Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (36)

Дворецът Линлитгоу, Шотландия
Август 1513 г.

Сънувам ужасни сънища: как Джеймс потъва под вълните, как се дави, а от устата му излизат мехурчета като перли; как вървя по морски бряг и го викам, а под краката ми хрущят перли, как седя пред огледало и го гледам как закопчава около врата ми великолепна диамантена огърлица, която се стапя и превръща в перли с капеща от тях вода, докато той я пристяга. Събуждам се просълзена и му казвам:

— Ще загинеш, зная, че ще загинеш, и никога вече няма да нося диаманти. Ще трябва да нося перли в знак на траур, нищо друго освен перли, и ще бъда сама със сина си, и как изобщо ще го възкача благополучно на трона?

— Тихо — казва той нежно. — Нищо не може да спре хода на събитията.

Сбогува се с мен сдържано и официално, сякаш сме крал и кралица в някой романс. Покланя се пред мен, а аз полагам длан върху упоритата му червенокоса глава и му давам благословията си. Той се изправя и ми целува ръка. Давам му копринена кърпичка, на която са избродирани инициалите ми, и той я пъхва в жакета си, сякаш е обикновен знак на благоволение и той просто отива на турнир. Носи най-хубавия си аленочервен жакет, с името му, избродирано върху яката със златен конец и с герба му с магарешкия бодил върху цялата предница. Аз сама го избродирах, изглежда много изящно. Той ми обръща гръб и скача на седлото на бойния си кон, мята се върху него като момче, за да ми покаже, че е млад и силен като брат ми. Вдига ръка и личната му гвардия се подрежда плътно зад него, а после потеглят. Тропотът на копитата отеква като гръмотевичен тътен — стотици големи коне, движещи се като един огромен звяр. Прахът се вдига като облак. Правя знак на дойката да отведе момчето ни вътре; но аз стоя и гледам, докато мъжете се изгубват от поглед.

* * *

После трябва да чакаме. Откривам, че постоянно се надявам на промяна на плановете в последната минута. Аз съм символ на вечния мир; не мога да се заставя да разбера, че мирът е нарушен. Носят ми новини почти всекидневно. Джеймс превзема замъка Нортам, а после Уорк, замъка Етал и други. Това не са дребни победи; това са важни крепости, скъпи на сърцата на мъжете от пограничните земи, а ние изместваме границата, изтласквайки я все по̀ на юг и по̀ на юг, към Нюкасъл. Превземаме английски крепости, превземаме английска земя. Областта, която наричат „спорните земи“, вече няма да бъде оспорвана; ще влезе в границите на Шотландия. Походът се превръща във внушителна експедиция: вече не е обикновен набег, а победоносно нашествие.

Всеки път, когато пратеникът се приближава до замъка на езерото, със знамето на краля, леко развяващо се пред него, със страж, препускащ с грохот зад него, ние ставаме по-уверени. Както предвидихме, Томас Хауард довежда всички сили, които успява да събере, но Томас Хауард няма достатъчно запаси и се бои. Няма резерви, няма лоялна подкрепа. Собствените му английски погранични лордове ограбват обоза му и му отмъкват конете. Съюзниците му са несигурни, и не им се иска да изпращат свои хора да се бият на границата, след като вече са платили налози за война във Франция. Хари е отвел цвета на аристокрацията си на война във Франция, за да воюва за тъста си, да угоди на съпругата си. Оставил е Англия плачевно незащитена. Той е глупак. Можем да спечелим тази война срещу отсъстващ крал и нерешителни защитници.

После Джеймс изпраща кратко съобщение, за да каже, че ще влезе в открита битка. Ще заеме възвишението при Бранкстън. Надхитрил е Хауард, който би трябвало, ако има някакъв разум, да се оттегли към Нюкасъл. Войниците на Хауард са гладни, жадни, крадат собствените си дажби, а пограничните жители — буйни мъже, англичани и шотландци — се нахвърлят върху отлъчилите се войници, убиват ги и ги разсъбличат голи. Армията на Джеймс, добре нахранена и добре въоръжена, е заела високия терен Флодън Едж. Англичаните ще трябва да се сражават по нагорнище срещу шотландските топчии.

