Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (14)

Замъкът Стърлинг, Шотландия
Есента на 1503 г.

Пиша на почитаемата си баба, че съпругът ми е затънал в грях. Прекарвам цели часове на колене в параклиса, опитвайки се да измисля какво мога да й кажа, за да бъда сигурна, че ще е толкова възмутена, колкото съм и аз. Много внимавам какво казвам за увереността си, че е обречен, защото не искам да споменавам бунта му и смъртта на баща му. Бунтът е неудобна тема за нас, Тюдорите, тъй като отнехме трона от Плантагенетите, а те бяха миропомазани крале и всеки англичанин им се беше заклел във вярност. Напълно съм сигурна, че почитаемата ми баба е предизвикала бунта срещу крал Ричард, след като е положила нерушима клетва за вярност към него. Със сигурност е била голяма приятелка на съпругата му и е носела шлейфа й по време на коронацията.

Затова не говоря за бунта на съпруга ми срещу баща му, а наблягам пред почитаемата си баба, че той е затънал в грях и че съм изненадана и нещастна от срещата с тези незаконни деца. Не зная как да възприемам най-голямото момче, Александър, когото настаняват до баща му на вечеря, на масата, където сядат като семейство в низходящ ред от десетгодишния Александър чак до бебето, момиченцето, на скута на дойката си, което удря по масата със собствената си сребърна лъжица — с магарешки бодил на дръжката! Кралският герб! Джеймс се държи, сякаш би трябвало да съм доволна да виждам всички тях, настанени на кралската трапеза, сякаш тези красиви деца са заслуга на нас двама ни.

Това е грях, пиша аз. А освен това и оскърбление към мен, кралицата. Ако баща ми е знаел нещо за тях преди женитбата ми, е трябвало да заяви, че тези деца не могат да останат в моя замък. Би трябвало да живеят далече от подарените ми при сватбата земи. Нима от мен може да се очаква ги подслонявам? Всъщност те изобщо не трябва да са тук. Но не знам какво мога да направя, за да ги отпратя.

Поне мога да не ги допускам в покоите си. Детската стая и учебната им стая са в една кула, философът — сякаш не е достатъчно неприятно, че трябва да подслонявам и него — е в другата. Аз разполагам със свързаните помежду си покои на кралицата, приемна, личен кабинет и спалня, най-красивите, които съм виждала някога. Ясно давам на дамите си и на управителя на кралското домакинство да разберат, че единствено на дамите ми се полага да присъстват в покоите ми. Никакви „рожби“ на каквато и да е възраст или с каквато и да е външност, независимо кои са родителите им, не бива да тичат навън-навътре, сякаш желая компанията им.

Трябва да узная повече и трябва да разбера какво мога да направя. Докато чакам съвет от почитаемата си баба, се допитвам до придворната си дама лейди Катрин Хънтли. Тя е от клана Гордън и е сродница на съпруга ми. Може да говори местния език като него — като всички тях — и познава тези хора; вероятно познава майките на децата. Предполагам, че половината от тях са й роднини. Това не е аристокрация, а племе — а тези деца са малки незаконородени диваци.

Изчаквам, докато музикантите ми засвирят и всички сме насядали с ръкоделието си. Работим по олтарно покривало, върху което е изобразена света Маргарет при срещата си с дракона. Казвам си, че аз също съм принудена да се изправя срещу дракон, приел образа на грях, а Катрин може да ми каже как да го победя.

— Лейди Катрин, можете да седнете до мен — казвам, и тя идва и се настанява на едно столче до мен и започва да работи по моя ъгъл от бродерията.

— Можете да оставите това — казвам и, любезна както винаги, тя оставя ръкоделието, измъква конеца от иглата си и я прибира грижливо в сребърната й кутия.

— Исках да говоря с вас за краля — казвам.

Тя обръща спокойното си лице, за да ме изслуша.

— За тези деца.

Тя мълчи.

— Тези твърде многобройни деца.

Тя кимва.

— Те трябва да си вървят! — възкликвам внезапно.

Тя ме гледа внимателно.

— Ваша светлост, това е въпрос, който трябва да решите вие с краля.

— Да, но не зная нищо за тях. Не зная какво е обичайно. Не мога да му нареждам.

— Не, не можете да му нареждате. Но мисля, че бихте могли да попитате.

— Кои са те, така или иначе?

Тя се замисля за момент.

— Сигурна ли сте, че искате да знаете?

Сковано кимвам, и тя ме поглежда с кротко съчувствие.

— Както желаете, ваша светлост. Кралят е мъж на малко повече от трийсет години, не забравяйте. Крал е на Шотландия още от момче. Възкачи се на трона с жестокост, и е пламенен и властен човек, мъж със силни апетити. Разбира се, създал е деца. Необичайното при него е само в това, че ги държи заедно в най-хубавия си замък, и ги обича толкова нежно. Повечето мъже имат извънбрачни деца и ги оставят да бъдат отглеждани от майките си, а понякога те биват продавани и пренебрегвани. Кралят навярно заслужава уважение, задето е признал своите.

