Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (56)

Замъкът Харботъл, Англия
Ноември 1515 г.

Изминал е вече месец и бебето ми заяква. Намерихме й кърмачка, а болките ми от раждането престанаха. Лорд Дейкър идва до вратата на спалнята на коменданта на замъка и пита дали може да бъде допуснат да влезе. Нищо не е както му е редът. Църковното ми пречистване бе извършено в леглото, бебето — кръстено в мъничкия параклис. За неин кръстник е избран отсъстващият Томас Улзи, без да чакат съгласието му. Самите ние приличаме на грабители, лагеруващи по дивите погранични земи. Казвам, че може да влезе. Безсмислено е да се опитвам да живея според правилата от книгата на баба ми за кралското домакинство, когато не сме много повече от разбойници.

Той обхваща с поглед бледото ми лице, бедната обстановка.

— Ваша светлост, надявах се, че може да сте достатъчно добре, за да предприемете пътуването до замъка Морпет, където съпругата ми може да се грижи за вас.

Поклащам глава:

— Не мисля, че мога да отида. Нещо не е наред с костите ми. Съвзех се от раждането, но съм странно неподвижна. Не мога да ходя. Не мога дори да сядам. Лекарите от Бърик не са виждали нищо подобно.

— Може да ви отведем, като пътуваме бавно.

— Няма да се справя — повтарям.

Една от дамите, които са намерили да ми прислужват, пристъпва напред и се покланя на английския лорд.

— Тя не може да стане от леглото — казва жената без заобикалки. — Изпитва ужасна болка.

Той ме поглежда.

— Наистина ли е толкова зле?

— Наистина.

Той се поколебава, после допълва:

— Брат ви е изпратил пълни каруци с вещи за ваше удобство в замъка Морпет. А кралица Катерина ви е изпратила прекрасни рокли.

Чувствам как желанието ме сграбчва като глад.

— Катерина ми е изпратила рокли?

— И цели ярдове красиви платове, много, много ярдове.

— Трябва да ги видя. Можете ли да ги донесете тук?

— Ще ме ограбят по пътя — казва той. — Но мога да ви заведа при тях. Ако можете да съберете сили, ваша светлост.

Мисълта за Морпет и цели каруци, натоварени с вещи, чисто бельо и свястно вино, и за роклите ми — новите ми рокли — ми дава кураж.

— Повиках лекари, които ще дойдат в Морпет и ще ви прегледат там — казва той. — Брат ви е твърдо решен да направи необходимото, за да оздравеете отново. А след Нова Година може да отидете в Лондон.

— Лондон — повтарям с печален копнеж.

— Да, наистина — казва той. — Половин Европа е готова да се вдигне на оръжие заради начина, по който се отнесоха с вас. Хората зоват за война срещу Франция, и война с херцога. Вие сте тяхната героиня. Ако само можете да се надигнете, бихте могли да предявите правата си за трона.

— Как мога да стигна до Морпет?

— Моите хора могат да ви носят.

Придворната ми дама пристъпва напред с диплеща се рокля.

— Нейна светлост не може да бъде носена от прости войници.

Лорд Дейкър обръща обруленото си от слънцето и вятъра сурово лице към мен.

— Какво мислите? Или това, или ще отпразнувате Коледа тук, във военно положение, защото можем да бъдем нападнати по всяко време.

— Ще го направя — казвам. — Колко рокли е изпратила?

* * *

Завързват ме в леглото от страх да не стане злополука, а аз се вкопчвам във въжето, докато те грубо го свалят по трите стъпала от стаята до голямата зала. Крия лицето си във възглавницата, за да заглуша стоновете си; при всяко тръскане имам чувството, че ме пробождат с нагорещен ръжен в бедрото. Никога не съм изпитвала такава агония, сигурна съм, че гръбнакът ми е счупен.

Щом излизаме в голямата зала, мъжете се събират около леглото ми и прокарват под него дълги пръти, сякаш ще носят ковчег. Застават по шестима от всяка страна, и излизат внимателно, стъпка по стъпка, от залата, прекосяват подвижния мост и поемат надолу по дългия лъкатушещ път, който води по стръмните склонове към замъка. Пред нас вървят стражите: Дейкър язди сред тях, придворната ми дама язди зад него и държи в ръце бебето.

Дрипльовците, построили колибите си до стените на замъка, надявайки се на някаква защита срещу лошото време и грабителите, се изправят удивени, докато минавам край тях, полюшвана като икона на шествие в празничен ден. Бих се чувствала глупаво, ако не бях напълно погълната от болката. Отпускам се на възглавницата си и виждам как носещите сняг облаци се сгъстяват в небесата над мен, събирам последните отломки от куража на Тюдорите, които имам, и се моля това кошмарно пътуване на люлеещи се, разтърсващи стъпки да не ме победи и да не рухна, преди да сме стигнали края му.