Чакам новини. Битката трябва да е започнала. Томас Хауард не смее да се върне в Лондон да се изправи пред Катерина, без да може да докладва за битка. Ако се върне победен, семейство Хауард ще бъде съсипано. Той е заложил на карта всичко. Репутацията му и възможността да си върне приятелството на своя крал висят на косъм; зная колко упорито, колко ожесточено ще следва единствената си избрана цел. Но Джеймс няма нужда да се бие, Джеймс би могъл да се оттегли. Той и армията му могат да се изпарят обратно през нашата граница, и да се похвалят с нов успешен набег срещу Англия, който е изплашил до смърт всички в северните области и е показал на Хари, че не може да проявява незачитане към нас.

Сигурна съм, че Джеймс ще направи именно това — точно по този начин шотландците винаги са тормозили англичаните, — но после идва съобщение, от което научаваме, че е започнала битка. Половин ден по-късно пристига човек от Единбург с новините, че този ден сме спечелили, и че шотландците продължават на юг. Може да стигнат чак до Лондон! Какво ще ги спре, ако са разгромили английската армия? После избягал войник донася друго съобщение — че е имало ужасна битка, но когато побягнал, тя се развивала в наш ущърб.

Вали пороен дъжд, стена от вода, която ни задържа в замъка, сякаш небето е решило, че никакви новини няма да стигат до нас. Всяка сутрин се събуждам от потропването на дъждовни капки по прозореца и чувам гъргоренето на дъждовна вода в цистерните и шума на потоците, леещи се от каменните лица на водоливниците върху плочите на вътрешния двор. Мисля си за съпруга си, навън във вятъра и бурята; представям си стрелците му с лъкове с мокри тетиви, топчиите му с мокър барут. Заявявам, че никой не трябва да вярва на нищо, не бива дори да разговарят за битката, докато не получим вест от самия Джеймс. Трябва да бъда, както ме призова той, истинска кралица, кралица на шотландците, горда и със смело сърце. Но после ми съобщават, че е пристигнал пратеник от съвета на лордовете в Единбург, с точни новини, и чака в приемната ми.

Откривам, че сърцето ми тупти бързо и ми се повдига, сякаш отново очаквам дете. Допирам ръка до гърлото си и усещам как пулсът ми препуска. Всички, които по някаква причина са задължени да бъдат в покоите ми, и всички, които имат някакво оправдание да присъстват, са се стълпили в просторното помещение. Тръгвам бавно от параклиса, където съм се молила Джеймс да се върне у дома, без значение дали победен или победител — откривам, че не ме е грижа, стига да си дойде у дома. Стражите разтварят широко вратите и глъчката на предположенията мигновено утихва, когато минавам през стълпилите се наоколо хора с чужди лица и се изкачвам по стъпалата до трона си, обръщам се и заставам пред тях, оглеждайки се спокойно наоколо. Несвързано си помислям: Бог да ми е на помощ, аз съм само на двайсет и три години. Някой друг би трябвало да бъде тук, слушайки това, някой, който знае какво да прави. Катерина сигурно би била наясно как да стои, как да слуша, как да отговаря. Чувствам се като малката си сестра Мери — твърде млада, за да бъда част от важни моменти.

Пратеникът стои пред мен в ливрея с цветовете на Джеймс, със съобщението от съвета на лордовете в ръка.

— Какви са новините? — питам и се мъча да говоря спокойно. — Добри, надявам се?

Мъжът е мръсен, яздил е дотук от Единбург, кален и мокър от минаването през бродове на реки, подгизнал от главата до мръсните си ботуши. Сигурно са му наредили да не допуска нищо да го забави и да докладва само на мен. Той коленичи и изведнъж от измъченото му изражение осъзнавам, че е нямало смисъл да питам: „Добри новини, надявам се?“ с глупавия си детински глас. Новините не са добри и аз го знам.

— Говорете — казвам тихо.

— Разгромени сме — изрича задавено той, сякаш е готов да заеме моето място и да заплаче.

— Кралят?

— Мъртъв.

Олюлявам се, но благородникът, който отговаря за кралската трапеза, ме задържа изправена, сякаш трябва да чуя тази новина на крака, макар съпругът ми да лежи по очи в калта.

— Сигурен ли сте? — питам, мислейки за малкия ни син, на почти година и половина, а сега момче без баща; мисля си за бебето, което може би нося. — Уверен ли сте? Тайният съвет потвърди ли го — без съмнение?

