Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (77)

Дворецът Холирудхаус, Единбург
Шотландия, есента на 1519 г.

Влизаме триумфално в Единбург. Хората на Арчибалд ме съпровождат с гайди и барабани, и всички излизат от къщите и конюшните, от магазините и занаятчийските работилници, за да гледат как вдовстващата кралица и красивият й съпруг влизат обратно в Холируд. Провикват се, че отново съм добре дошла в столицата си, и че трябва да им покажа момчето си, малкия крал. Някои подвикват, че Арчибалд е предател, че водя със себе си предател. Извръщам глава. Има много начини да бъдеш верен шотландец, и начинът на Арчибалд не е начинът на семейство Хамилтън. Други вдигат кесиите си и ги размахват над главите си. Пламвам и поруменявам, и хвърлям поглед към Арчибалд; изражението му е гневно. Ти искат да кажат, че той приема английска издръжка, че е бил купен от Томас Дейкър, с парите на Томас Улзи, за да служи на брат ми, краля. Искат да кажат, че е евтино купен и евтино продаден: английски роб, а не свободен шотландец.

— Ще наредя да ги арестуват всичките до един — казва Арчибалд през зъби.

— Недей — казвам настойчиво. — Нека хората помнят това като деня, в който сме се върнали у дома, без да възникнат неприятности.

— Няма да допусна да ме оскърбяват.

— Това не означава нищо, нищо.

Дворецът е топъл и приветлив; отново има прислуга, подобаваща на една вдовстваща кралица, коне в конюшните и готвачи в кухнята. Арчибалд плаща за всичко: казва, че трябва да си купувам всичко, което поискам. Върти ме в танц из стаите и ме разсмива, казвайки, че трябва да повикам шивачките и да поръчам нови рокли за себе си и за дъщеря ни, малката лейди Маргарет, която се смее високо и пляска с ръце от радост, че отново вижда татко си, и го следва по петите като кученце. Той казва, че ще вечеряме в блясък и великолепие и всички ще дойдат да ни посетят. Трябва да изглеждаме велики, ние сме велики.

— Но цената… — възразявам.

— Остави сериозните дела на мен — казва той. Държи се като властен лорд. — Ползвам се с доверието на брат ти и той ми изпрати пари да подкрепя претенциите ти. Разполагам с рентите ти, а имам и собствено състояние. Всичко е за теб. Ти си кралицата на всичко, което виждаш. Най-вече си моя кралица, а аз все още съм твой най-смирен слуга — и допълва със смях: — Ще видиш, когато ти донесат печеното месо тази вечер, ще го нарежа за теб.

Не успявам да се сдържа и се разсмивам заедно с него.

— Това беше отдавна.

— Беше най-щастливото време от живота ми — казва ми той. — Влюбих се в теб така мигновено, толкова дълбоко, а после започнах да виждам, че може и ти да ме обичаш. Не е било отдавна, а едва вчера.

Искам да вярвам в това. Разбира се, че искам. Сякаш е сън, че той се връща при мен. Мисля си, че ако Катерина е била права и Божията воля е един съпруг и една съпруга никога да не се разделят, тогава завръщането му е Божие дело. Арчибалд и аз отново сме заедно, бракът ни е благословен, Шотландия ще приеме моето управление и ще намери мир. Не искам да се питам откъде идва богатството му, не се питам дали Дейкър ще ми опрости дълговете. Не мисля къде спи Джанет Стюарт тази вечер.

* * *

Посещавам сина си. Той отново се държи стеснително с мен; не сме живели заедно, откакто бяхме в замъка Крейгмилар.

— Не искат да ми позволят да живея с теб — казвам му. — Постоянно се опитвам да дойда при теб. Те отказват да ми позволят.

Той подбира толкова грижливо думите си, за да отговори, та не мога да повярвам, че е само на седем години:

— Казвам им, че искам да ви видя, но все още не мога да давам заповеди. Но графът на Аран е любезен с мен, и се държи мило. Казва, че херцогът на Олбъни ще се върне скоро и тогава ще имаме мир. Казва, че тогава ще можете да живеете с мен като моя почитаема майка и ще бъдем щастливи.

— Не, не, Шотландия трябва да бъде свободна от французите — казвам му сериозно. — Ти си син на англичанка, наследник си на английския трон. Не искаме френски съветник. Никога не забравяй това.

