Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (66)

Дворецът Скотланд Ярд, Лондон
Англия, есента на 1516 г.

Но не пренебрегвам намеците на Хенри. Пиша на лорд Дейкър, за да го попитам за новини от Арчибалд, и от всички онези, които ме подкрепят в Шотландия. Казвам му, че зная всичко за Хюм; не е нужно да отбягва истината. Зная най-лошото. Но дори след това уверение той не отговаря и приемам, че или не знае нищо, или не иска да ми каже. Срещам се отново с шотландските посланици и не мога да разбера от сдържаната им вежливост дали съпругът ми е на моя страна или се е „пребоядисал“ и се е присъединил към тях. Накрая се налага да помоля Томас Улзи да дойде при мен.

Показвам му неговата кръщелница, моята скъпа малка Мег, и тя му се усмихва, точно както подобава. Поднасям му сладкишите, които харесва, с чаша малвазия. После, когато е поласкан и сит, го моля за заем. Шотландците са ми изпратили скъпоценностите ми и роклите ми от моите дворци, но не и парите от рентите. Томас Улзи е любезен и готов да помогне — защо да не е? Като лорд-канцлер той има контрол над кралската хазна и трупа собствено състояние. Дебелите му къси пръсти са отрупани със скъпоценни камъни. Заема ми пари, които ще си получи обратно, когато рентите ми бъдат платени. Дейкър ще ги събере на границата и ще изпрати на Улзи неговия дял.

Той ме поздравява за споразумението, което сключих с шотландците.

— Можете да се върнете спокойно у дома, можете да управлявате като втори регент — казва той. — Обещават да ви изплатят наследството и да ви съветват. Това е триумф, ваша светлост. Впечатлен съм.

Усмихвам се.

— Благодаря ви. Радвам се, че успях да постигна толкова много. Но всъщност исках да ви попитам за графа на Ангъс — казвам.

Колебая се да изрека името му. Нито пък искам да кажа „моя съпруг“ пред този закръглен духовник, чиито очи са толкова будни и хитри, чийто ум е толкова остър, но който не знае нищо за живота в лишения, за опасностите и рискования живот по границата.

Той не казва нищо, само се покланя.

— Исках да ви попитам дали знаете къде е — казвам. — Загрижена съм… след онова, което ми съобщихте за Александър Хюм. Те бяха заедно, мъжете от рода Хюм и моят съпруг.

Знае нещо. Мога да се закълна, че е знаел от седмици.

— Всъщност да, струва ми се, че графът, вашият съпруг, се предаде по същото време като двамата Хюм, Александър и Уилям — казва той невъзмутимо. — Мислим, че тримата са се предали на регента Олбъни и са приели помилването. Съпругът ви се е предал.

За момент сякаш просто не чувам.

— Предал се е? Предал се е?

— Самият аз научих току-що. Това е истински удар — казва Улзи, тихо като свещеник по време на изповед.

Това е лъжа. Трябва да е лъжа.

— Не може да го е направил — казвам разгорещено. — Не ми е писал. Не би направил такова нещо, без да ми каже. Не би се предал, без да ми спечели правото да виждам сина си. Не би се предал просто така.

— Мисля, че получава обратно собствените си земи — казва Улзи внимателно. — Заменил е вашата кауза за своята. Отново получава замъка Танталън в свое владение. Зная, че е било важно за него и за неговия — как беше думата, клан, нали? — той да си възвърне онова, което му принадлежи. И състоянието си, разбира се.

— А онова, което принадлежи на мен? — питам настойчиво, внезапно разярена на този загладен мъж, който ми съобщава такива ужасни новини с мек, доверителен тон. — Това е съпругът ми! Редно е да се бори за мен! Не дойде с мен в Англия, за да може да продължи борбата. Сега би трябвало да се бори за мен!

Улзи разперва пръсти, отрупани с диамантени пръстени.

— Навярно не е дошъл в Англия, за да може да си върне замъците и земите. И го направи. За него това е победа.

Толкова съм разярена, че почти не мога да говоря.

— За мен това не е победа — казвам задавено.

Изражението на кръглото му лице е съчувствено.

— Не — казва той. — Отново бяхте пренебрегната.

Идва ми да заплача от това, че той определя толкова точно моята скръб. Именно това ми се случва винаги, отново и отново. Поставят ме на второ място. Нуждите ми са пренебрегнати; там, където трябваше да бъда на първо място, бях избутана встрани. Собственият ми съпруг се сприятелява с врага ми, вместо да се бори за моята кауза. Той ме е предал.

— Не мога да повярвам — прошепвам. Извръщам се от Улзи, за да не може да види лицето ми, разкривено от гняв. Разкъсвам се между яростта и отчаянието. Не мога да повярвам, че Арчибалд би се предал, без да ми каже. Не мога да повярвам, че би потеглил към Единбург, а не към Лондон. Не мога да повярвам, че ще получи обратно земите си, а мен ще остави без нищо.

— Съпругата на императора ще бъде най-великата жена в Европа — казва Улзи с копринен гласец. — Ще бъдете на първо място. Ще можете да се разпореждате с всички в Шотландия.

Дори в мъката си не забравям брачните си обети.

— Арчибалд може да е пренебрегнал дълга си към мен, но аз не занемарявам своя към него — казвам. — Оженихме се пред Бог и нищо няма да промени това.

— Щом сте сигурна — казва Томас Улзи.