Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (63)

Дворецът Гринич, Англия
Май 1516 г.

Турнирът в чест на пристигането ми в Англия трябва да се състои в Гринич, а аз потеглям в баржата на кралицата надолу по реката до най-красивия от всичките ни лондонски дворци. Толкова ми се иска Арчибалд да можеше да е с мен, за да чуе как жителите на Гринич ликуват при преминаването на баржите, да чуе свирнята на музикантите и рева на оръдията, приветстващи ме с „добре дошла“ отново у дома.

Новото бебе на Тюдорите, принцеса Мери, е в ръцете на бавачката си, на нашата баржа. Катерина я държи близо до себе си и я наглежда през цялото време. Моята малка Маргарет, само няколко месеца по-голяма, е толкова по-ведра и по-будна; личицето й е като роза, и тя се оглежда наоколо и се усмихва, когато види мен или бавачката си. Но ако видите как Катерина и Хари оглупяват от любов към бебето си, бихте си помислили, че на света никога не се е раждало друго дете.

Тайно се заричам пред себе си, че моята Маргарет ще бъде призната за по-хубавата от двете. Ще се старая да е съвършено облечена; ще се погрижа да сключи добър брак. Може и да не е принцеса, и баща й не може да й даде корона, но е също толкова царствена и е наполовина Тюдор. Кой знае какво ще е бъдещето за тези две бебета? Кълна се, че детето ми никога няма да страда от сравнението. Никой няма да я изпрати в чужда страна, а после да я остави без подкрепа. Никой няма да възхвалява Мери, поставяйки я над нея. Никой няма да я пренебрегва и да изрича хвалебствия за другата в лицето й.

Не мога да твърдя, че сега съм пренебрегната. Обличам се прекрасно, с дрехи от кралския гардероб, в рокли от златен брокат, и макар да вървя след кралицата на Англия, всички други следват мен. Към мен се обръщат с титлата „кралица-регент на Шотландия“, а Томас Улзи плаща дълговете ми от кралската хазна без колебание или въпроси. Докато слизам след Катерина от кралската баржа и се усмихвам на служителите от кралското домакинство, строени от двете страни на килима, който ни отвежда към широко разтворените врати на кралския дворец, нямам от какво да се оплача. Може и да ми се иска Арчибалд да е тук, за да ме види, на най-почетно място, може и да ми се иска всички да можеха да видят красивия ми съпруг, той да можеше да участва в турнира, но самата аз съм там, където ми е мястото. Това е всичко, което винаги съм искала.

— Ще отидем в гардеробната — заявява Катерина. Усмихва ми се. — Предполагам, че Мери вече ще е там и ще избира роклята си.

Най-после ще я видя отново. Мери, скъпата ми малка сестра, е дошла от провинциалната си къща за моя турнир. На Чарлс Брандън е възложено да прави това, което прави най-добре — навярно единственото му друго умение, освен задирянето на блудници и харченето на пари; двамата с Хари ще посрещат всички участници в турнира.

— Вече е тук? — толкова съм нетърпелива да я видя, а освен това се надявам, че ще стигнем там, преди да е избрала най-хубавите рокли за себе си. Надявам се, че Катерина е поръчала на отговорника за гардероба да се погрижи ние, трите кралици, да имаме еднакво хубави рокли. Празникът ще бъде провален, ако роклята на Мери е с френска кройка или с по-пищна бродерия, или по-модна. Тя е свикнала с най-доброто; но не бива да й се позволява да засенчи кралицата. В ущърб на всички дами от кралската фамилия е Мери да бъде насърчавана да се държи неподобаващо за положението си. Тя може и да е вдовстваща кралица на Франция, но е омъжена за човек с обикновен произход, а не за високопоставен благородник като Арчибалд. Не искам тя да се откроява, или да се изтъква. Не искам хората да крещят името й и да хвърлят цветя и да я насърчават да се перчи пред всички, точно както правеше, когато бяхме малки момичета.

Кралските телохранители, застанали от двете страни на вратата, ни отдават чест и разтварят широко вратите към сенчестите стаи, където висят пищните рокли на кралицата, в големи ленени калъфи, със стръкове лавандула, натъпкани в ръкавите, за да отпъждат молците, със стръкове прещип по ламперията, за да възпират плъховете. В полумрака на стаята със спуснатите капаци на прозорците виждам малкото личице с нежни като на елф черти под елегантната френска шапчица и ме обзема илюзията, че сестра ми не се е променила, че си е същото момиче, което оставих преди тринайсет години, моята малка любимка, моята малка сестра, моята малка красива кукла.

