Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (67)

Дворецът Ламбет, Англия
Есента на 1516 г.

Изненадвам себе си, като не рухвам, обляна в сълзи. Откривам, че искам да поговоря с някой, който ще разбере как се чувствам — не с човек, чиито изречени с тих и любезен глас съвети само ме карат да се чувствам по-зле. Поръчвам да доведат коня ми и да повикат конярите ми от конюшнята. Слагам си най-хубавата пелерина за езда и роклята, поръбена с кожа от белка, и потеглям към Гринич. Не отивам в залата за аудиенции на краля, за да се видя с брат си, качвам се по стълбите до крилото, отделено за кралицата, и главната ми придворна дама пита управителя на домакинството на Катерина дали тя ще ме приеме. Той ме кани вътре веднага и аз намирам дамите й, седнали тихо в залата й за аудиенции, а вратата на личния й кабинет — затворена.

— Можете да влезете — казва той тихо. — Нейна светлост се моли.

Влизам тихо, затваряйки вратата след себе си, пред лицата на всички тях, и я виждам през отворената врата на личния й параклис, който е направила в съседство с кабинета си. Заставам на прага и гледам как свещеникът прави кръстния знак над сведената й глава и се прекръства, а тя се надига от елегантния си молитвен стол, казва му няколко думи, и излиза, с усмихнато и спокойно лице.

Грейва от искрено удоволствие, когато ме вижда.

— Тъкмо се молех за вас, и ето че идвате — възкликва. Подава ми ръка. — Чух новините от Шотландия. Трябва да се радвате поне, че съпругът ви е жив и си е върнал онова, което му принадлежи.

— Не мога — казвам, с внезапна откровеност. — Зная, че би трябвало да се радвам. Зная, че би трябвало да се радвам за него. И наистина се радвам, че не е загинал. Изпитвах постоянен ужас, че ще стане злополука, някой набег или битка… Но не мога да бъда щастлива, че се е споразумял с Олбъни и ме е оставил тук — преглъщам с усилие сълзите си. — Знам, че би трябвало да се радвам, задето е в безопасност. Но не мога.

Тя ме притегля до огнището и сядаме заедно на еднакво високи столчета.

— Тежко е — съгласява се. — Сигурно се чувствате напълно изоставена от него.

— Така е! — доверявам й болезнената истина. — Оставих го, защото искаше да се бори за мен и отказваше да дойде в Англия, тъй като нашата кауза беше застрашена. За мен бе съкрушително да го оставя, а той беше толкова любящ, последва ме в Йорк и се зарече, че ще се бори за мен до смърт, но сега научавам, че е сключил споразумение с нашия враг и се е настанил уютно в собствения си малък замък! Катерина — сигурно тъкмо той е изпратил роклите ми!

Тя свежда поглед, присвива устни.

— Зная. Тежко е, когато си мислиш, че някой е много добър, прекрасен, а той те разочарова. Но навярно ще е за добро. Когато се върнете в Шотландия, ще разполагате с неговия замък, за да живеете там, той ще има състояние, за да ви издържа. Ще заседава в съвета и може да се застъпва за вас. Ще бъдете съпруга на виден шотландски лорд, а не на човек, обявен извън закона.

— Разочарование ли сте преживели? — питам толкова тихо, че се чудя дали може да ме чуе.

Тя обръща искрените си сини очи към мен.

— Да — казва кратко. — Сигурно сте чули за някои от тревогите ми. Сигурно всички знаят, че Хенри си взе любовница още в първата година на брака ни, когато бях в уединение, бременна с първото ни дете. След това имаше и други, винаги се появяваше нова. Има една и сега.

— Някоя от дамите ви, така ли? — осмелявам се да попитам.

Тя кимва и казва:

— Това прави положението два пъти по-лошо. Виждам го като двойна измяна. Смятах я за приятелка. Хранех добри чувства към нея.

Едва дишам. Толкова много искам да узная коя е. Но не мисля, че мога да попитам. Има нещо у Катерина, нещо, което ме възпира, дори докато седи на столче пред огъня, рамо до рамо с мен, своята сестра.

— Но нали не е сериозно — заявявам. — Това е забавление за един млад мъж, така се забавляват всички тези мъже. Хари е галантен, обича да си играе на рицарска любов.

— За него може би не е сериозно — казва тя със сдържано достойнство. — Но е сериозно за мен, и, разбира се, е сериозно за нея. Не казвам нищо по въпроса, и се държа с нея така, както и преди. Но това ме тревожи. В нощите, когато той не идва в леглото ми, се питам дали е с нея. И, разбира се — гласът й потреперва съвсем леко, — се страхувам.

— Страхувате се? — не би ми минало и през ум, че тя изобщо някога се страхува. Седи толкова изправена, гледа навън през прозореца към осветената от слънцето река, сякаш би приела да узнае всички тайни на света и не се страхува от нищо. — Никога не съм мислила за вас като за страхлива, мисля ви за неустрашима.