— Бях там — казва той. — Видях го.

— Разкажете ми какво видяхте.

— Истинско чудо ще е, ако някой е оцелял — казва той мрачно. — Връхлетяхме сред тях с щурм, а те размахваха градинарски секири срещу нашите пики, и режеха глави, все едно подрязват живи плетове. Нашите топчии нямаха обхват, така че, макар да обстрелваха англичаните, гюлетата прелитаха над главите им и те продължаваха да се движат в строй, неразкъсани и невредими. Мислехме, че ще бъдат напълно смазани, но те бяха свежи. Кралят поведе мощна атака на коне и пеш, и всички мъже от клановете бяха зад него. Никой не му измени — не мога да кажа нито дума срещу някой дом, — всички до един бяха там; но теренът поддаде под краката ни. Изглеждаше солиден, когато го оглеждахме от върха на хълма; но беше коварен, оказа се зелено, обрасло с бурени тресавище. Нагазихме дълбоко и затънахме, и не можехме да се измъкнем, и те ни гледаха как се мъчим да продължим към тях. Стояха, без да нарушават редиците си, докато ние настъпвахме, движейки се все по-бавно и по-бавно, а после те късаха глави, разпаряха кореми и поваляха коне.

Дамите ми се скупчват около мен, мълвят ужасени въпроси, шепнат имена. Сигурно са изгубили синове и съпрузи, и бащи, и братя.

— Колко са изгубени? — питам.

— Мъртви — настоява той. — Мъртви са. Около десет хиляди.

Десет хиляди мъже! Чувствам как отново се олюлявам.

— Десет хиляди ли? — повтарям. — Не е възможно. Цялата армия беше трийсет хиляди. Не може да са избили една трета от шотландската армия.

— Да, могат. Защото избиха онези, които се предадоха — казва той горчиво. — Убиха умиращите. Убиха ранените, които лежаха на бойното поле. Хукнаха да гонят онези, които бяха хвърлили оръжията си и бяха поели към къщи. Заявиха, че няма да вземат пленници и не взеха. Беше жестоко и зловещо, и се проточи дълго. Никога не съм виждал подобно нещо. Бихте си помислили, че се намирате на някое варварско място, като Испания. Човек би си казал, че са на кръстоносен поход сред езичници. Беше избиване, каквото са вършили конквистадорите. Мъжете пищяха, молейки за живота си, и плачеха, когато секирите се забиваха в лицата им през целия дълъг следобед, цялата дълга нощ. Имаше ранени, които замлъкваха едва когато прерязваха гърлата им.

— А кралят? — прошепвам. Джеймс не може да е бил убит от сечиво за подрязване на жив плет. Не и Джеймс, не и с неговата любов към рицарското благородство и доблестния ритуал на турнира. Не може да е умрял, затъвайки в тресавището с красивата си броня, с брадвата на някой английски селянин, забита в лицето.

— Той си проби с бой път до самия Томас Хауард — беше почти единоборство, точно както го бе предизвикал. Но една градинарска секира смаза главата му на пихтия точно когато стигна до английското знаме, а една стрела разкъса гърдите му.

Свеждам глава. Не мога да повярвам това, и не зная какво би трябвало да кажа или да направя. Макар да го предупредих, макар да сънувах вдовишки перли, никога не вярвах истински, че няма да се върне у дома. Той винаги се връща у дома. Отново и отново отива при метресите си или заминава да види децата си, или на поклонение, или на обиколка, за да раздаде правосъдие, потегля да види някое оръдие, излязло от леярната, или спускането на вода на някой кораб; но винаги се връща у дома. Той ми се закле, че никога няма да ме изостави. Знае, че съм твърде млада да бъда оставена сама.

— Къде е тялото му? — питам.

Ще трябва да устроим великолепно погребение; ще трябва да го уредя. Моето момче Джеймс ще трябва да бъде провъзгласено за крал; ще трябва да бъде отведен в абатството Скоун за пищна коронация. Не зная как да се справя с това без съпруга си, който винаги е правил всичко за мен, всичко за страната си.

— Къде е тялото му? Трябва да бъде изложено за поклонение в параклиса. Трябва да го донесат в Единбург.

