Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (48)

Дворецът Холирудхаус, Единбург
Шотландия, лятото на 1515 г.

Най-сетне освободена от обсадата, но само за да мога да посрещна враговете си като кралица, аз съм облечена в официални одежди, от глава до пети принцеса на Тюдорите и кралица-регент на Шотландия. Арчибалд, до мен, е ослепително красив, висок, с червеникавокестенява коса и пронизващи очи; в този миг той изглежда строг и благороден: дори царствен. Официалната ни сватба се състоя пред лордовете и сега, застанали един до друг, толкова близо, че пръстите ни се докосват, черпим кураж един от друг. Чакаме пристигането на херцога на Олбъни от Франция, който въпреки възраженията ми идва да заеме поста си като регент на Шотландия.

Брат ми Хари заяви, че няма да поднови договора за мир с Франция, освен ако французите не задържат Олбъни у дома. Но го подписа и на Олбъни бе позволено да замине. Мирът, който женитбата на Мери изкова, е подновен, въпреки повторния й брак. Мирът, който скрепих аз, е забравен.

За мен е оскърбление Олбъни да бъде поканен, без да се съобразят с мнението ми, но това бе цената, която платих за любовта. Парламентът отрича блестящия ум на съпруга ми, отрича величието на рода му. Арчибалд е в центъра на буря от завист; знам, че не разполагат срещу него с нищо друго освен завистта.

Зад нас са изтъкнатите представители на неговия род, кланът Дъглас и семейство Дръмонд. До съпруга ми стои неговият дядо, лорд Джон, и чичо му, епископ Гавин Дъглас, предложен от мен за архиепископ на Сейнт Андрюс и Дънкелд. Аз съм, както винаги съм копняла да бъда, заобиколена и подкрепяна от семейство, което ме обича и ме цени. Те не ме сравняват с друга жена; мястото ми сред тях не може да бъде заето от друга. Аз съм тяхна сродница и тяхна кралица, така високопоставена сред тях, както беше баба ми в голямото си семейство от братовчеди. Цялото богатство и покровителство произтичат от мен, цялата власт е моя. Не ме сравняват с друга жена, защото не могат; просто няма никоя като мен. Аз съм сърцето им, аз съм главата им, това са моите хора.

Но днес съм принизена. Цялата власт беше моя, правото да покровителствам — също, но ето че херцогът на Олбъни идва да заеме мястото ми начело на съвета на лордовете, да приближи страната до Франция. Той дори нямаше да е тук, ако флотът на брат ми беше успял да го залови в морето. Хари възнамеряваше да плени, а вероятно и да потопи кораба на херцога. В Северно море го забелязаха, но го изпуснаха, и ето го сега тук, току-що пристигнал, след като е стъпил на суша в Дъмбартън със свита от хиляда души — хиляда души! Сякаш вече е крал.

Той влиза в стаята с парадна стъпка, и решението ми да не го харесам се стапя. Облечен е прекрасно, в дрехи от кадифе и коприна, но не като крал, тъй като дрехите му не са обточени с хермелин. Ръцете му искрят от скъпоценни камъни, в шапката му е пришит голям диамант, но не е ходещо ковчеже за скъпоценности като брат ми. Поклонът му към мен е съвършено отмерен, почтителен към една кралица-регент и принцеса от династията на Тюдорите, но като отправен от сродник, а не като от служител. Правя му реверанс и когато се изправям, се целуваме, за да уважим семейната връзка. Той ухае прекрасно на вода с портокалов цвят и чисто бельо. Безукорен е като принцеса на сватбения й ден, и веднага ме обземат възхищение и завист. Той прилича на французин от най-високо потекло, истински благородник. В сравнение с него останалите ми съветници приличат на бедняци от Ниските земи на Шотландия.

Зад него се кланя с топла усмивка върху красивото си лице моят кавалер, Дьо Ла Басти, белият рицар, който се би на турнир пред мен, когато бях булка, и после, когато бях майка на новородено. Покланя се много ниско, а после поема ръката ми и я целува. Сякаш отново съм момиче и той обещава да язди за мен на турнира. Ако Антоан д’Арси е с Олбъни, смятам, че мога да се доверя на двамата благородници. Представям го на Арчибалд и забелязвам, с изострената си бдителност, косия поглед, който ми хвърля Олбъни, сякаш иска да се увери, че наистина съм избрала този гъвкав, слаб и строен младеж за свой втори съпруг — аз, която бях омъжена за такъв велик крал.