Изведнъж напълно забравям, че може да вземе най-хубавата рокля, напълно забравям, че е облечена твърде пищно за положението си, напълно забравям за изискванията на старшинството.

— О, Мери — изричам простичко. Разтварям обятия и тя се хвърля в тях и се вкопчва в мен.

— О, Маргарет! О, скъпа! О, Маги! И ми беше толкова мъчно за твоето момче Александър!

Ахвам при звука на името му. Никой не е говорил за него, откакто заминах от Морпет. Никой дори не го е споменавал. Всички ми изказаха съболезнования за смъртта на краля, но никой не е говорил за детето ми. Сякаш Александър никога не е съществувал. И изведнъж се разплаквам за него, за моето изгубено малко момче; а Мери — вече не малко момиче, а жена, която е познала самотата и сърдечната болка като мен — ме прегръща, разкопчава шапчицата ми, придърпва главата ми до рамото си и се люлее с мен, шепнейки като майка, която успокоява наранено дете:

— Тихо — казва тя. — Ах, Маги. Тихо. Бог да го прости, Бог да го приеме в небесата.

Катерина се приближава.

— За сина й — казва Мери над рамото ми. — Плаче за Александър.

— Бог да го прости и да приеме душата му при Себе Си — казва Катерина мигновено, и усещам ръката й около рамото си, докато тя и Мери, и аз се прегръщаме, допрели глави, и си спомням, че Катерина също е изгубила момче, и то не едно. За загубите на Катерина също никога не се говори. Тя също е погребала малки ковчези, а от нея се иска да ги забрави. Нищо на света не е по-ужасно от смъртта на дете, а ние споделяме и това, ние сме сестри и в загубата.

Трите стоим заедно, вкопчени една в друга мълчаливо в затъмнената стая, дълго време, а после бурята от скръб ме отминава, и аз вдигам поглед и казвам: „Сигурно изглеждам ужасно“. Зная, че косата ми е цялата разрошена, а носът ми сигурно е зачервен. Лицето и шията ми сигурно са зачервени и покрити с петна, а клепачите ми — подпухнали. Катерина изглежда остаряла с десет години, погрозняла от скръб. Две сълзи трептят като перли върху гъстите ресници на Мери, розовите й устни треперят, а по бузите й има руменина като от слънчев изгрев.

— И аз — усмихва се тя.

* * *

Турнирната арена в Гринич е по-прекрасна от всяка друга в Европа. Ложата на кралицата е разположена срещу тази на краля, и сестрите ми и аз, заедно с нашите дами, седим в центъра на трибуната, сред завеси, диплещи се от полъха на топлите ветрове, с лице към оградата на манежа. Хари и приятелите му никога не са в ложата си, разбира се; те отправят предизвикателства, не са зрители. Навсякъде около арената се веят дълги потрепващи флагове. Настилката е от пресят пясък, бял като сняг. Местата на трибуните са претъпкани с хора в най-хубавите им дрехи. Поканени са само благородниците и техните фаворити — човек не може да си купи билет, това е развлечение за най-висшето общество на страната. Търговците на Лондон и хората от провинцията идват на този пищен спектакъл, чакат зад ниските стени на арената, и се блъскат за място. По-младите, по-дръзките, се катерят отстрани, за да виждат по-добре, и са удряни и бутани долу, когато се озоват до благородниците. Всички се смеят, когато те се катурват долу.

По-бедните хора не могат дори да влязат в дворцовия парк, но се редят по брега на реката, където могат да наблюдават постоянно идващите и потеглящи баржи на благородническите домове, с които пристигат гостите. Стоят по протежение на пътя, който се спуска от портите на оградения със стени дворец към Гринич и кейовете. Тук въвеждат конете, и те виждат великолепните седла и прекрасната турнирна сбруя, когато едрите бойни коне пристъпват неспокойно и пръхтят, задавайки се надолу по пътя, яздени от оръженосците, или водени от конярите.