Дейви Линдзи, постоянният спътник и приятел на сина ми, пристъпва напред и ми се покланя.

— Негова светлост се гордее с наследството си — казва той внимателно — Но знае, че френските му настойници също са негови приятели и сродници.

— О, Дейви! — възразявам. — Това при положение, че Джеймс Хамилтън приема френска издръжка и нарича съпруга ми нарушител, който създава неприятности! Той не може да ни бъде приятел!

— Негова светлост трябва да бъде приятел на всички — напомня ми Дейви спокойно. — Не може да бъде видян да предпочита една страна пред друга.

Малкото момче мести поглед от мен към него, сякаш се опитва да реши на кого да вярва, на кого може да разчита. Той е момче, което не е имало момчешки години, дете без детство.

— Господи, колко ми се иска да те беше възпитал баща ти — казвам горчиво.

Той ме поглежда в отговор, големите му тъмни очи блестят от сълзи.

— На мен също — казва.

* * *

Арчибалд ме оставя в Холируд и казва, че има работа в имотите си.

— О, да дойда ли с теб? — питам. — Ще яздя с теб. Къде ще отидем?

Едва доловимо колебание, едно светкавично стрелване на погледа му настрана, ме кара да се поколебая за миг.

— На лов ли отиваш? — питам. — Арчибалд, къде отиваш?

Той се доближава, така че хората около нас да не могат да го чуят.

— Ще се срещна с Томас Дейкър — казва в ухото ми. — Отивам по твои дела, любов моя. Ще яздя през нощта до мястото на срещата ни, ще науча новини за брат ти и плановете му, и ще се върна у дома бързо.

— Кажи на лорд Дейкър, че трябва да уговорим условия с френския регент — казвам. — Не можем да се противопоставим на Джеймс Хамилтън като изпълняващ длъжността на регент, а херцогът на Олбъни ще се върне рано или късно. Трябва да работим с двамата, трябва да си върна регентството и да получим попечителство над Джеймс.

— Олбъни никога няма да се върне — обещава ми Арчибалд. — Никога няма да се върне. Желанието на брат ти — и моето предпочитание — е да не го видим никога повече тук. Брат ти ни помогна добре. Хвана Олбъни в капан във Франция, превърна изгнанието му от Шотландия в част от договора с Франция, направи толкова много за нас! А без него Хамилтън не е нищо повече от водач на клан. Може да нарича себе си заместник-регент — може да се нарича както пожелае, — но французите няма да подкрепят Хамилтън срещу англичаните. Можем да го унищожим, веднага щом бъдем готови.

— Не, не — казвам. — Никакви битки повече. Трябва да направим всичко по силите си, за да удържим мира, докато Джеймс стане достатъчно голям, за да заеме трона. Хамилтън или Олбъни, регентът или заместник-регентът, трябва да ръководят съвета и да усмиряват лордовете. Трябва да работя с тях.

— Ще кажа на Дейкър, че мислиш така — обещава ми Арчибалд. — Знаеш, че искам мирът в Шотландия да бъде запазен заради сина ти. Не искам нищо друго.

Слизаме до двора на конюшнята — всеки обвил ръка около кръста на другия, притиснати един към друг като млади влюбени. Целувам го за довиждане на един завой на стълбите, където никой не може да види как ме прегръща, как се вкопчвам в него.

— Ще се върнеш ли утре вечерта? — питам с копнеж.

— Вдругиден вечерта — казва той. — По границите не е безопасно след мръкване.

— Не поемай рискове. По-добре остани още една нощ, вместо да яздиш след залез-слънце.

— Ще се върна невредим при теб.

— Две нощи — прошепвам.

— Не повече.

* * *

— Нали знаете къде е? — пита ме Джеймс Хамилтън, заместник-регентът. — Това е общоизвестно.

При думите му усещам студ, сякаш е положил ледена длан на тила ми.

— Кое е общоизвестно? — отвръщам.