Отделяме се настрана от всички, за да разменим няколко думи. Подканвам с жест Арчибалд да тръгне с нас, но Олбъни ме хваща под ръка и върви плътно до мен, така че Ард трябва да се мъкне отзад, не чува и не може да коментира.

— Ваша светлост, вашите съветници ме уведомяват, че тук нещата доста са се объркали — казва Олбъни с усмивка. — Надявам се да ви помогна да оправите положението.

— Трябва да защитя наследството на синовете си — казвам. — Заклех се пред баща им, вашия братовчед, че синът му ще наследи неговия престол, ще продължи делото му и ще направи тази страна богата, а народа й — образован.

— Вие сте отдадена на науката като съпруга си? — пита ме той с внезапен интерес.

— Не — признавам. — Но продължих започнатото от съпруга ми дело — да правя дарения на училища и университети. Ние сме първата страна в Европа, която осигурява образование за синовете на нашите свободни земевладелци. В Шотландия се гордеем с начетеността си.

— Това е забележително постижение — казва той. — И ще се гордея да ви помогна с него. Съгласни ли сме, че Шотландия трябва да продължи да намира сама пътя си — не можем да се предадем на английското влияние?

— Аз съм английска принцеса, но шотландска кралица — казвам. — Шотландия трябва да бъде свободна.

— Тогава чичото на вашия съпруг, Гавин Дъглас, трябва да се откаже от претенциите си за Сейнт Андрюс — казва той тихо. — А също и за Дънкелд. Всички знаем, че ги получи само защото племенникът му се ожени за вас.

Ахвам леко.

— Изобщо не съм съгласна.

— А дядото на съпруга ви ще трябва да отговаря за нападението срещу пазителя на печата — продължава той, с тих и търпелив глас. — Не можете да предоставяте на новите си сродници никакви специални благоволения — това съсипва репутацията ви на справедлива кралица.

— Той едва го докосна! — протестирам. — Може би ръкавът му докосна лицето му.

Олбъни ме гледа печално, сините му очи се усмихват. Напълно осъзнава чара си; има такива прекрасни обноски.

— По-добре ще е да помислите за това, ваша светлост — казва той. — Не мога да ви задържа на престола и да възстановя изплащането на рентите от наследствените ви земи, и да убедя правителството да ви плати това, което ви дължи, ако не накарате новите си роднини да се държат подобаващо.

— Трябва да получавам рентите си. На практика съм без пукната пара.

— Ще ги получите. Но сродниците ви трябва да се подчиняват на закона.

— Аз съм кралица-регент! — възкликвам.

Той кимва. Сега виждам, че излъчва превъзходство, сякаш е предвидил този разговор и се е подготвил за него.

— Такава сте — казва. — Но — съжалявам да го кажа — вашият млад съпруг не е нито царствен, нито достатъчно благовъзпитан, а роднините му са известни разбойници.

* * *

Толкова съм разярена, толкова обидена, а също и — честно казано — толкова уплашена, че повиквам епископ Гавин Дъглас, лорд Джон Дръмонд и Арчибалд в личния си кабинет и отпращам дамите си, за да можем да разговаряме шепнешком.

— Не мисля, че трябваше да настояваме да бъдете определен за епископ — признавам на Гавин. — И не биваше да ви назначаваме чрез подкуп в Дънкелд.

— Бях най-добрият избор — казва той, без следа от разкаяние.

— Може и да сте, но на парламента не му се нрави семействата Дръмонд и Дъглас да получават всичко.

— В това няма нищо неоснователно — казва лорд Дръмонд, с ръка върху рамото на съпруга ми. — Ние сме владетелите по право.

— И съвсем не получаваме всичко — добавя Гавин, сякаш се надява на повече.

Арчибалд кимва.

— Ти си кралица и регент: правото да назначаваш духовници в Църквата е в твоите ръце. Не може други да ти нареждат. Естествено е да облагодетелстваш семейството ми. Кого другиго да облагодетелстваш? Кой друг ти е оказвал някаква подкрепа?

— Не биваше да удряте пазителя на печата — намирам смелост да упрекна Джон Дръмонд, макар че се присвивам под острия му поглед. — Съжалявам, милорд, но херцогът казва, че ще трябва да отговаряте за това. Не знаех какво да отвърна.

— Бяхте там, знаете, че не беше нищо особено.

— Зная, че го ударихте.

— Трябвало е да го отречете — казва той невъзмутимо.