Той ще бъде изложен за поклонение в параклиса в Холирудхаус, където се оженихме, където ме коронова за кралица; а народът — всички, дори незаконните му деца и майките им — ще дойде да отдаде почитта си към най-великия крал на Шотландия след Малкълм, след Робърт Брус. Главатарите на клановете ще дойдат в килтовете си, а лордовете също ще дойдат и знамената им ще се развеят над ковчега, и ще се надигне гласът на жалбата на шотландците за техния велик крал, и всички ще го помним. Ще го погребем в ковчег от шотландски бор под саван от черно кадифе с кръст от златна нишка, ще развеем знамето на кръстоносец, защото той искаше да бъде кръстоносец, камбаните ще ударят по веднъж за всяка от четирийсетте му години. Оръдията, които той поръча, ще нададат мощен рев, сякаш и те са сломени. Ще почетем своя крал, никога няма да го забравим.

Вестоносецът се свлича на колене, сякаш тежестта на думите му е твърде непоносима за него. Вдига поглед към мен и върху бледото му лице под мръсотията се изписва страдание.

— Взеха тялото му — казва той. — Англичаните. Взеха скъпоценното му тяло, измъкнаха го от калта, така, както беше премазан и окървавен. И го изпратиха в Лондон за нея.

— Какво?

— Английската кралица, Катерина, казала, че иска тялото му като трофей. Затова те го преобърнаха в калта и взеха нагръдника му и жакета, прекрасния му жакет, свлякоха го от него, и ръкавиците му, и ботушите, и шпорите. Така че остана бос, като мъртъв просяк. Взеха меча му, свалиха короната от шлема му. Взеха му всичко, като военна плячка. Хвърлиха всичките му неща в един сандък, а тялото му натовариха на каруца, и го откараха в Бърик.

Сега вече краката ми се подкосяват и някой ми помага да седна на едно столче.

— Съпругът ми?

— Беше извлечен от бойното поле като животински труп и натоварен на каруца. Английската кралица искаше трупа му като трофей, и сега го получи.

* * *

Никога няма да й простя това. Никога няма да забравя това. Във Франция Хари печели битка на някакво място, наречено Теруан, и в отговор на триумфа му Катерина му пише, че е спечелила битка, също толкова значима като неговата. Заявява, че искала да му изпрати отсечената глава на съпруга ми, но че английските й съветници я възпрели. Искала да съхрани трупа на Джеймс в осолена вода и да му го изпрати като подарък. Но Томас Хауард вече бил поръчал тялото да бъде увито в оловен лист и изпратено с каруца до Лондон. По липса на труп Катерина изпраща вместо това кралското знаме, и жакета на самия Джеймс. Червеният му жакет, който сама избродирах със златни конци. Сега той е изцапан с петна от кръвта му, мръсен от калта на бойното поле и вонящ на дим. Мозъкът му се е разпръснал по украсената яка, където бях извезала златни магарешки бодили. Но тя го изпраща на Хари, триумфално, сякаш подобно нещо може да бъде подарък, сякаш е редно с такова нещо да се постъпи по друг начин, освен да бъде почтително погребано в личния параклис на краля.

Тя е варварка, по-лоша от варварка. Това е тялото на нейния девер, свещеното тяло на един крал. Това е вдовицата, която изпрати тялото на собствения си съпруг с най-тържествена процесия, за да бъде погребан, съпроводен от ездачи с горящи факли в нощта, жена, която носеше черно и ме умоляваше да бъда добра към нея в скръбта й — но когато аз овдовявам, тя нарежда тялото на съпруга ми да бъде натоварено в каруца и отнесено като труп на животно, заклано от касапина в Смитфийлд. Що за диваци са това? Само жесток дивак не би върнал тялото на един крал на народа му за достойно погребение. Само звяр би се хранил от него, както тя иска да стори. Никога няма да й простя това. Никога няма да го забравя. Тя не ми е сестра, тя е харпия — плътоядно чудовище.