Излязла съм на кон извън Холируд, през Канънгейт, покрай големия, извисяващ се планински връх, който хората наричат Тронът на Артур, тъй като знам, че Джеймс Хамилтън и лордовете, чиито предпочитания са на страната на Франция, ловуват в дивите поля и тресавища на юг от града. Хамилтън, графът на Аран, ми е изпратил тайно съобщение, в което ми казва, че иска да разговаря с мен извън подслушващите стени и шпиониращите прозорци на града, и трябва да узная какво ще каже. Не мога да не му се доверя, познавам го от години. Разбира се, искам да чуя плановете му за Шотландия, какви вести има от Франция; но не искам да чувам клюки по адрес на съпруга си.

— Арчибалд посещава имотите си по границите — казвам решително. Конят ми, който държа много здраво, докато ръцете ми се вкопчват в лъка на седлото, се дърпа встрани и мята глава. — Нашите имоти. Грижи се за земите ми. Ще отсъства само две нощи.

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, ваша светлост, но той отново ви лъже. Отишъл е при лейди Джанет Стюарт в замъка Нюарк — казва той без заобикалки. — Помислих си, че не знаете.

— Със сигурност не е ваша работа да ми го съобщавате — казвам остро. Говоря много надменно, но имам чувство за надвиснала заплаха, почти предчувствие за гибелна опасност. Не искам този стар приятел да ми казва нищо повече. Не искам този мъж, който ме видя като принцеса в кралския двор на баща ми и прецени, че съм достойна да се омъжа за крал, сега да ме преценява като глупачка, която се е вкопчила в един неверен съпруг и му позволява да я позори пред света.

— Кой друг би ви казал? — пита той. — Кой е на ваша страна? Всички от неговия клан са се заклели да пазят тайна и са верни само на него. Дейкър го защитава, защото е подкупил докрай съпруга ви с английско злато. Сестрите ви не желаят ли да ви посъветват?

Неохотно, поклащам глава:

— Те отказват да говорят против законния брак.

— В такъв случай нямате съветници.

Около нас дамите ми бъбрят с неговите хора. Тръгнали са на лов със соколи, птиците с лъскави пера чакат върху юмруците на соколарите да бъдат пуснати в мига, щом негово благородие нареди. Викачите ще подкарват дивеча, соколарите ще пуснат птиците си, и те ще се издигнат в небето над нас и ще гледат надолу. От тази височина ние ще бъдем нищожни, разпръснати фигури из обширна пуста местност, която не е нанесена на никоя карта.

— Имам съветници — казвам студено. — Те биха ме предупредили.

— Нямате никого. Лорд Дейкър има власт над съпруга ви. Няма да ви предупреди в разрез с интересите му. Той работи за краля на Англия, а не за вас. Купили са съпруга ви; няма да ви кажат това.

Това толкова се доближава до страховете ми, че отначало не мога да отговоря. Отвръщам с лек смях:

— Ако Дейкър го е купил, ще му нареди да бъде верен на мен и семейството ми. Джеймс, грешите, като ме предупреждавате. Арчибалд и аз се помирихме. Между нас няма раздор. Той ще се върне у дома, при мен. Грешите, като говорите против един съпруг пред съпругата му.

— О, нима е ваш съпруг? Мислех, че преди това е имал друг брачен договор? А Дейкър изобщо не се интересува от това. Единственото, което Дейкър прави, е да му плаща, за да го задържи на страната на англичаните. Не го е грижа къде нощува и се храни той. Томас Дейкър извръща поглед, когато Дъглас отмъква рентите ви и ви изневерява. Томас Дейкър може и да казва на краля, че съпругът ви е не е най-добрият съпруг в Шотландия, но не го предупреждава, че кланът на Червените Дъглас ще унищожи съвета на лордовете. За Дейкър единственото, което има значение, е английското влияние в Шотландия, и той вярва, че най-надеждният начин да го осигури е, като Арчибалд остане женен за вас, а вие — под негово влияние.

— Отказвам да бъда използвана! — възкликвам. — Отказвам да бъда обиждана. Не съм под негово влияние.

— Трябва да прецените сама — казва той тихо. — Но ви казвам, че мъжът, когото наричате свой съпруг, е удобно сгушен в леглото на друга жена тази вечер. И я нарича своя съпруга. Подкупва съвета и ухажва вас, за да служи на страната, която му плаща: Англия.

— Аз съм кралица-регент.

— Тогава поемете собствената си власт. Работете с мен и с херцога на Олбъни, и дръжте онзи предател настрана от делата ни.

— А ако Олбъни никога не се върне?