— Отрекох го! Но явно херолдът се е оплакал и говорим за неговата дума срещу вашата.

— Неговата дума срещу вашата — натъртва той. — Ще продължите да отричате. Никой не може да оспори думата на една кралица.

— Но те я оспорват! — проплаквам, вече истински изплашена. — Няма да получа рентите от наследствените си имоти, ако Олбъни не е на мнение, че справям добре като кралица. И ще вземе момчетата ми под свое попечителство! Ще ми ги отнеме — слагам ръка върху корема си. — Знаете, че очаквам дете. Не смея да се оттегля в уединение и да оставя цялата тази бъркотия. Кой ще се грижи за… — млъквам, без да довърша. Насмалко да кажа: кой ще се грижи за Арчибалд? — Кой ще се грижи за синовете ми? — поправям се.

— Ние ще се грижим — казва лорд Дръмонд. — Техните родственици от семействата Дъглас и Дръмонд, доведеният им баща Арчибалд. А онзи глупак Олбъни допусна първата си грешка. Оскърби лорд Хюм още в първия миг на срещата им, така че изгуби най-големия си съюзник. Хюм премина на наша страна, и ще привлече рода Ботуел. Скоро лордовете на наша страна ще бъдат по-многобройни от онези, които настояваха за идването на Олбъни, и ще можем да го изхвърлим от страната и да го изпратим обратно във Франция.

Това е добра новина, но благосклонността на лордовете не ми осигурява нито пари, нито власт, докато не гласуват за мен в парламента. Дотогава Олбъни разполага с хиляда мъже в свитата си, десет хиляди, които да ги последват, и с френската подкрепа; а аз имам единствено мъжете от клана Дъглас, но не и пари, за да им платя. Нямам пари дори за домакинството; не мога дори да изхранвам слугите си.

— Не е ли по-добре да отидеш при брат си? — пита Арчибалд. — Както предложи лорд Дейкър? След като брат ти те кани? Изгубихме първото сражение тук. Не е ли по-добре да отидеш в Англия и да получиш армия и пари?

Насочвам изгарящ поглед към него.

— В Англия? И да те оставя? Нима вече искаш да се отървеш от мен?

— Любов моя! Разбира се, че не! — той улавя ръката ми и я целува. — Но помисли за момчетата си. Не е ли най-добре да ги отведеш при крал Хенри? Той те покани: иди при него в името на собствената си безопасност. Можеш да се върнеш у дома, когато няма да рискуваш нищо.

— Да отида при брат си като просякиня? И да вървя след Катерина като някаква жалка беднячка?

Ард не разбира колко важно е това за мен.

— Тук всичко върви зле — казва той, простодушен като момче. — Страната се разделя, клан срещу клан, както преди. Ти не опази мира между лордовете, за разлика от покойния крал. Какво можеш да направиш, освен да се върнеш при брат си? Дори да не си нищо повече от вдовстваща кралица, жена, която някога е била кралица? Стига да си в безопасност. Стига момчетата да са в безопасност. Какво значение има дали вървиш зад кралицата на Англия, щом си в безопасност?

— Проклет да съм, ако тя бъде принудена да се унижава! — дядо му се нахвърля върху него, и кара сърцето ми да се изпълни с гордост. — Защо да го прави? Когато тук е заложила всичко? А ти къде ще отидеш? Дотегна ли ти от битки? Когато й казваш да бяга, къде ще отидеш ти? Обратно при Джанет Стюарт?

Никога не съм мислила, че ще чуя отново това име. Премествам поглед от разгневения си съветник към пребледнелия си съпруг.

— Какво? Какво е това? Защо тук се говори за Джанет Стюарт?

Арчибалд поклаща глава.

— Няма нищо — казва той. — Мислех само за безопасността ти. Няма нужда от това — той поглежда смръщено дядо си. — Това помага ли ни? — пита тихо. — Всички тези спорове помежду ни? Помагаш ли ми?

— Ще се върнем в Стърлинг — казвам внезапно. — Не мога да търпя това. А ти ще дойдеш с мен, Арчибалд. Отново ще подготвим замъка за обсада. Ще опазим синовете ми, и аз ще родя бебето си там — поглеждам го гневно. — Нашето бебе — напомням му. — Твоето и моето, първото ни общо дете. Не искам да чувам никакви приказки за отиване в Англия. Не желая дори да мислим да се разделяме. Ние сме венчани пред Бог, веднъж в тесен кръг и веднъж пред лордовете, и никога няма да се разделим.