Мирисът на турнира се разпознава мигновено. Носи се лъх на дим от дърва от мястото, където хората пържат бекон върху малки огньове, за да ядат, когато турнирът приключи, и тръпчивият мирис на черен пушек откъм ковачницата, където набързо подковават наново коне и изчукват острите върхове на копията, за да ги притъпят. Навсякъде се долавя миризмата на конете, смесица от пот и тор и възбуда като по време на лов или надбягване, а над всичко това се усеща уханието на гирляндите от цветя, които висят около ложите. Ябълковите градини са оголени от цвят заради нашето удоволствие; скъпите розови и бели цветчета са превърнали ложата на кралицата в цветна беседка. Пъпки на ранни рози са събрани на малки букетчета, които ще хвърлим на най-смелия сред участниците, отправили предизвикателство. Над всички цветове, преплетени с тях, са звездовидните цветчета на орловите нокти в бледорозово, жълто и кремаво, с натрапчивия си опияняващ аромат, сладък като мед. Кралицата и аз, и всички останали дами са се изкъпали в розова вода, а бельото ни е напръскано с лавандулова вода. Пчелите жужат в кралската ложа, замаяни от уханието, все едно че са в овощна градина.

Спохожда ме внезапен спомен, неочакван като лятна мълния, за моя съпруг крал Джеймс в разцвета на силата и красотата си, когато яздеше като дивия мъж в зелено, а Антоан д’Арси беше целият в бяло, а аз бях кралицата на турнира в чест на раждането на първия ми син, когато си мислех, че вечно ще бъда щастлива и тържествуваща, и първа и най-важна в страната.

— Какво има? — пита ме загрижено Мери.

Отърсвам прилива на скръб.

— Нищо. Нищо.

Всички очакват излизането на краля на арената. Пясъкът е изравнен с гребло, сякаш морето го е отмило по време на отлива; оръженосци в ярки ливреи стоят на всеки вход. Долавя се приглушено жужене на развълнувани разговори и смях, което става все по-високо и по-високо и по-високо, докато внезапно прозвучава силен тръбен зов и ахване, после тишина, големите врати бавно се разтварят и Хари излиза, възседнал коня си, на арената.

Виждам го, както го виждат другите, не като моя по-малък брат, а като велик крал и внушителен мъж. Седи върху огромен боен кон, черно чудовищно животно, масивно и с мощни крака. Хари е наредил да подковат коня с посребрени подкови, и гвоздеите искрят върху черните копита. Седлото и юздата му, нагръдникът и кожените ремъци на стремената са във великолепен наситено син цвят, от най-хубавата кожа, боядисана тъмно като индиго, а черната козина на коня блести така ярко, сякаш е излъскана. Сбруята е от златен брокат, украсена със златни звънчета, които подрънкват при всяка голяма пружинираща крачка. Самият Хари е облечен в наситено синьо кадифе, цялото украсено с бродерия от златни нишки, представляваща китки от орлови нокти, така че целият искри, когато язди, правейки пълен кръг по арената, с една ръка, стиснала изкъсо синята юзда на великолепния кон, а в другата държи дългото си копие в калъф от кожа, украсена със злато, като тъмносините му кожени ботуши.

Като топъл летен бриз, публиката въздъхва благоговейно при тази поява: рицар от книга с приказки, бог от изображение върху гоблен. Хари е толкова висок, толкова красив, конят му — толкова внушително едър, цветът на кадифените му дрехи — с толкова наситени и преливащи се цветове, че изглежда по-скоро като портрет на крал, велик крал, отколкото като действително присъствие. Но после той спира големия кон при ложата на кралицата и смъква шапката си, украсена със сапфири, и грейналата му усмивка, отправена към Катерина, казва на всички ни, че това е човек — най-красивият мъж в Англия, най-любящият съпруг на света.

Всички надават ликуващи възгласи. Дори хората извън арената, по бреговете на реката, по пътищата, които водят към пристанището, чуват гърления одобрителен рев и също ликуват. Хари сияе като актьор, посрещнат с аплодисменти на сцената, а после се обръща и повиква с жест спътниците си.

Има четирима мъже, дошли да отправят предизвикателство в турнира, облечени в тон с краля, сред тях — Чарлс Брандън, който обръща красивото си лице насам-натам, за да приема аплодисментите. Зад тях идват осемнайсет рицари, също в синьо кадифе, възседнали едрите си коне, зад тях — оръженосците им, спешени, облечени в коприна с толкова наситен син цвят, че блести, а след тях — всички коняри и рицарите, тръбачите, седларите, слугите, водоносците, момчетата за всичко, десетки и десетки, всичките в синьо.

