Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (6)

Уестминстърското абатство, Лондон
Англия, февруари 1503 г.

Мисля си, че това сигурно е най-нещастният ден от живота ми. Мислех, че нищо няма да е по-лошо от загубата на Артур, но сега, само година по-късно, изгубих майка си, починала при раждане — в опит да даде на баща ми и страната син, който да замени онзи, когото изгубихме. Сякаш някое дете би могло да замести Артур! Беше оскърбление спрямо него дори да си го помислим, беше лудост тя да прави такъв опит. Тя искаше да утеши баща ми, да изпълни дълга на една добра кралица, осигурявайки двама наследници, а после прекара тежка бременност и в края й нямаше с какво да се похвали, освен с едно момиче; така че и без друго не си струваше усилието. Изпълнена съм със скръб и гняв, гневя се на нея, на баща ми, на самия Бог, за начина, по който една ужасна загуба стана тройна: първо Артур, а после майка ми, а след това бебето й. И въпреки това все още имаме Катерина Арогантната. Защо изгубихме тях тримата, а ни остана тя?

Погребението е триумф на умението на почитаемата ми баба да организира зрелищни събития. Винаги е казвала, че членовете на кралското семейство трябва да сияят ярко пред хората като светци върху олтарна украса, и смъртта на майка ми е добра възможност да напомним на страната, че тя беше принцеса на Плантагенетите, омъжила се за крал от фамилията на Тюдорите. Тя направи това, което страната трябваше да направи: да се покори на Тюдорите и да се научи да ги обича. Ковчегът на майка ми е обвит в черно, с кръст от златен брокат отгоре. Извайват нейно красиво восъчно изображение за горната част на ковчега, а малката ми сестра Мери си мисли, че това е истинската й майка, просто заспала, и че скоро ще се събуди и всичко ще бъде пак като преди. Това не успява да ме трогне до сълзи, но кара принцеса Катерина да сведе глава и да вземе ръката на Мери в своята. Мисля си, че това е просто част от цялата дразнеща глупост на семейството ми, от това, че всички ние, с изключение на почитаемата ми баба, никога не можем да се държим по друг начин освен нелепо. Сега баща ми е изчезнал, отказвайки да управлява, отказвайки да се храни, отказвайки да вижда когото и да е от нас, дори мен. Всичко това е толкова ужасно и жалко, че почти не мога да говоря от гняв и скръб.

Би трябвало именно аз, като кралица на Шотландия, да заема покоите на майка си и да поема управлението на двора. Би трябвало да имам най-хубавите покои, а дамите й би трябвало да служат на мен. Но всичко се прави погрешно: всички от домакинството й са отпратени, без някой да се допита до мен, и дамите й се връщат да живеят със семействата си в лондонските си къщи, в покои в двора или в провинциалните си имения. Макар сега да съм най-важната жена сред Тюдорите, и единствената кралица в Англия, запазвам старите си покои. Дори нямам нови траурни дрехи, а трябва да нося същите неща като по време на траура за Артур. Все очаквам да я видя, постоянно се ослушвам за гласа й. Един ден се улавям, че съм се запътила към покоите й да я видя, а после си спомням, че те са затворени и празни. Странно е, че жена, която беше толкова сдържана и дискретна, която винаги се задоволяваше да се отдръпне и да запази спокойствието си, оставя такава болезнена тишина, когато вече я няма. Но е така.

Почитаемата ми баба ми казва, че смъртта на майка ми е начин, избран от Бог да ми покаже, че във всяка радост има тъга, и че титлите и светската показност са мимолетни удоволствия. Не се съмнявам, че Бог говори пряко на почитаемата ми баба, понеже тя е винаги толкова уверена във всичко, а изповедникът й, епископ Фишър, е най-благочестивият мъж, когото познавам. Но Бог не успява да ме научи да презирам светската показност; тъкмо обратното, смъртта на майка ми, дошла толкова скоро след загубата на брат ми, ме кара да копнея за сигурността на богатството и собствената ми корона повече от когато и да било преди. Чувствам се така, сякаш всички, които обичам най-много, са си отишли от света и на никого не може да се има доверие. Единственото надеждно нещо на този свят е трон и състояние. Единственото, което ми е останало, е новата ми титла. Единствените неща, на които се уповавам, са ковчежето ми за скъпоценности, чеизът за сватбата ми и огромното състояние, с което ще се сдобия при женитбата си.