— Ще се върне. Знае, че дългът му е да възкачи благополучно сина ви на трона. Във ваш интерес е да се върне.

— Аз съм английска принцеса. Вашият господар, кралят, знаеше това, когато се ожени за мен. Вие го знаехте, когато дойдохте в Лондон да ме видите, а аз бях само малко момиче. Бях омъжена, за да осигуря за краля съюз между Англия и Шотландия. Дойдох тук, за да наруша съюза с французите, а не за да го запазя.

— Крал Джеймс каза, че ще ви превърне в шотландка, и че синът ви ще бъде истински, чистокръвен шотландец — казва ми Хамилтън кротко. — Мислите ли, че е бил в мир със сродниците ви, когато потегли към Флодън? Той знаеше, че постигането на съгласие с англичаните е невъзможно. И въпреки всичките ви роднински връзки англичаните не проявиха особена обич към вас. Те унищожават не само мира на шотландците. Вашият покой и щастие нямат значение за тях, за нито един от тях.

Прокарвам пръсти през гривата на коня си. Това, което Джеймс Хамптън казва, е вярно. Никой не го е грижа за мира или щастието ми, дори и сестрите ми нехаят. Искат само да се уверят, че това, което правя, няма да им се отрази зле.

— Заклевате ли се, че ще бъда в безопасност, ако херцогът на Олбъни се върне? Ще мога ли да виждам сина си? Ще присъствам ли на събиранията на съвета?

— Готов е да подели регентството с вас — уверява ме той. — Не с графа на Ангъс. Никога с него. Никой от нас му няма доверие. А само с вас. Бихте могли да бъдете регент съвместно с херцога, бихте могли да си върнете властта и синът ви да ви бъде поверен, с богатството и мощта на Франция зад гърба ви.

— Ще му пиша — решавам. Недоверието ми към Арчибалд, чувството ми, че сестрите ми са ме предали заради собствените си цели, коравосърдечието на Катерина, пренебрежението на Мери към всички важни неща — те ме подтикват да работя за себе си, срещу всички тях. — Ще пиша на херцога и ще го поканя да си дойде у дома.

* * *

Разбира се, Томас Дейкър, с неговите шпиони навсякъде, узнава какво правя в мига щом го направя. Пише, че знае, че съм отишла тайно да се срещна с Джеймс Хамилтън и хората му. Казва, обезпокоен също като Катерина за репутацията на един брак, че съм отишла сама, под прикритието на мрака, че честта ми е опетнена. Знае със сигурност, че съм била навън през нощта тайно, когато съпругът ми е бил далече от къщи. Поведението ми е потресаващо. Бил е принуден да съобщи на брат ми, краля, че сега съм общоизвестна като любовница на Джеймс Хамилтън, графа на Аран.

Отговарям дръзко, вбесена, че лорд Дейкър се осмелява да ме оскърби. Казвам, че писах на херцога на Олбъни и го помолих да се прибере в Шотландия и да управлява като регент, тъй като страната потъва в дивашка жестокост, докато лордовете враждуват един срещу друг, половината — на заплащане от Англия, за да разкъсват Шотландия. Казвам, че съветът на лордовете ме е принудил да пиша, защото нито Дейкър, нито съпругът ми ме защитават от съвета. Трябва да живея в Шотландия и да се споразумея с лордовете и да виждам сина си. Ще ми помогне ли Дейкър, или не?

Ето така са третирани жените: когато действат в своя полза, са заклеймявани като грешници, когато се радват на успех, са наричани блудници. Томас Дейкър така и не си помръдна и пръста, за да ми помогне да получа рентите си от Арчибалд или за да го накара да ми бъде добър съпруг. Но Джеймс Хамилтън и лордовете от съвета се съгласиха да получа рентите от наследствените си земи. Нима Томас Дейкър някога е направил поне толкова? Мълчанието му е най-красноречивият отговор.

Мълчание и от Арчибалд. Затова знам, че Дейкър сигурно му е казал, както и на брат ми, както и на сестрите му, че съм взела Джеймс Хамилтън за любовник, че се опитвам да убедя херцога на Олбъни да се върне в Шотландия. Дори не зная къде да намеря Арчибалд. Няма да изпратя вестоносец в замъка Нюарк, няма да повярвам дори за миг, че е там, с Джанет Стюарт. Но ако не е там, тогава къде е? И защо не се прибра у дома след две нощи, както обеща? Защо не ме повика?