Той коленичи в краката ми, взема ръката ми, притиска я силно към устните си и казва:

— Моя кралице.

Навеждам се над сведената му глава и го целувам по тила. Меката му къдрава коса е топла под устните ми; мирише на чисто, като момче. Той е мой и никога няма да го напусна.

— И никакви приказки за Джанет Стюарт от Тракуеър — прошепвам. — Никога нито дума повече.

Разнася се гръмко хлопане по вратата, ние сепнато се отдръпваме един от друг и се споглеждаме. Моите стражи разтварят вратата, и на прага застават хората на Олбъни: началникът на неговата стража носи сабята си по френската мода, а в ръката си държи заповеди за арест; панделките висят от печатите.

— Какво правите тук? — питам настоятелно. Гордея се, че гласът ми не потреперва. Тонът ми е възмутен, защото наистина се чувствам така.

— Имам заповед да арестувам Джон, лорд Дръмонд, за това, че е ударил главния херолд, и Гавин Дъглас, неправилно назначен за епископ, за това, че с измама е поел енорията Дънкелд.

— Не можете — казвам. — Забранявам го. Аз, кралицата, го забранявам.

— Регентът нареди — обяснява капитанът, докато отрядът стражи влиза в стаята и отвежда арестуваните, а после затваря тихо вратата след тях, оставяйки Арчибалд и мен съвсем сами, без никой, който да ни подкрепи. Ард вдига ръка, сякаш за да протестира, но погледът на капитана е твърд. — Това е законът — казва той. — Тези мъже са нарушили закона. Ще бъдат изправени пред съда и осъдени. Това е заповед на херцога-регент.

* * *

На следващия ден настоявам да се видя лично с херцога на Олбъни. Поръчвам да ми доведат коня и, яздейки на странично седло, за да ми е удобно, поемам по Via Regis^[1] от двореца Холирудхаус към замъка на самия връх на хълма. Хората ме приветстват, докато минавам край тях, защото все още съм обичана в столицата си и гражданите помнят как влязох в нея на кон, седнала зад моя съпруг, краля.

Усмихвам се и махам, и се надявам, че така нареченият херцог-регент чува приветствията, когато стигам до хребета на хълма, преминавам по подвижния мост и влизам в крепостта. Ще разбере, че не може да действа против мен и близките ми.

Пускат ме да вляза веднага, и минавам през голямата зала и влизам в кралския кабинет, където е самият Олбъни, елегантен и парфюмиран както винаги. Покланя ми се много ниско, както подобава, а аз съм вежлива към него и се споразумяваме да седнем и двамата. Донасят ни столове — моят е малко по-висок, и аз сядам, без да въздъхна от изтощение, макар че гърбът ме боли, нито пък се облягам назад, и не сключвам ръце около закръгления си корем. Седя и държа ръцете си в скута, изправена като Катерина Арогантната, и казвам:

— Всички обвинения срещу Гавин Дъглас са лъжливи и той трябва да бъде освободен незабавно.

— Обвиненията? — повтаря Олбъни, сякаш му се е изплъзнало от ума, че е арестувал чичото на съпруга ми.

— Научих, че е обвинен в заговорничене с Англия против интересите на Шотландия — казвам дръзко. — И дойдох да ви кажа, че не го е сторил, и не би го сторил. Имате думата ми.

Той поруменява и аз си казвам тържествуващо, че съм го надхитрила и че ще е принуден да освободи Гавин, и си представям колко доволен ще е Арчибалд. Ард беше в паника след ареста на чичо си, съмняваше се в преценката ми, тревожеше се и настояваше да се върнем в Стърлинг, боеше се, че сме допуснали ужасни грешки, беше изпаднал в ужас за дядо си. Сега ще види, че наистина съм великата кралица, в която се влюби, и все още мога да заповядвам.

Но Олбъни се изчервява не заради себе си: а от смущение заради мен. Поклаща глава, извръщайки поглед, а после става и отива до една маса в ъгъла на стаята и вдига някакви книжа.

— Съществуват писма — казва той неохотно. — Писма от Гавин Дъглас до вашия брат, краля, чрез лорд Дейкър, който е такъв враг на мира у нас. Те показват, че чичото на съпруга ви е поискал от англичаните да подкрепят претенциите му за енориите Сейнт Андрюс и Дънкелд, и че те са го сторили. Показват, че е платил за поста си. Той е покварен, а брат ви го е удостоил с благоволение по ваша молба.