Предстои ми да напусна Англия през лятото, плановете остават непроменени, и аз се радвам, че е така, тъй като няма какво да ме задържа тук. Крал Джеймс Шотландски спазва думата си, дадена в брачния договор, и аз ще получа цяло състояние под формата на рента — шест хиляди лири годишно от земите, които ми е дал, както и хиляда шотландски паунда на година за издръжката ми. Той ще плаща заплатите на двайсет и четиримата ми английски слуги и ще поеме разходите за свитата ми. Ако има злощастието да умре — а това е възможно, понеже е наистина много стар, — тогава ще бъда състоятелна вдовица: ще притежавам замъка Нюарк и гората Етрик, и още, много. Ето неща, на които мога да разчитам: това състояние и короната ми. Всичко друго, дори обичта на майка ми, може да се изпари за една нощ. Сега зная това.

Но установявам с изненада, че не ми се иска да замина от дома си, без да съм се сближила с брат си Хари, и отивам да го потърся. Той е в покоите на почитаемата ми баба и й чете от един псалтир на латински. Чувам през вратата ясния му момчешки глас, прекрасното му произношение. Той не спира, когато стражът разтваря вратите, макар че хвърля поглед нагоре и ме вижда. Двамата са обрамчени от прозоречната арка от дялан камък, сякаш позират за картина, изобразяваща Младостта и Старостта. И двамата са прекрасно облечени в черно кадифе, широк лъч слънчева светлина осветява златокосата глава на Хари като ореол. Баба ми носи строга бяла шапчица, подобна на забрадката на монахиня. Редно е двамата да спрат и да се поклонят, но почитаемата ми баба кимва с глава и прави знак на Хари да продължи, сякаш думите му са по-важни от моето по-високо положение. Поглеждам ги с уморено негодувание. И двамата са толкова слаби, високи и красиви, а аз съм толкова набита, неспретната и сгорещена. Те имат напълно царствен вид, изключително отдадени на духовното, а аз изглеждам облечена прекалено натруфено.

Безмълвно правя реверанс пред баба си и сядам върху една възглавничка на пейката в прозоречната ниша, която ме издига малко по-високо от нея, за да изчакам Хари да свърши с четенето. Минава цяла вечност, преди тя да каже:

— Това беше прекрасно, ваша светлост, мое скъпо момче, благодаря.

А той се покланя, затваря книгата, подава й я обратно и казва:

— Аз би трябвало да ви благодаря, задето положихте такива мъдри слова, така прекрасно илюстрирани, в ръцете ми.

После се поглеждат с взаимно възхищение и тя отива в малкия си личен параклис да се моли, дамите й я сподирят, за да коленичат зад нея, и ние с Хари оставаме сами.

— Хари, съжалявам, че казах онова, когато Артур почина — изричам без предисловие.

Той великодушно вдига глава. Хари обича да му се извиняват.

— Бях толкова нещастна — добавям. — Не знаех какво говоря.

— А после стана по-лошо — краткотрайният му прилив на гордост е отминал. Почти мога да помириша страданието му — страданието на едно още невъзмъжало момче, изгубило майка си, единствената, която го е обичала искрено.

Неловко се изправям на крака, протягам ръце към него и го прегръщам. Почти сякаш прегръщам Артур, толкова е висок и силен.

— Братко — казвам, изпробвайки думите; никога преди не съм изпитвала нежни чувства към Хари. — Братко — повтарям.

— Сестро — изрича той.