Никога няма и да говоря за това. Не мога да го изхвърля от ума си. Но те не трябва никога да узнаят колко ги мразя, няма да узнаят, че никога няма да й простя. Ще сключа мир с тази грабителка, с тази осквернителка на гробове. Ще трябва да заявя сестрински чувства към тази вълчица, която пирува с мъртвите. Ще трябва да изпратя посланици и да пиша писма, и навярно дори да се срещна с човека, който някога беше мой брат, и тази жена-лешояд, която е негова съпруга. Ако искам да бъда кралица и да поставя сина си на трона, ще имам нужда от подкрепата и от помощта им. Ще умолявам за нея и никога няма да им позволя да видят презрението в очите ми. Ще трябва да бъда такава, каквато съпругът ми повели да бъда: велика жена, а не глупаво момиче. Но тя е демон, жена, която опетнява достойнството на положението си, която опетни трона на майка ми с кръв. Тя е жена, която иска да бъде равна на крал, жената, която седеше до смъртното ложе на брат ми, и нареди убийството на съпруга ми. Тя е истинска Лилит. Мразя я.

* * *

Трябва да отведем малкия Джеймс в замъка Стърлинг — крепостта, за която баща му ми заяви, че била най-сигурната в кралството. Ще трябва да бъде коронован там. Не смея да го отведа по̀ на север, в абатството Скоун; опасността е твърде голяма. Томас Хауард, не особено добър приятел преди, а сега — мой смъртен враг, почти със сигурност ще се опита да утвърди победата си, като нахлуе в моята бедна страна. При положение, че всичките ни оръдия са на корабите ни по море или заседнали в калта на Флодън, как можем да защитим столицата си? Какво ще попречи на победоносната армия на Томас Хауард да стигне до двореца ми в Линлитгоу? Или да дойде още по̀ на север, до Стърлинг? Томас Хауард — който познава традициите на Шотландия така добре, както ги познавам аз, — може би вече напредва, колкото може по-бързо, във форсиран марш, за да отвлече моя малък шотландски крал, преди да бъде коронован.

* * *

Потегляме преди зазоряване на следващия ден, докато луната е ниско и само една сива линия, като шивашка креда по траурно черен плат, бележи небето на изток. Пред нас се вее кралското знаме, гвардейците пристъпват рамо до рамо около него. В центъра язди придворният бард на съпруга ми, поетът Дейви Линдзи, върху як кон, а Джеймс, който няма още и две години, седи на седлото пред него. До тях язди знаменосец, с флаг с герба на принца, веещ се над главите им. Никой не може да ни нападне и да остави принца повален на земята с пронизано от копие сърце, а после да се престори, че не е знаел кой е. Джеймс седи с изправен гръб, уверено, в здравата хватка на Дейви. Яздили са заедно десетки пъти, но никога преди — преследвани от враг, с главоломна бързина. Дейви вижда бледото ми лице и ми отправя крива усмивка.

Яздя точно зад тях, вече уверена, че очаквам дете, с корем, изопнат от бебето, което Джеймс ми остави, с очи, приковани в сина, когото трябва да пазя. Не мисля за нищо; само гледам сина си, и бруления от вятъра път пред нас. Ако си позволя да се замисля дори за миг, ще спра коня си, ще се облегна напред на шията му и ще заплача от страх, като малко момиче. Не се осмелявам да мисля. Мога само да яздя и да се надявам да стигнем до Стърлинг, преди англичаните да тръгнат след нас.

Веднага щом се озоваваме на север от Линлитгоу, откритата околност става по-дива и просторна, а небесата сякаш се издигат по-нависоко. Заоблените хълмове на Лодиан, дълбоките котловини и широките вериги от възвишения стават още по-величествени, докато навлизаме на север в Стърлингшър. Когато слънцето се издига, продължаваме да яздим нататък и навлизаме в гъстите гори на дъното на долините. През гората минава само едно тясно подобие на път, криволичещ край мочурища, виещ се между отдавна повалени дървета, изчезващ напълно там, където един поток е излязъл от бреговете си и е заличил тясната пътека. Трябва да оставим изгряващото слънце зад гърбовете си, но почти не го виждаме през гъстия балдахин на гората. Яздим напосоки, надявайки се, че се движим на запад. Джеймс познаваше пътя много добре. Често предприемаше това пътуване, препускаше между Линлитгоу и Стърлинг, а после и по-нататък, на север, за да поддържа мира и да раздава правосъдие. Но Джеймс никога повече няма да язди из тези високи хълмове. Не мисля за това. Поглеждам сина му и виждам, че е заспал на седлото, в грижовната прегръдка на Дейви. Няма да мисля, че бащата на сина ми никога няма да язди така с него, че баща му няма да язди никога повече.