— Не, не заслужава — казвам категорично. — Баща ми има само нас. Никога не си е вземал метреса.

Тя свежда поглед към ръцете си, сякаш знае по-добре. Винаги съм мразила това у Катрин Хънтли; тя постоянно изглежда така, сякаш крие някаква тайна.

— Баща ви беше истински благословен със съпругата си, вашата майка — казва тя. — Навярно крал Джеймс никога няма да си вземе друга любовница сега, когато има вас.

Изпитвам прилив на гняв при мисълта за която и да е друга жена на моето място, която и да е, предпочетена пред мен. Дори не ми харесва мисълта някой да прави сравнения между мен и друго момиче. Част от облекчението ми, задето напускам Англия, се дължеше на това, че никой не би могъл отново да премести поглед от изящната Катерина към мен, че никой не може да ме сравнява със сестра ми Мери. Мразя да бъда сравнявана — а сега откривам, че съпругът ми има половин дузина любовници.

— Коя беше тази Марион Бойд, майката на Александър, най-голямото момче, на което се позволява да се перчи така? — питам.

Повдигнатите й вежди ме питат дали съм сигурна, че искам да зная всичко това.

— Коя е тя? И тя ли е мъртва?

— Не, ваша светлост. Тя е родственица на графа на Ангъс. Много изтъкната фамилия са кланът Дъглас, знаете.

— Дълго ли е била любовница на съпруга ми?

Катрин се замисля:

— Смятам, че да. Александър Стюарт е на малко повече от десет години, нали?

— Откъде да зная? — питам остро. — Не го поглеждам.

— Да — казва тя и млъква.

— Продължавайте — казвам сърдито. — Той единственото й копеле от краля ли е?

— Не, тя имаше три деца от краля, едно момче умря. Но дъщеря й Катерина е тук с по-големия си брат.

— Малкото момиче със светла коса? Около шестгодишно?

— Не, това е Маргарет, тя е дъщерята на Маргарет Дръмонд.

— Маргарет! — възкликвам. — Дал е на незаконната си дъщеря моето име?

Тя навежда глава и мълчи. Моите дами хвърлят поглед през стаята към нея, сякаш съжаляват, че е хваната натясно в прозоречната ниша с мен. Позната съм с буйния си нрав и никоя от тях никога не иска да ми съобщава лоши новини.

— Дал е името си на всичките — казва тя тихо. — Всичките се наричат Стюарт.

— Защо не вземат имената на съпрузите, ако всичките са деца на рогоносци? — вече съм бясна. — Защо кралят не поиска съпрузите да подслонят съпругите и децата си на едно място? Да държат тези жени на мястото им у дома?

Тя не казва нищо.

— Но е нарекъл едно от тях Джеймс. Кое дете е Джеймс?

— Той е синът на Джанет Кенеди — казва тя тихо.

— Джанет Кенеди? — разпознавам името. — А къде е тя? Нали не е тук?

— О, не — казва Катрин бързо, сякаш това би било невъзможно. — Живее в замъка Дарнауей, далече. Никога няма да я срещнете.

Мога да се радвам поне на това.

— Значи кралят не я вижда вече?

Катрин човърка ъгълчето на гоблена, сякаш й се иска да работи по него.

— Не знам, ваша светлост.

— Е, вижда ли я той?

— Не бих могла да кажа.

— А другите? — продължавам с разпита си.

— Другите ли?

— Всички други деца. В името на света Маргарет, те сигурно са половин дузина!

Тя ги отмята на пръсти:

— Александър и Катрин, децата на Марион Бойд, и Маргарет, дъщерята на Маргарет Дръмонд, и момчето на Джанет Кенеди, Джеймс, и трите най-малки, които са още толкова невръстни, че обикновено живеят с майка си Изабел Стюарт, не тук в двора: Джийн, Катрин и Джанет.

— Колко са общо?

Виждам я как пресмята.

— Тук са седем. Може да има още, разбира се, непризнати.

Поглеждам я вцепенено.

— Няма да търпя никое от тях под един и същ покрив с мен — казвам. — Разбирате ли ме? Трябва да го уведомите.

— Аз ли? — тя поклаща глава, съвършено спокойна. — Не бих могла да съобщя на краля на Шотландия, че децата му не са добре дошли тук в замъка Стърлинг, ваша светлост.

— Е, ще трябва моят шамбелан да го направи. Или изповедникът ми, или някой друг трябва да му каже. Няма да търпя това.

Лейди Хънтли не трепва, когато повишавам тон.

— Ще трябва да му кажете сама, ваша светлост — казва тя почтително. — Той е ваш съпруг. Но ако бях на ваше място…

— Не бихте могли да бъдете на мое място — казвам безцеремонно. — Аз съм принцеса от династията на Тюдорите, най-голямата принцеса на Тюдорите. Няма друга като мен.