Прегръщаме се мълчаливо за миг и си мисля: това е успокояващо. Това е брат ми — силен като жребче и самотен, както съм самотна аз. Навярно мога да му се доверя. Той може да ми се довери.

— Знаеш ли, един ден ще бъда крал на Англия — казва той, притиснал лице към рамото ми.

— Чак след години — казвам утешително. — Татко ще се върне в двора и ще бъде както преди.

— И ще се оженя за Катерина — казва той свенливо и ме пуска. — Тя никога не е била омъжена истински за Артур — ще се омъжи за мен.

Толкова съм зашеметена, че просто зяпвам, безмълвна, останала без дъх от изненада. Хари вижда вцепененото ми изражение и се засмива леко, смутено.

— Не веднага, разбира се. Ще изчакаме, докато навърша четиринайсет. Но ще се сгодим веднага.

— Пак ли! — изтръгва се бурно възклицание от мен, защото си мисля за златните връзки за обувки и разточителната сватба.

— Споразумяха се.

— Но тя е вдовица на Артур — възразявам.

— Не и в действителност — казва неловко той.

— Какво имаш предвид? — После, в миг, внезапно разбирам. Спомням си как Катерина Арогантната казва: „Уви, това никога не се случи за нас“, и как се зачудих какво има предвид с това, и защо би казала такова нещо.

— Уви — казвам, наблюдавайки го внимателно, с присвити очи. — Това така и не се е случило за тях.

— Не — казва той с облекчение. Мога да се обзаложа, че тези думи са му дори познати. — Не, уви, не е.

— Това ли е планът й? — питам ожесточено. — Така ли ще успее да остане тук, завинаги? Така ли ще успее да бъде отново принцеса на Уелс, а после да стане кралица на Англия, макар че съпругът й почина? Защото си е поставила това за цел? Никога не е била влюбена в Артур, винаги се е стремяла към трона.

— Това е планът на баща ни — казва Хари невинно. — Бил е договорен преди почитаемата ни майка… преди смъртта на почитаемата ни майка.

— Не, планът сигурно е неин — убедена съм. — Обещала е нещо на Артур, преди той да умре. Мисля, че е било това.

Хари се усмихва сияйно като ангел.

— Тогава имам благословията на брат си — казва той. Вдига глава, както когато четеше псалма на латински, и повтаря по памет: „Кога братя живеят наедно, и един от тях умре без син, жената на умрелия не бива да се омъжи за външен човек, но девер й трябва да влезе при нея, да я вземе за жена и да живее с нея“^[1].

— Това от Библията ли е? — питам: чувствам, че съм невежа, но си мисля, че е забележително, дето Бог планира това удобно споразумение за скъпата вдовица. Така получаваме зестрата й, а не й плащаме вдовишко наследство. Колко неведоми са пътищата Господни! Колко хубаво за нея и колко евтино за баща ми!

— „Второзаконие“ — казва начетеният ми брат. — Божията воля е да се оженя за Катерина.

* * *

Хари тръгва за урока си по езда, а аз оставам седнала в покоите на почитаемата си баба, докато тя излиза от личния си параклис, следвана от придворните си дами, и виждам, че зад нея излиза принцеса Катерина, хванала за ръка Мери. Явно Катерина често се моли със сестра ми в личния параклис на баба ни. Бързо обхващам с поглед шапчицата, роклята, обувките й, и забелязвам, че няма нищо ново. Полите на роклята й изглеждат нови, но всъщност са обърнати наопаки; обувките й са износени. Катерина Арогантната трябва да пести всяко пени, родителите й няма да й изпращат средства, докато годежът не бъде потвърден, а баща ми няма намерение да изплати вдовишкото й наследство, тъй като тя вече няма да е вдовица. Не мога да не изпитам задоволство, когато виждам как цената на амбицията й се стоварва върху нея.