Всички се подреждат пред кралската ложа, и Катерина, в синята си рокля, която внезапно изглежда безцветна и старомодна редом с блясъка на пауново сините одежди на съпруга й, се изправя да приеме поздрава на претендентите.

— Нека турнирът започне! — изревава херолдът. Разнася се мощен тръбен звук, всички бойни коне отстъпват встрани и се препъват от възбуда, и Хари потегля бавно към своя край на арената, докато оръженосецът чака с шлема му и украсените със злато рицарски ръкавици.

Когато е готов, пристегнат в красивите си доспехи, с шлем на главата, със спуснат наличник, а конят му пристъпва нервно от едната страна на ярко боядисания парапет, минаващ през средата на арената, и съперникът му чака в другия край, на отсрещната страна, Катерина се изправя на крака, стиснала бялата си кърпичка в ръката си без ръкавица. Ръкавицата й е втъкната в нагръдника на Хари, над сърцето му. Той много държи на тези рицарски знаци на преданост. Тя вдига високо кърпичката, а после я пуска да падне.

В мига, в който кърпичката пада, Хари вече е пришпорил коня си и животното, до този миг приклекнало на мощните си хълбоци, скача и полита с гръмък тропот по дългата арена. Съперникът му потегля в същото време и копията се приближават с грохот все повече и повече. Хари има по-дълъг обхват, седи ниско на седлото и се привежда напред. Разнася се ужасен дрънчащ звук, когато копието му се блъсва в нагръдника на съперника му, и Хари го дръпва назад, за да не се прекатури и да падне. Само няколко секунди по-късно копието на съперника, изгубил равновесие и олюляващ се от сблъсъка, му нанася бръснещ удар по рамото. Но Хари вече преминава покрай него, възвръщайки си равновесието, вдига дългото копие обратно към него, докато съперникът му се олюлява на седлото, вкопчва се в лъка му и в шията на коня с облечената си в ръкавица от метални брънки ръка, полита и с олюляване пада назад от коня си, рухвайки на земята сред звънтящ трясък на метална броня. Конят скача назад, с извит гръб и изпънати крака, сбруята му се мята, юздите се влачат; рицарят лежи неподвижен, очевидно останал без въздух, може и да е станало нещо по-лошо. Конярите в дрехи от тъмносиня дамаска улавят коня, оръженосците в дрехите си от синя коприна изтичват при рицаря. Отварят забралото на шлема му, главата му се люлее безпомощно.

— Да не би вратът му да е счупен? — пита тревожно малката ми сестра.

— Не — казвам, както й казвах винаги, когато беше малка принцеса и се страхуваше за всеки кон, за всеки рицар. — Вероятно само е зашеметен.

Дотичва лекарят, а също и бръснарят, който изпълнява ролята на хирург. Четирима оръженосци идват с носилка. Внимателно повдигат рицаря и го слагат отгоре. Хари, слязъл от коня си, с шлема под мишница, отива с вдървена от бронята походка да види съперника си. С усмивка казва няколко думи на поваления рицар. Виждаме как допират ръкавиците си, сякаш се ръкуват.

— Ето — казвам на Мери. — Той е добре.

Надига се рев, докато изнасят рицаря от арената и Хари се обръща във всички посоки, приемайки аплодисментите, със сияеща ведра усмивка, с червеникавозлатиста коса, потъмняла от пот. Допира облечения си в броня юмрук до нагръдника си, когато се покланя на Катерина, а после си тръгва. Минава покрай Чарлс Брандън, седнал високо върху дорест кавалерийски кон, който приветства краля си с другарски поздрав и свеждане на глава, докато обикаля в тръс арената и спира пред ложата ни, за да отдаде чест на своята кралица, на мен, и после на съпругата си.

— Не му ли даде ръкавицата си? — питам Мери, виждайки, че и двете й ръкавици са на ръцете й.

Тя прави гримаса и казва:

— Той забрави — казва. — А не ми се искаше да тичам след него, за да му напомня.

— Не носи знака на благоволението ти?

— Не мога да си позволя да хвърлям на вятъра чифт ръкавици всеки път, когато той участва в турнир — казва тя тихо, с раздразнение. — Кралят плаща за доспехите и сбруята му, от гардероба ми дават рокля. Но ръкавици и бельо трябва да си намирам сама, а ние сме бедни като църковни мишки, Маги. Наистина е така.