— Аз… — нямам думи и мога да почувствам надигащата се топлина в лицето си, докато той излага пред мен престъпленията на Гавин Дъглас. — Но това не е против интересите на Шотландия… — запъвам се объркано.

— Това е встъпване в заговор с чуждестранен владетел — казва той простичко. — Това е държавна измяна. Разполагам също и с писма, разменени между вашия брат краля на Англия, и вас — продължава, много тихо. — Подканили сте го да отправи лъжливи предложения за мир към шотландския парламент, докато тайно сте го съветвали да нахлуе тук. Поискали сте от него — врага на Шотландия — да нахлуе в собствената ви страна. Тайно сте изпращали писма, използвали сте шифър. Писмата показват, че предавате страната си на англичаните.

Не мога да срещна укорителния поглед на кафявите му очи.

— Помолих родния си брат за помощ. В това няма нищо нередно.

— Съветвали сте го как да измами собствените ви лордове.

— Моите хора се бунтуват срещу мен. Не мога да имам доверие на лордовете…

— Съжалявам, ваша светлост, но знам, че заговорничите срещу Шотландия. Знам, че планирате да избягате в Англия, че лорд Дейкър е готов да ви отведе при брат ви.

Толкова съм унизена, че чувствам как очите ми се наливат със сълзи и ги оставям да се ронят. Допирам ръка до горещото си чело, обвивайки с другата корема си.

— Сама съм! — прошепвам. — Вдовица на крал! Трябва да предпазя синовете на краля, трябва да имам помощта на семейството си. Трябва да мога да пиша на брат си. Трябва да мога да пиша на сестрите си, на скъпите си сестри — вдигам поглед изпод мокрите си ресници, за да видя дали се е трогнал.

Той понечва да хване ръката ми, но се възпира.

— Помилвайте Гавин Дъглас — умолявам го. — И лорд Дръмонд. Всичко, което са направили, беше в моя защита. Не знаете какви са лордовете! Ще се настроят и срещу вас.

Той има прекрасни обноски: умолява ме да не плача и изважда от копринения си жакет собствената си кърпичка, също копринена, избродирана от съпругата му, богата френска наследница, с нейния герб и инициали. Кой носи кърпичка в Шотландия? Дори не биха разбрали за какво служи това.

Допирам я до очите си. Едва доловимо лъха на парфюм. Поглеждам го над нея.

— Милорд? — питам. Мисля си, че съм го спечелила на моя страна.

Той се покланя ниско, но проговаря студено:

— Уви, ваша светлост, не мога да ви направя тази услуга — и излиза от стаята.

Излиза от стаята! Без да е освободен да си тръгне! Без нито дума повече! А аз, оставена сама, със сълзи по бузите, трябва да стана и да се върна на кон обратно при Арчибалд, и да му кажа, че дядо му и чичо му няма да бъдат освободени, и че Олбъни знае какъв заговор кроим и следователно сме загубени. Не мога да заставя този херцог да направи нищо. Той е на практика неподкупен. А аз не получих нищо освен знанието, че те са били наясно с плановете ни още преди нас самите, и една копринена кърпичка.

Но после — точно както очаквах да сторят — лордовете се обръщат срещу херцога на Олбъни. Своенравно, в пристъп на раздразнение от чуждестранните обноски и френския етикет, парламентът нарежда лорд Дръмонд да бъде освободен през есента. Може и да е сгрешил, като е ударил главния херолд, но е шотландски лорд, а ако някой може да постъпва нередно в Единбург с благословията на всички, то това е именно един шотландски лорд. Те спазват единствено правилата, които им харесват, и няма да допуснат да ги учи на обноски някакъв новодошъл, израснал във Франция.

Пиша на брат си, че сега е нашият шанс. Лордовете изживяха своята кратка привързаност към Олбъни, сега искат да се върнат при законния си крал. Ако Хари се съгласи да ми помогне, мога да купя някои от тях, да наема други и да повдигна обвинения срещу останалите. Но той трябва да си даде сметка, че съм обкръжена от врагове. Ако ме заставят да му пиша против волята си, ще подпиша писмото с подписа на баба ни, „Маргарет R.“; ако пиша по собствена воля, ще се подпиша „Маргарет“. Трябва да внимава за това, трябва да влезе в заговор с мен, трябва да ми изпрати войници веднага. Сега можем да спечелим всичко, ние, Тюдорите. Ще победим.