всъщност вече бленувам как той ще ме целуне и как ще ме докосне в мига, щом останем сами. Имам чувството, че горя от треска, толкова съм сгорещена от желание. На закуска той трябва да застане до мен, за да нареже шунката и студеното телешко, и сега ям резен след резен заради удоволствието той да се наклони към мен и да плъзне месото в чинията ми. Понякога ръката му само съвсем леко докосва рамото ми и аз вдигам очи към него и виждам очите му, вгледани в устата ми, сякаш и той копнее за целувка. Когато излизаме на езда, конят му трябва да пристъпва редом с моя, и искам да разговарям единствено с него. Всеки друг, който ни приближи, е нежелан натрапник, и нямам търпение да си тръгне. Яздим рамо до рамо, толкова близо, че коленете ни леко се докосват, а той може да се пресегне и да потупа облечената ми в ръкавица ръка върху юздите. Танцувам само с него; непоносимо ми е да го видя как партнира на която и да е друга жена. Когато стъпките на танца изискват той да се обърне към друга жена и той поеме ръката й, изпитвам мигновена неприязън към нея и се чудя какво търси тя в моя двор и как може да се натрапва по такъв начин. Не изпитвам интерес към държавните дела, дори не поглеждам писма от лорд Дейкър, пълни с наставления какво би било най-добро за Англия. Не се интересувам от Катерина и бременността й, от Мери и нейния годеж. Най-вече не искам да чувам за Мери и за вероломния й годеж с Луи Френски. Те са далече и не ги е грижа за мен — защо аз да си правя труда да мисля за тях? Забравям членовете на съвета си, страната си, пренебрегвам дори малките си момчета в тази изгаряща, постоянна, настойчива нужда да бъда с него — просто да бъда с него.

Това е любов, и аз съм опиянена от нея. Никога не съм знаела, че чувството е такова, никога изобщо не съм очаквала да почувствам нещо подобно. Препрочитам романсите, за да разбера дали за това говорят трубадурите, и нареждам на музикантите да пеят песни за любов и копнеж. Питам се дали това е изпитвал Хари към Катерина — възможно ли е да се е чувствал така? Това безкритично желание ли го е карало да пренебрегва у нея всичко, което дразни мен? Питам се дали глупавата ми малка сестра Мери изгаря от такава силна треска по Чарлс Брандън? Може ли Мери, макар и толкова млада, макар и такава глупачка, да копнее за Чарлс Брандън така, както аз копнея за Ард? Ако е така, тогава наистина ми е жал за нея — не защото имам по-добрия мъж (макар да го имам), — а защото тя е принудена да се откаже от него и да търпи самота, докато аз, в благословена свобода, мога да се омъжа за човека, когото обичам. Не бих могла да го оставя да си отиде. Ако тя се чувства като мен, няма да може да остави Чарлс Брандън, а женитбата с краля на Франция ще разбие сърцето й. Слава Богу, на мен не ми се налага да извървя този ужасен път.

Вместо това братовчедът на Арчибалд, декан на катедралата в Дънблейн, ни посреща на зазоряване, отваряйки пред нас вратата на страничния параклис. Тръгвам по тясната пътека към олтара в зелената си рокля, с разпусната по раменете коса, сякаш съм девствена годеница. Защо да не го сторя? Точно така постъпи Катерина на втората си сватба. Един хорист пее псалм, със сладък до болка глас, докато слънцето прониква през сводестите прозорци и лъчите му се стелят пред краката ни, сякаш за да покажат, че пътят пред нас ще бъде топъл и златен. Засмивам се, когато разбирам, че Ард не е донесъл пръстен, и свалям един от своите от дясната си ръка, а той ми го връща, слагайки го на безименния пръст на лявата ми ръка. Дори не се сещам за Карл Кастилски и рубина. Свещеникът отслужва литургията и ние споделяме хляба, виното, светостта на момента, а после тихо излизаме от църквата, и аз съм изпълнена с благодарност, че той е свободен и аз съм свободна, че сме млади и красиви, че сме здрави и Бог е наредил да изпитваме желание един към друг, и че сега това желание е благословено. Мисля си, че ще бъдем щастливи, дълбоко щастливи завинаги, и никога повече няма да завиждам на никого, защото се омъжих за млад мъж, който можеше да ухажва всяка жена на света и да спечели благосклонността й, но се влюби в мен. Избра ме заради самата мен, обича ме заради самата мен, не заради името ми или титлата ми, или наследството ми. Мисля си, че той е първият човек на света, който ме обича заради самата мен, откакто изгубих брат си Артур.

— Бог да ви благослови — казва чичото на Арчибалд, Гавин Дъглас, декан на „Сейнт Джайлс“ в Единбург и един от най-именитите поети в двора на първия ми съпруг. — Бих написал поема, но не мисля, че бих успял да опиша радостта в изражението ви. Само ми се иска да можехте да се омъжите на пищна церемония и да ви благослови епископ.

Подавам му ръка, а той се навежда над нея и я целува почтително.

— Вие ме благословете, чичо — казвам импулсивно, свеждайки глава, и той прави кръстния знак над мен. — Готово! — заявявам триумфално. — Следователно наистина съм благословена от епископ, защото ще ви провъзглася за архиепископ на Сейнт Андрюс.

Той се покланя отново, криейки задоволството си.

— За мен е чест, ваша светлост. Ще служа на вас, на новия ви съпруг, и на Бог.

Ние с Арчибалд се връщаме в замъка и отиваме веднага в покоите ми, дръзки като двойка млади влюбени, които вече нямат какво да крият. Все още съм в първата година на траура си, Ард е развалил годежа си с Джанет Стюарт. Но това не означава нищо. Нищо не може да застане на пътя ни. Женени сме, нося пръстена му на пръста си и е много възможно да нося в утробата си детето му. Минаваме, хванати за ръка, покрай удивените ми дами, и затваряме вратата на спалнята ми пред слисаните им лица. Свърши се. Омъжих се за мъжа, когото обичам, и Катерина Арагонска, която трябваше да чака с години, преди Хари да благоволи да се ожени за нея, и сестра ми Мери, която ще бъде обвързана с един разлагащ се развратник, могат да ми завиждат от този ден нататък. Всичко се промени. Те ще ми завиждат.