Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (46)

Замъкът Стърлинг, Шотландия
Януари 1515 г.

Коледата не беше весела за нас като младоженци, защото бяхме обкръжени от армия, предвождана от графа на Аран, Джеймс Хамилтън, който ме избра да бъда съпруга на неговия крал, танцува на венчавката ми и получи титла, когато бях коронована. Сега сме врагове и той трябва да води обсадата срещу мен посред зима, постоянно затрудняван от Олбъни, който отказва да дойде от Франция, ако не му бъдат гарантирани домът на предците му, и титлата, и земите му.

— Нима не разбират, че ще ги остриже като овце? — обръщам се настойчиво към Арчибалд. Той поклаща глава. Играе си с Джеймс, подреждайки за него редица кимащи играчки така, че като да премести първата, всичките се прекатурват. Правят това отново и отново, докато аз седя до масата и чета невъзможни искания от съвета на лордовете и ми идва да закрещя от разсейващото им бъбрене, последвано от тропота при падането на играчките.

Чува се шум на маршируващи крака, и бърза размяна на пароли. Скачам, сега страхът ме преследва постоянно. Мислех, че родът Дъглас ще ме признае за своя и ще ме пази, но установявам, че само техните врагове са добавени към моите. Влиза пратеник с пакет писма.

— Ще ги прочетеш ли ти? — питам Арчибалд.

— Ако желаеш — казва той неохотно. — Но не е ли редно да го направиш ти? От брат ти са. Да отидем ли с Джеймс да играем в кулата, където е детската стая?

— За Бога, отвори ги — обажда се мрачно Джон Дръмонд от сенките в ъгъла. Притихнал е от толкова отдавна, та мислех, че е заспал, приспан от повтарящата се игра на Джеймс и Арчибалд. — Отвори ги и виж новините. Бог е свидетел, че не може да стане по-лошо.

Не подобава на един лорд да говори така на един съуправляващ владетел, но се опитвам да кимна бодро и сядам на пода до Джеймс.

— Аз ще си играя с теб, докато почитаемият ти баща прочете писмата — казвам.

— Не — изхленчва той веднага и аз се оглеждам за Дейви Линдзи, за да го отведе: не мога да подредя играчките така, както Джеймс иска, и той започва да хленчи разочаровано и моли Ард да се върне и да играе.

— Ето, виж това — казва Дейви, и му показва няколко издялани на ръка кегли и малка кръгла топка.

— О, върви да си играеш с това — казвам нетърпеливо.

— Мили Боже — казва Арчибалд, четейки съобщенията. — Луи Френски е починал. Почувствал се зле и починал.

— Отрова? — пита Джон Дръмонд.

— Твърдят, че е изтощение — казва Арчибалд, четейки съсредоточено, в гласа му потрепва смях. — По вина на прекрасната си млада съпруга. Кралят на Англия пише, че на трона ще се възкачи Франсоа, а той не е приятел на Англия. Брат ти казва, че не можем да позволим на Олбъни да дойде: той ще предаде ключовете от Северна Англия на французите.

Той чете бавно, гладкото му чело е набраздено.

— Брат ти казва, че ще направи каквото може, за да забави Олбъни. Но ти трябва да отмениш решението на съвета и да му забраниш да дойде.

— Как? — питам рязко. — Похарчих цялото злато и ценности в хазната за тази обсада. Няма пари, няма армия, няма и власт. Твоите хора намаляват с всеки изминал ден, не можем да удържим замъка.

— Пишете и съобщете на брат си — препоръчва Дръмонд. — Кажете на краля, че ще изпълните волята му, но ако не иска французин да управлява Шотландия, тогава трябва да изпрати пари. Ще опазим страната независима, или като английско феодално владение — все едно кое от двете, — но той трябва да ни изпрати парите. Вижте! От наша гледна точка това е най-доброто, което можеше да се случи. Сега той има нужда от нас. Дайте му ясно да разбере, че трябва да ни плати, за да задържим Шотландия заради него. Можем да назовем цената си.

— Но какво става с Мери? — питам, докато заемам мястото си и вземам перото, за да напиша умолителното писмо. — Какво казва той за нея?

— Не казва нищо — Арчибалд се взира в старателния почерк на писаря. — О, казва, че изпраща херцога на Съфолк, Чарлс Брандън, във Франция, за да я отведе у дома, ако тя не носи дете от френския крал.

— Изпраща Брандън? — почти не мога да повярвам на глупостта на брат си. Със същия успех може направо да даде малката си сестра на това нищожество, след като ги събира още в първия месец от вдовството й. Кого според него е мислела да поиска Мери, когато тя си издейства споразумението, че ще е свободна да избере втория си съпруг? Сигурно изобщо не е мислил.