Почитаемата ми баба ме вижда и ме повиква с жест в параклиса си, докато другите си тръгват, и двете оставаме сами в сенчестото помещение, в което винаги витае мирис на тамян и книги.

— Някога говорили ли сте насаме с вдовстващата принцеса на Уелс? — пита ме тя.

— Не много — казвам. Не зная какъв отговор иска да чуе. Но от мрачните линии, врязани около устата й, се досещам, че е много недоволна от някого. Само се надявам да не е от мен.

— Каза ли ви тя нещо за обичния ни син Артур?

Забелязвам, че сега баба ми говори за Артур като за „наш обичен син“, сякаш майка ми изобщо не е съществувала.

— Веднъж каза, че той я помолил да ни утешава в загубата ни — отвръщам.

— Не това — процежда старата дама. — Не това. Каза ли нещо за брака си, преди той да се разболее?

„Уви, това така и не се случи за нас“, помислям си. На глас казвам:

— Не. Тя почти не говори с мен.

Виждам, че лицето на баба ми се сбръчква в израз на дълбоко недоволство. Случило се е нещо, което не й се нрави — някой ще съжалява за това. Слага костеливата си ръка върху моята, на пръста й сияе наситено червен, скъп рубин, халката одрасква кокалчето ми.

— Попитайте я — нарежда тя. — Поискайте й съвет. Вие сте млада жена, която скоро ще се омъжва. Поискайте й майчински съвет. Какво става в брачното ложе. Дали се е страхувала, или за болката в първата й брачна нощ.

Напълно потресена съм. Аз съм кралска годеница. Не се предполага да знам каквото и да било. От мен не се очаква да питам.

От дълбочините на гърлото й се изтръгва леко, нетърпеливо изпъшкване.

— Питайте я — казва. — А после елате да ми съобщите точно какво е казала.

— Но защо? — питам смаяна. — Защо да я питам едва сега? Това беше преди повече от година.

Тя обръща към мен лицето си, побеляло като платно от ярост. Никога преди не съм я виждала такава.

— Тя казва, че никога не са споделяли легло — изсъсква. — На шестнайсет години, омъжена в продължение на почти шест месеца, а сега казва, че никога не са споделили легло! Беше положена редом с него в леглото пред целия двор, на сутринта ставаше с усмивка, без да спомене и дума за това? А сега казва, че е недокосната девица.

— Но защо би казала такова нещо?

— Майка й! — възкликва почитаемата ми баба, произнасяйки думите така, сякаш са обида. — Хитрата й, коварна майка, Изабела Кастилска, сигурно й е казала да отхвърли Артур, за да може да се омъжи без специално разрешение от папата, за да се представи отново за девствена невеста.

Вече не може да седи на едно място, толкова е вбесена. Става от молитвения си стол и крачи наоколо из малкото пространство, черните й поли леко свистят, докато метат пода, и освобождават уханието на слама за дюшеци, ливадник и лавандула в прашни облаци.

— Девствена булка? Булка-пепелянка! Зная какво си мислят, зная какво планират. Но по-скоро бих я видяла мъртва, отколкото да заеме трона на сина ми.

Изплашена съм. Присвивам се на столчето си за крака като тлъсто патенце в гнездото, когато над него прелети хищник с лъскави пера. Баба ми внезапно спира и слага ръце на рамото ми като връхлитащ сокол скитник. Хватката й е здрава, сякаш са ме стиснали нокти на хищна птица. Вдигам колебливо поглед.

— Не искате тя да се омъжи за Хари? — прошепвам. — Аз също не искам — опитвам се да постигна угодническа усмивка. — Не я харесвам. Не искам да се омъжи за брат ми.

— За баща ви — казва тя, и имам чувството, че ще се пръсне на хиляди остри късчета от ревност и скръб. — Сигурна съм, че тя иска да прелъсти баща ви и да се омъжи за него! Набелязала си е сина ми! Моето момче, скъпоценното ми момче! Но никога няма да успее. Никога няма да го допусна.