Никой не е засаждал тези гори, никой не ги поддържа. Никой не ги сече, нито за дърва за горене, нито за дървени въглища, нито за мачти в корабостроителниците или греди в къщите. Никъде наблизо няма корабостроителници или къщи, няма колиби на въглищари, няма малки колиби на дървосекачи, изкарващи си тук прехраната. Няма дори бракониери, защото дивечът е оскъден, нито разбойници: защото няма достатъчно хора, които да нападат, толкова малко пътници се срещат тук. В горите няма никой, освен неуловими елени и зверовете, които не виждаме: лисици, глигани и вълци. Стражите ни заобикалят по-плътно, яздейки коляно до коляно около Дейви Линдзи и скъпоценното ми момче, навеждат кралския флаг и го държат като копие, за да не се закача по ниските, помитащи клони на дърветата.

Това няма нищо общо с Англия, нито дори с големите кралски паркове в Англия, където на никого не е позволено да сече дървета или да ловува. Това са гъсти гори, сякаш израснали отпреди Сътворението, а ние приличаме на призраци, яздещи безшумно през тях. Мястото ни не е тук. Тези дървета са по-стари от времето на Христос; това не са християнски гори, това са земите на малките хора, стария народ, за който Джеймс ми разказваше истории.

Потръпвам в хладния мрак, макар че отвън слънцето е високо в небето. Не можем да почувстваме топлината, не можем да видим светлина дори по пладне. Дърветата, дори и въздухът, сякаш ни притискат.

Облекчение е, когато навлизаме в по-високи земи и виждаме малък, но ярък проблясък напред, а гората оредява и отстрани на пътеката се появяват ниски храсти и растения, издигащи се към светлината, а после минаваме през участъци със сребърни брези и бавно излизаме от сенките. Вече можем да видим небето, и се изкачваме все по-високо и по-високо, по склона на един хълм, който се издига още високо над нас. Конете се задъхват, а ние се привеждаме напред, когато те навеждат глави и се изкачват все по-нагоре, следвайки едва забележимата пътека, която прехвърля скалите и се спуска надолу от другата страна, и ни превежда по заобленото било. Но виждаме само още хълмове, простиращи се все по-нататък и по-нататък пред нас, като вълни в безкрайно море, преди да се наложи да се спуснем отново надолу към дъното на долината, вече придвижвайки се на север, винаги озъртайки се за някакъв знак от проблясване на слънце по метал, ослушвайки се да чуем далечния тътен от армията на Хауард.

Яздим цял ден, спирайки преди пладне да хапнем нещо, а после продължаваме да яздим цял следобед. Когато слънцето започва да потъва към върховете на хълмовете, а сенките над пътеката се удължават и почти я скриват, та започваме да се боим, че ще изгубим пътя, Джеймс проплаква с тих, жаловит гласец, че е уморен, и Дейви бърка в джоба си за парче хляб и му дава шишенце, пълно с мляко. Джеймс яде, докато Дейви го крепи на седлото, а после се обляга на бдящия над него бард и заспива, докато ние поддържаме равномерното темпо.

Все още се движим на север, вече със залязващото слънце от лявата ни страна, и аз казвам тихо на Дейви:

— Има ли още много път? След няколко часа ще се стъмни.

— Ще стигнем преди мръкнало, ако е рекъл Господ — казва той. — А ако ни преследват, няма да посмеят да нападнат в тъмното. Ще се настанят на лагер за нощта. Сигурно се страхуват от засада и не познават добре околността. Не могат да се ориентират на тъмно.

Кимвам. Боли ме всяка кост в тялото и се боя за новото бебе, което нося.

— Ще имате великолепна вечеря и ще пренощувате добре в меко легло — казва ми Дейви тихо. — Зад яки стени.

Кимвам; но си мисля: ами ако греши и падне мрак, а ние още пътуваме? Ще трябва ли да се настаним на лагер и да спим на студената земя? Ами ако сме пропуснали пътя и сме подминали града? Ами ако яздим все по̀ на север и по̀ на север, а Стърлинг вече е зад нас и узнаем това чак утре сутринта? После си казвам: по-добре да не мисля така, иначе ще се пречупя и изобщо няма да бъда в състояние да яздя. Трябва да не мисля, сега и завинаги, за повече от едно нещо наведнъж, да мисля само за следващото, което трябва да направя. Трябва да виждам тези дребни задачи, подредени като еднакви перли, нанизани на огърлица с възел между всяка — и да не се тревожа, че те са символ на скръб, както разбрах, когато сънувах, че съпругът ми, моят обаятелен, весел съпруг, пристяга наниз от диаманти на шията ми и ги гледах как се стапят и се превръщат във вдовишки перли.

