Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (13)

На път, Шотландия
Есента на 1503 г.

Когато става малко по-студено и листата започват да променят цвета си и да хрущят под стъпките ни, съпругът ми ме отвежда на обиколка, за да видя някои от земите, които притежавам като кралица. Спомням си как почитаемата ми баба ревностно поддържа земите си, сещам се за сдържаната й жажда да прибавя нови земи към своите владения, и се оглеждам наоколо, докато яздя на запад извън града, по издигнатите, изровени пътища, които се вият през мочурливите земи край голяма река, река Форт, и се надявам земята ми да бъде доходоносно управлявана.

Дърветата растат надолу досами водата и посипват листата си като дъжд по нас, сякаш сме на парад и хората хвърлят цветя. Горите са потънали в бронзови и златни, червени и кафяви цветове, а по-високите склонове на хълмовете пламтят в червеното на офиките. Малобройните села по пътя са заобиколени от разхвърляни като кръпки малки ниви, а всички живи плетове пъстреят от шипки и глог, в по-гъстите туфи проблясват едрите плодове на трънкосливката, черни като смола. Над главите ни летящите на юг гъски прекосяват небето в огромни процесии, една зад друга, и често чуваме шумния плясък на големи криле, докато ята лебеди отлитат на юг, далече от студа на севера. Всяка сутрин и всяка привечер виждаме стада елени да изчезват през дърветата, движейки се така безшумно, че хрътките не ги забелязват, а нощем понякога чуваме вълци.

Приятно е да пътуваме заедно. Джеймс обича музика и аз му свиря, а дворцовите музиканти ни придружават. Той има страст към поезията и писането, и неговият двор води собствен макар — поет, който пътува навсякъде с нас подобно на готвач, сякаш човек може да изпита нужда от поезия, както се нуждае от вечеря, когато спре за вечерта. За моя изненада, Джеймс наистина се нуждае от поезията по такъв начин; иска я като вино преди вечеря, и има апетит за разговори относно книги и философия. Очаква от мен да науча езика им, защото, ако не го направя, никога няма да оценя красотата на поемите вечер. Казва, че не могат да бъдат преведени, човек трябва да ги чува така, както са били изпети най-напред. Казва, че те говорят за хората и земята и не могат да бъдат преведени на английски.

— Англичаните не мислят като нас — казва той. — Не обичат страната и хората така, както ги обича един шотландец.

Когато възразявам, той ми казва, че по̀ на север хората говорят единствено родния си келтски език, и че всъщност е добре да науча и него. Хората от островите далече нагоре, в студените северни морета говорят език, който е наполовина датски, и трябвало да бъдат заставени да признаят управлението му, защото се имали за отделен народ и кралство.

— А какво се намира още по-нататък? — питам.

— Далече, далече, има една бяла земя — казва той. — Където нямат нощ и ден, а цели сезони на тъмнина, а после месеци на бяла светлина, а земята е само от лед.

Джеймс изпитва задълбочен интерес към начина, по който работят нещата, и където и да отидем, той се отправя към камбанариите и часовниковите кули, за да разгледа механизмите на часовниците, или към водениците, за да види някой нов начин за изсипване на пшеница между воденичните камъни. В едно селце имат вятърна помпа, за да изкарват водата от канавките, и той прекарва половината ден с холандеца, който я е построил, катери се нагоре-надолу по шлюзовете и се качва и слиза по стълбите до перките, докато разбере напълно как работи. Мога да споделя някои от интересите му; но често откривам, че е напълно невъзможно да го разбера. Той е очарован от функциите на човешкото тяло, дори от мръсните тела на бедни хора, и обича да говори с лекари за въздуха, който дишаме, и дали излиза същият, който влиза, и къде отива и какво прави, или как кръвта изригва като мощна струя от врата, но само се процежда от ръката, и каква може да е причината за това? Няма срам и не притежава чувство на отвращение. Когато казвам, че не искам да зная защо вените в китката ми са сини, но кръвта, която се излива от тях, е червена, той казва:

— Но, Маргарет, това е материята на живота, това е Божието творение. Трябва да искаш да го разбереш изцяло.

Когато влизаме в Стърлинг, яздейки нагоре по лъкатушещите улици на градчето, вкопчило се в склона на хълма, той ме предупреждава, че държи при себе си философ, който обитава една от кулите като свое лично владение и изучава самата природа на битието. Има работилница за рафиниране на метали и съд за дестилиране, затова не трябвало да се смущавам от шума на удари от чук или странния мирис на дим.

— Но какво прави там? — питам, смутена. — Какво се надявате да откриете?

— Ако бъдем благословени, то ще открием петия елемент — отговаря той. — Има огън, вода, земя и въздух, а има и нещо друго, самата есенция на живота. Всички тези неща трябва да са налице за живота, и ние знаем, че те съществуват в нас, но трябва да има и друг елемент, невидим, но доловим, който ни вдъхва душа. Открия ли го, бих могъл да направя философския камък и ще имам власт над самия живот.

— По цял свят има философи, които търсят тайната на вечния живот и камъка, който превръща обикновена материя в злато — отбелязвам. — И въпреки това се надявате, че ще го откриете тъкмо вие, преди който и да е друг?

— Доближаваме се с всеки изминал ден — уверява ме той. — А освен това той изучава как летят птиците, за да можем и ние да полетим.

