Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (51)

Дворецът Линлитгоу, Шотландия
Септември 1515 г.

Разположила съм се в един стол до огнището, по свободна сребриста нощна дреха. Косата ми е разресана и се спуска по раменете като златен воал. Когато капитанът на отряда на Олбъни въвежда съпруга ми в стаята, вдигам очи и правя лек жест, сякаш за да покажа, че не мога да се надигна, докато Арчибалд, загорял и усмихнат след седмици усилна езда, бързо се хвърля в краката ми и скланя гладко сресаната си рижа глава в скута ми.

— Ваша светлост — изрича той, с приглушен глас. — Моята съпруга, моята любима.

— Ще ви оставя — казва капитанът, бързащ да се махне от парфюмираната стая. — Милорд — освободен сте срещу честната си дума. Ще докладвам на херцога на Олбъни в Единбург, че сте пристигнали благополучно тук и сте се заклели в честта си да останете зад стените на двореца.

Съпругът ми обръща глава и се усмихва на нашия враг.

— Благодарете му за това — казва. — Признателен съм. Каквото и да стане в бъдеще, той постъпи благородно, като истински рицар.

Капитанът леко се надува от гордост, покланя се и излиза.

Арчибалд безмълвно прекосява на пръсти стаята и заключва вратата след него. Обръща се обратно към мен.

— Готова ли си? — тъмните му очи искрят от възбуда.

— Готова — казвам. Отмятам диплещия се халат: отдолу съм облякла роклята си за езда. Самият Арчибалд коленичи в краката ми и ми помага да нахлузя ботушите за езда. Придворната ми дама ми подава тъмна пелерина и аз придърпвам качулката върху главата си.

— Взе ли всичко?

— Конярят ми, Том, носи у себе си скъпоценностите ми и каквито пари имам подръка — казвам. — Керванът с багажа ще дойде по-късно.

Той кимва.

— Знаеш ли стълбището?

Повеждам го през свързващата врата към малкия параклис. Зад олтара има скрита врата, използвана само от гостуващите свещеници. Тя се отваря без скърцане, аз вземам свещ от олтара и го повеждам надолу по витите стъпала. Вратата в най-долния им край не е залостена. Арчибалд я дръпва и я отваря и там е Джордж Дъглас заедно с двама коняри и стражи, в очакване да се появим.

— Можете ли да яздите? — пита Джордж, измервайки с поглед издутия ми корем.

— Налага ми се — казвам простичко. — Ще ви кажа, ако се наложи да спра.

Сложили са допълнително седло с възглавница отзад на коня на Арчибалд, един от войниците ме повдига и ме настанява зад него. Прислужницата ми и придворната ми дама се качват на собствените си коне, а конярите водят два резервни.

— Не прекалено бързо — казвам на Арчибалд.

— Трябва да се измъкнем — напомня ми той. — Трябва да се срещнем с Александър Хюм и охраната му, и да потеглим към замъка ми преди да разберат, че си заминала.

Обвивам ръце около него и допирам корема си до гърба му. Бащата на моето бебе ще ни спаси. Избавил ни е от плен. Свободни сме.