* * *

Най-сетне виждаме няколко светлини високо на един хълм над нас.

— Това вече е Стърлинг, ваша светлост — съобщава ми знаменосецът, изоставайки с коня си назад, а конете наострят уши и поемат напред по-чевръсто, сякаш знаят, че ги очакват конюшни със сено и вода.

Помислям си — дай Боже да няма капан. Дай Боже Томас Хауард да не е потеглил във форсиран марш срещу нас и да не се приближаваме към него в очакване на убежище, а да намерим вместо това битка. Няма начин да се разбере какво се крие в сенчестите плетове отстрани на пътя, докато лъкатушим към малкия град. Камбаната за вечерния час е ударила и портите на града са залостени. Тръбачите ми изсвирват кралския поздрав, после трябва да чакаме, докато жителите на кралския град се втурват към портата, а градските стражи — към резетата и после големите порти се разтварят със скърцане, и вече можем да влезем вътре.

Старейшините на града идват към мен, сваляйки шапките от главите си: някои навличат жакетите си и бършат уста, повикани насред вечерята си.

— Ваша светлост — казват те и коленичат пред мен, сякаш съм триумфираща кралица на шотландците, а съпругът ми жъне победи във войната.

Правя уморен жест, който им казва всичко: поражението, смъртта на Джеймс, краят на всичко.

— Това е кралят ви — казвам, сочейки малкото момче, дълбоко заспало в прегръдките на Дейви върху големия кон. — Крал Джеймс V.

Те разбират веднага, че баща му е мъртъв. Тежко падат на колене върху студения калдъръм. Свеждат глави; виждам как един мъж покрива очите си с ръце, за да скрие, че плаче, а друг заравя лице в шапката си.

Ние сме първите хора с някаква власт, пристигнали в Стърлинг след битката. Никой не е чул нищо освен слухове, още никакви войници не са се добрали обратно до домовете си. Дезертьорите, тръгнали си преди финалния изход от битката, най-вероятно са премълчали малодушието си, а и малцина са стигнали толкова далече на север. Така че сега хората излизат по улиците, с тряскащи се зад гърба им врати, или разтварят прозорци и се привеждат отгоре с надеждата, че носим новини за победа и че съм дошла да им съобщя, че кралят е на половината път до Лондон, а армията му става по-богата с всеки ден. После виждат посърналото ми лице и забелязват, че не махам, нито се усмихвам, спират да ликуват и замлъкват. Някой се провиква с внезапна рязка настойчивост:

— А кралят?

Всички ме поглеждат; но аз не мога да кажа нищо. Не мога да спра коня си и да произнеса тържествена реч, в която да заявя, че поражението не означава отчаяние, че смъртта не е краят на всичко, че Шотландия има велико бъдеще. Няма да бъде вярно. Изпадаме в отчаяние, това е краят на всичко, и аз не виждам как да създам бъдеще.

Повишавам глас:

— Кралят е мъртъв. Бог да пази краля!

Притихналата тълпа бавно осъзнава чутото. Мъжете смъкват шапките си, жените закриват с ръце очите си.

— Бог да пази краля — прошепват в отговор, сякаш нямат сили да изрекат на висок глас думите. — Бог да пази краля.

Изгубили са един от най-великите крале-воини, които Шотландия е имала някога. Изгубили са музикант, човек с познания за медицината, изобретател, просветител, оръжейник, поет, корабостроител, дълбоко вярващ християнин, жадуващ за спасението на своята и на техните души. Изгубили са велик владетел, мъж сред мъжете. Жакетът и знамената му са изпратени във Франция, тялото му пътува бавно на юг — трофей, покрит с олово и натоварен на каруца. Всичко, което мога да им предложа на негово място, е един невръстен крал, безпомощен невръстен крал, докато най-големият враг на Шотландия е на прага ни. Те докосват с устни ръцете си и ми изпращат въздушни целувки, сякаш за да кажат: Бог да ви благослови, Бог да ви е на помощ. А аз отвръщам унило на погледите им и си мисля: „Не мога да се справя с това.“