Тя се засмива, когато чува това.

— Напуснахте Англия, преди да ме постигне това унижение. Но сигурно сте знаели, че бях победена от почитаемата ви баба. Тя си постави за цел да ме унизи много, и успя.

— Но нали си възвърнахте мястото. Омъжихте се за Хари.

Тя леко свива рамене.

— Да, мислех, че съм го спечелила и ще го задържа завинаги. Момичето — става дума за Беси Блаунт, знаете, онова красиво момиче, светлокосото, много музикално, много чаровно…

— О — казвам, сещайки се за онази руса глава, наведена над лютня, и онзи сладък ясен глас.

— Тя е млада и, предполагам, плодовита. Ако той й направи дете… — Катерина млъква, без да довърши, и виждам, че очите й са пълни със сълзи. Тя примигва, за да ги прогони, сякаш са без значение. — Ако тя му роди син, преди аз да го направя, мисля, че тогава сърцето ми ще бъде сломено.

— Но следващия път вие ще родите син! — заявявам с лъжлива увереност. Имала е четири мъртви бебета и само едно живо момиченце.

Тя ме поглежда; не е жена, която би се вслушала в една оптимистична лъжа.

— Ако такава е Божията воля — казва. — Но аз държах в ръцете си момче и го нарекох Хенри на баща му, а после трябваше да го погреба, и да се моля за безсмъртната му душа. Не мисля, че бих могла да понеса Беси да роди син от съпруга ми.

— О, но той със сигурност никога не би й позволил да го нарече Хенри — отбелязвам, сякаш това има значение.

Катерина се усмихна и поклаща глава.

— Е, добре. Все още не се е случило. Може би няма никога да се случи.

— В такъв случай тя трябва да бъде набързо омъжена за някого — казвам. — Поне можете да уредите женитбата й и да се погрижите да бъде отпратена от двора.

Катерина прави лек жест с ръка и казва:

— Не съм сигурна, че би било много справедливо към нея или към съпруга й. Тя е много млада, не бих искала да й нареждам да се омъжва за човек, на когото това може да е неприятно. Той ще знае, че е била изоставена от краля, след като й се е наситил. Може да е жесток към нея.

Просто не мога да разбера защо би трябвало да я е грижа за щастието на Беси, и объркването сигурно проличава върху лицето ми, защото Катерина се засмива и ме потупва по бузата.

— Ах, сестро — казва. — Бях отгледана от жена, чийто съпруг разбиваше сърцето й отново и отново. Винаги съм на страната на жената. Дори ако жената е моя съперница. А малката Беси не ми е истинска съперница. Тя е просто любовница, не първата, и се съмнявам, че ще бъде последната. Но аз си оставам кралицата. Никой не може да ми отнеме това. Той винаги ще се връща при мен. Аз съм първата му, истинската му любов. Аз съм неговата съпруга, неговата единствена съпруга.

— А аз — на Арчибалд — казвам, успокоена от увереността й. — И сте права, че би трябвало да съм доволна, задето съпругът ми е получил помилване от Олбъни и може отново да живее в собствения си замък. Разбира се, радвам се, че е в безопасност. Мога да се прибера у дома при него там и навярно синът ми ще може да дойде при нас.

— Сигурно много ви липсва — казва тя.

— Така е — съгласявам се. Но мисля за Арчибалд, а тя мисли за сина ми Джеймс. — Но поне е оцелял в пограничните земи благодарение на ума и хитростта си — продължавам. — Трудно се намира безопасно място за нощуване, трудно се намира достатъчно храна. Там няма красиви момичета, които композират песни.

Катерина не се усмихва.

— Надявам се той никога да не се отвърне от вас, където и да живее — казва тя. — Ужасно тежко е, когато мъжът, на когото сте поверили любовта и щастието си, ви забрави напълно.

— Такова ли е чувството за вас? — питам, мислейки си за бесния си гняв към Джеймс и неговите неприкрити изневери; за всичките малки копелета, които се затичаха към него, и знанието, че майките им живеят в удобна близост и че той се отбива да ги види, потегляйки на свято поклонение.

— Кара ме да се чувствам безполезна — казва тя тихо. — И не зная как да му напомня, че честта му и сърцето му са мои, обречени на мен. Не зная как да го призова отново да изпълнява дълга си пред Бог, както аз изпълнявам своя. Дори ако никога нямаме друго дете — макар че всеки ден се моля да се сдобием със син, — но дори ако никога нямаме друго дете, аз съм негова партньорка и негова помощница, до него във война и мир. Аз съм негова съпруга и негова кралица. Не може да ме забрави.

За миг изпитвам срам, че малкият ми брат се отнася със съпругата си толкова лошо.

— Той е глупак — казвам рязко.

Тя ме спира с жест на отрупаната си с пръстени ръка.

— Не мога да допусна критика към него — казва. — Дори от вас. Той е кралят. Обещах му любовта и покорството си завинаги.