Топовете на замъка ни поздравяват с рев, когато знамето ни е забелязано да се задава по пътя, лъкатушещ по стръмния хълм, а подвижният мост се спуска с трясък и зъбчатата решетка на крепостната врата се вдига с дрънчене. Огромните каменни стени са непрекъснати, с изключение на портата срещу нас. Виждам как — простиращи се надясно и наляво — стените се издигат по лицевата страна на зъбера, все по-високо и по-високо, образувайки тесен ръб над отвесната бездна под тях, сякаш част от самия зъбер.

— Най-хубавият от моите замъци — казва Джеймс със задоволство. — Само глупците твърдят, че една крепост не може да бъде превзета — но тази, Маргарет, тази е накитът, съединяващ високопланинските земи на Шотландия и низините й, това е крепостта, която бих удържал срещу всеки нашественик в християнския свят. Разположена е толкова високо, че човек може да вижда на цели мили разстояние във всяка посока от кулите, и никой враг не може да се изкачи до подножието на стените незабелязан, а какво остава пък да се изкатери по тях. Построени са върху солидна скала, никой не би могъл да ги подкопае. Бих могъл да удържа този замък с двайсет мъже срещу армия от хиляди. Постарай се да съобщиш това на баща си, когато пишеш. Той не притежава нищо толкова сигурно като този замък, нищо толкова прекрасно като него.

— Но той няма нужда от нещо подобно, защото сега царува вечен мир, слава на Бога — казвам, сякаш наизуст. После, със съвсем различен тон, питам: — А кои са тези?

Докато влизаме с конете си през яката главна порта, дълбока като тунел, виждам големия вътрешен двор, вграден в склона на хълма. Слугите се подреждат и падат на колене и внезапно, призовани от топовния изстрел, половин дузина деца на всякакви възрасти, облечени богато като малки лордове и дами, хукват надолу по стъпалата откъм най-високото крило на сградата и дотичват шумно във вътрешния двор, явно възхитени да ни видят, и се снишават в поклони или реверанси като предани поданици. Хукват към Джеймс, а той скача от седлото и ги обхваща всичките в широка прегръдка, като шепне име след име и ги благославя на местния език, така че не разбирам нито дума.

Началникът на конницата ми ме сваля от седлото и ме пуска да стъпя. Подпирам се на ръката му, когато се обръщам към съпруга си.

— Кои са тези? — питам го отново.

Той се е отпуснал на колене върху мокрия калдъръм, за да може да целуне най-малкото дете, и поема едно бебе от дойката му, докато се изправя. Очите му светят от обич — никога преди не съм го виждала такъв. Другите дребосъци припкат около него, дърпат жакета му за езда, а най-голямото момче застава гордо до краля, сякаш е толкова важно, че е редно да ми бъде представено, сякаш очаква, че ще се радвам да се запозная с него.

— Кои са тези?

Джеймс се усмихва широко заради тази прекрасна изненада.

— Това са моите деца! — оповестява той; широката му прегръдка поема шестте малки главици и детето в ръцете му. — Моите рожбици — обръща се към тях. — Мои малки лордове и дами, това е новата кралица на Шотландия, моята съпруга. Това е моята кралица Маргарет, която дойде чак от Англия, за да ми окаже честта да бъде моя съпруга и ваша добра майка.

Те всички правят поклон или реверанс със заучена елегантност. Накланям глава, но съм в пълно неведение как е редно да постъпя. Трескаво се запитвам дали е бил женен преди и никой не ми е казал? Нали не е възможно да държи някоя тайна съпруга, майката на всички тези деца, скрита тук, в моя замък? Какво да правя? Какво щеше да направи Катерина, ако се озовеше в такива ужасни обстоятелства?

— Имат ли майка? — питам.

— Няколко — казва Джеймс весело.

Най-голямото момче ми се покланя, но аз не давам вид да съм го забелязала. Не се усмихвам на малките сведени глави и Джеймс подава бебето внимателно обратно на дойката му. Една от дамите от замъка, видяла леденото ми изражение, хваща едва проходилото дребосъче за ръка и подбира децата като стадо към отворената врата на кулата.

— Майки — кралят не показва и следа от смущение. — Едната, Бог да я прости, Маргарет Дръмонд, е мъртва. Скъпата ми приятелка Марион не желае да идва повече в двора. Джанет живее другаде, а също и Изабел. Не е нужно да те притесняват, не трябва да се безпокоиш за тях. Няма да бъдат твои приятелки или придворни дами.

Да не ме смущават? Четири метреси. Четири метреси, и само една от тях, слава Богу, мъртва? Сякаш няма да си задавам въпроси за тях и да се сравнявам с тях всеки миг, до края на живота си. Сякаш няма да се вглеждам в красивите лица на малките момичета и да се питам дали приличат на майките си. Сякаш няма всеки път, щом Джеймс замине от двора, да си мисля, че гостува на някоя от тази глутница плодовити жени, или оплаква онази, която за щастие е мъртва.

— Те ще бъдат полубратя и полусестри на собствения ни син, когато той дойде — казва весело кралят. — Не са ли като малко ангелско войнство? Мислех, че ще си доволна да ги срещнеш.

— Не — успявам само да кажа. — Не съм.