След много нощи, в които спя сама в голямото ни легло между хладните чаршафи, осъзнавам, че той може изобщо да не се върне. Дейкър сигурно го е предупредил, че зная, че е ходил в замъка Нюарк, Джанет Стюарт сигурно го е помолила да остане при нея. Той е пограничен лорд, привикнал към честите промени на късмета. Няма да го е грижа, че ще бъде разкрит. Няма да го е грижа, че зная къде е. Той не се връща в Единбург. Мисля си, че е като ятата диви гъски, които затъмняват небето в есенните дни. Идва и си отива, и никой не знае защо. Аз със сигурност не зная защо.

Но когато започва да застудява, листата на сребристите брези пожълтяват и потръпват в студените ветрове, а дъбовите листа се вихрят около нас, докато яздим край сребристите води на езерото, получавам изпоцапан от път пакет от Франция, и в него има писмо от самия херцог, отсъстващия регент, и той пише, че смята, че ще отсъства още дълго (не казва, но предполагам, че е на практика пленник на споразумението между брат ми и Франсоа Френски). Междувременно вежливо предлага да отида в съвета на лордовете като посочен от него заместник. Редно е отново да бъда регент; мога да заема мястото му.

Не мога да повярвам, че е писал толкова мило. Най-сетне някой, който мисли за доброто на страната; най-сетне някой, който мисли за мен. Разбира се, това е правилното решение. Това е регентството, което покойният крал искаше за мен, това е регентството, което искам аз. Кой е по-добър за поста на регент от майката на краля? Всеки, който е виждал загрижеността на почитаемата ми баба за Англия, ще знае, че най-подходящият човек, който да управлява една страна, е майката на краля. Олбъни дава ясно да се разбере, че Арчибалд не трябва да има място в съвета. Дава ясно да се разбере, че смята Арчибалд за шпионин на Дейкър — негова дресирана хрътка, негово кученце. Арчибалд е приел английския шилинг и в Шотландия никога повече няма да му имат доверие. Колкото и да е странно, аз — една английска принцеса — съм известна като по-независима.

Ще приема. Това е правилното решение за мен, макар да ме обвързва в твърд съюз с французите. Но има и още. Олбъни предлага да ми направи услуга в замяна на това, че ще поема задълженията му. Казва ми, че отива в Рим, че има голямо влияние във Ватикана. Като регент всички бенефиции на шотландската църква са под негова власт. Той има влияние в Църквата, може да се среща дори със Светия Отец, и предлага да изложи въпроса за развода ми с Арчибалд. Ако желая. Ако вярвам, че съпругът ми ме е изоставил заради друга жена и искам да се освободя от него.

Сякаш съм на върха на кулата си в малката си каменна наблюдателница и най-сетне мога да вдъхна чистия въздух. Мога да бъда свободна. Мога да се противопоставя на Катерина, и мога да накажа Арчибалд за неприкритото му прелюбодейство. Катерина може и да е принудена да търпи един неверен съпруг и да се преструва, че неговото здраво момче никога не се е раждало; но аз не го правя. Тя може да бъде повече съпруга, отколкото съм аз — приемайки всичко, което съпругът й върши, — но аз мога да бъда кралица повече от нея — да поема независимата си власт. Ще видим чия репутация е най-добра в крайна сметка.

Безразсъдно, възторжено, позволявам на ума си да препуска. Арчибалд може да бъде съпруг на Джанет Стюарт; тя може да го има. Няма да бъда неговото стъпало за издигане до регентството, неговият подвижен мост към сина ми, входът му към властта. Може да си задържи Джанет Стюарт и нейната невзрачна дъщеря, и дребния си, незначителен живот, а аз ще бъда регент на Шотландия без него. Ще бъда регент на Шотландия с подкрепата на французите, а не на англичаните. Ще забравя надеждите си за брат ми, точно както той забравя мен. Няма да копнея за обичта на сестрите си. Катерина може да се отрече от мен, а Мери може да мисли само за шапчиците си, и ако изобщо нямам сестри, нека бъде така. Аз съм нейна светлост майката на краля и регент. Това е по-добре, отколкото да бъда сестра, това е по-добре, отколкото да бъда съпруга.