— Ако бях толкова благословена, че да съм във вашето положение — поправя се тя спокойно.

— Вие бяхте съпруга на претендент — казвам злобно. — Очевидно не достигнахте до моето положение.

Тя навежда глава:

— Просто казвам, че ако бях млада съпруга на велик крал, щях да поискам това от него като услуга, а не да настоявам за него като за мое право. Той е мил към вас и обича силно децата си. Способен е на голяма любов и привързаност. Бихте могли да поискате това от него като услуга. Макар че…

— Макар че какво? — процеждам.

— Той ще се натъжи — казва тя. — Обича децата си.

* * *

Една Тюдор не моли за услуги. Като принцеса на Тюдорите очаквам това, което ми се полага. Катерина Арогантната не делеше замъка Лъдлоу с никого освен с нашата братовчедка от династията на Плантагенетите Маргарет Поул и нейния съпруг, настойникът на Артур. Никой не би поискал подобно нещо от нея. Когато малката ми сестра, принцеса Мери, се омъжи — вероятно за някой испански принц, — тя ще трябва да замине за новата си родина достойно и с почести. Няма да се среща с незаконни деца, или мелези, или блудници. Отказвам да бъда третирана по-зле от тези принцеси, които стоят по-долу от мен по потекло или възраст.

Изчаквам до следващия ден, след като сме присъствали на литургията в параклиса, и преди да си тръгнем от святото място, слагам длан върху ръката на съпруга си, за да го задържа на стъпалата на олтарната преграда и да кажа:

— Милорд съпруже, не смятам за редно незаконните ви деца да живеят в моя замък. Това е замъкът, получен от мен като дар при сватбата ми, моя лична собственост, и не ги искам тук.

Той взема ръката ми и я задържа, вглеждайки се в очите ми, сякаш полагаме брачния си обет пред олтара:

— Малка съпруго, това са деца, създадени от мен, и скъпи на сърцето ми. Надявах се, че може да бъдете мила към тях и че може да им осигурите компанията на едно братче.

— Синът ми ще се роди в брачен съюз между двама царствени родители — казвам сковано. — Няма да дели детска стая с копелета. Ще бъде отгледан заедно с другари от благороден произход.

— Маргарет — казва той още по-меко, — тези малки рожби не ти отнемат нищо; майките им не са твои съперници. Ти си кралица над всички останали, моя единствена и незаменима съпруга. Когато синът ти се роди, ще бъде принц на Шотландия и престолонаследник на Англия. Те могат да живеят тук и да не те притесняват. Ще бъдем тук само по няколко пъти в годината, почти няма да ги виждаш. За теб това няма да означава нищо; но аз ще знам, че са на най-сигурното място в страната.

Не се усмихвам, макар че той леко поклаща ръката ми. Не се разтапям, макар че докосването му е топло. Виждала съм баща си хвърлен в ужас от синовете, братовчедите и незаконните деца на дядо ми. Плантагенетите са кръстени на един плевел, който расте неудържимо и чрез тях ние, Тюдорите, сме свързани с чистокръвни и нечистокръвни деца, момчета, които претендират за кралски произход, момчета, които са призраци, момчета, които изобщо не са ни роднини. Няма да допусна замъкът ми да бъде пълен с момчета от долен произход. Баща ми положи врата на братовчеда на съпругата си под секирата, за да не съществува съмнение кой е син и наследник на английския трон. Родителите на Катерина настояха той да умре, преди тя да дойде в Англия от Испания. Няма да се задоволя с по-малко от нея. Няма да допусна съперници за наследството на сина ми още преди да се е родил. Няма да допусна самата аз да имам съперници.

— Не — заявявам, макар че пулсът ми барабани в ушите ми и се страхувам да му се опълча.

Той навежда глава за момент и си помислям, че съм спечелила, но после виждам, че мълчи, но съвсем не смирено, а се овладява и обуздава гнева си. Когато отново вдига поглед, очите му са много студени.

— Много добре — казва. — Но това е дребнаво от ваша страна, ваша светлост. Дребнаво и подло, и — най-лошото от всичко — глупаво.

— Не се осмелявайте — рязко издърпвам ръката си от неговата и се извръщам към него, пламнала от гняв, но той просто свежда леко глава към мен, покланя се дълбоко пред олтара и си тръгва точно когато се готвя да го връхлетя с пълната сила на своята ярост. Отива си, без да се интересува от гневния ми пристъп, и ме оставя разтреперана от ярост, но без нищо за казване и без никой, който да ме чуе.

* * *

Пиша отново на почитаемата си баба. Как смее той да ме нарича глупава? Как смее той — със замък, пълен с незаконни деца, и с убийството на родния му баща, тежащо на съвестта му — дори да помисли да ме нарича глупачка? Кой е по-глупав? Една принцеса от династията на Тюдорите, която защитава правата си като кралица? Или един мъж, който се среща с философите си денем и развратничи нощем?