Не казвам нищо, но стисвам ръката й. Потресаващо е една принцеса от династията на Тюдорите да бъде принудена да изпадне в такова унизително положение, че да се тревожи за цената на чифт ръкавици. Редно е Хари да бъде щедър към Мери; редно е да бъде щедър към мен. Баща ни щеше да плати дълговете ми по-рано; нямаше да наложи глоба на Мери за това, че се е омъжила за човек по свой избор. Хари би трябвало да си спомни, че всички ние сме Тюдори, макар той да е единственото оцеляло момче. Всички сме наследници на Англия.

* * *

Цял ден нови участници приемат предизвикателството, и пясъкът е безредно разпилян и мръсен, а красивите сбруи и ливреи са разкъсани и замърсени, когато слънцето започва да залязва над арената и рицарите на краля са обявени за победители, и първи сред тях е Хари.

Катерина се изправя в ложата, когато той идва и се покланя пред нея, и си помислям, че тя изглежда също както изглеждаше майка ни, когато бе уморена, но полагаше усилие да отвръща на постоянната нужда на Хари от похвали. Усмихва се топло, както се усмихваше майка ни, докато връчва наградата — златен колан със сапфири, подарявайки цяло състояние на младия мъж, който вече притежава всичко. Сключва ръце, сякаш е завладяна от радост при победата му, а после, след като е направила всичко, което той може да очаква, се обръща и ние тръгваме след нея към двореца за продължителната вечеря по случай турнира. Ще има речи, ще има поетични драми, ще има танци до късно през нощта. Виждам косия й поглед към бебето й, Мери, донесена в ложата, за да стане свидетелка на триумфа на баща си и да бъде показана на ликуващата тълпа, и зная, че много повече би предпочела да е в детската стая, за да гледа как бебето й суче, и самата тя да си легне.

Не изпитвам съчувствие към нея. Тя е кралица на Англия, най-богатата жена в Англия, най-високопоставената жена в кралството. Съпругът й току-що победи всички участници. Бих очаквала да е извън себе си от радост. Господ е свидетел, че на нейно място аз щях да съм.

* * *

Предстои ми да се срещна с шотландските лордове, които са дошли в Англия да убедят Хари да сключи мир. Ще поискат от него да ме задържи в изгнание, ще поискат от него да позволи на херцога на Олбъни да управлява страната ми, ще му припомнят, че съпругът ми е обявен извън закона и ще намекнат, че е добре да си остане така, да бъде преследван като див звяр, докато го заловят и го убият. Сигурно са се поболели от безпокойство, защото аз отново съм заела мястото си на принцеса от династията на Тюдорите, предна позиция в изменчивото внимание на брат ми. Той дори не желае да ги види.

— Ще се видят първо с теб, преди да говорят с мен — обещава ми Хари на вечеря в двореца Гринич. Настанена съм от лявата му страна, Катерина е от дясната, сестра ми е до мен, в изискана рокля в много бледо жълто, с гъста руса коса, скрита от бледожълта шапчица, украсена с диаманти, несъмнено най-красивата от трите — но е през едно място от трона, а не до него, както съм аз. — Ще изложиш исканията си. Те ще ти дадат обясненията си.

— А ти ще се срещнеш с тях след това? — питам.

Той кимва.

— Можеш да ми съобщиш какво са ти казали. Ще поговорим с Улзи. Ще ги заставим да се подчинят, Маргарет, изобщо не се съмнявай в това.

— Кога ще дойдат? — не съм притеснена; зная, че мога да ги убедя. Зная, че мога да бъда добър регент. Шотландия е съвкупност от враждуващи кланове, верни на различни водачи; но така е и в Англия, така е и във Франция. Всеки трон привлича съперници — Джеймс ме научи на това, — и сега съм готова да усвоя уроците му и да бъда такава велика кралица на Шотландия, каквато той искаше да бъда.

— След няколко дни. Но искам да се преместиш. Познай къде.

За момент се питам дали ще трябва да отида в някой от кралските дворци, и за миг се надявам на Ричмънд. Но после вече се досещам къде е редно да бъда.

— Дворецът Скотланд Ярд — казвам.

Хари се смее на досетливостта ми и звънко чуква златния си бокал с моя.

— Права си — казва. — Искам да те видят в лондонския дворец на кралете на Шотландия. Това може да им напомни, че той ти принадлежи също толкова, колкото и Единбургският замък.